Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (48) (Прелъстената от френския лейтенант)

Четиридесет и осма глава

„Неморално е човек да мисли, че може да получава повече, отколкото е присъщо на духовния му и морален облик.“

Нюман, „Осемнадесет постулата на либерализма“ (1828)

„Видях и аз като Давида,

Във смъртния човек стъпало

към вишна слава; в свойто тяло —

дух светъл в грозна какавида.“

Тенисън, „In Memoriam“ (1850)

Слязъл долу в приемната, той си придаде най-официален вид. Мисис Ендикот стоеше на вратата на канцеларията си, отворила уста да го заприказва. Но с кратко и вежливо „благодаря ви, госпожо“ Чарлс мина покрай нея и потъна в нощта, преди тя да успее да изрече въпроса си… или да забележи, че едно от копчетата на редингота му липсва.

Закрачи слепешком под нов порой от дъжд, без да забелязва нито него, нито накъде върви. Най-много от всичко искаше тъмнина, непрогледност и забрава, в която да си възвърне спокойствието. Без да съзнава, навлезе именно в онзи морално тъмен квартал на Екситър, който бях описал по-рано. Както повечето места със съмнителна слава, и това бе изпълнено със светлина и живот: магазини и кръчми, хора, подслонили се от дъжда във входовете. По една стръмна улица Чарлс се запъти надолу към реката Екс. Два реда неравни стъпала ограждаха задръстения централен канал. Беше тихо. Най-долу на ъгъла се появи малка църква от червени тухли. Чарлс изведнъж усети някакъв порив на набожност в душата си. Бутна вратичката, толкова ниска, че трябваше да се наведе, за да влезе. По няколко стъпала се изкачи до вътрешността на храма. Горе на площадката млад свещеник тъкмо гасеше последната лампа и се изненада от късния посетител.

— Канех се да заключвам, сър.

— Ще ми позволите ли да се помоля няколко минути?

Свещеникът увеличи отново пламъчето на лампата и дълго оглежда закъснелия гост. Джентълмен.

— Живея точно отсреща и у дома ме очакват. Ще бъдете ли така любезен да заключите и да ми донесете ключа? — Чарлс кимна и свещеникът слезе при него. — Нареждане на епископа. Мен ако питат, божият храм трябва да е отворен по всяко време. Но нашият дискос е много ценен. Пък и в каквито времена живеем…

Така Чарлс остана сам в църквата. Чу стъпките на свещеника да пресичат улицата, после заключи вратата отвътре и се качи отново по стълбите. Миришеше на прясна боя. Единствената газена лампа мъжделиво осветяваше новата позлата, но по тежките готически арки с червено-кафяв оттенък личеше, че църквата е много стара. Чарлс седна по средата до централната пътека и впери поглед през амвона в разпятието над олтара. После се отпусна на колене и сплел сковани пръсти над молитвеника пред себе си, зашепна „Отче наш“.

Свещените слова сякаш прогониха мрачната тишина и пустотата. Той се зае да съчинява отделна молитва за своето положение. „Прости ми, Господи, за моя егоизъм. Прости ми, че наруших закона ти. Прости ми за безчестието, прости ми плътския грях. Прости ми, че се отвращавам от самия себе си, прости ми липсата на вяра в твоята мъдрост и милост. Прости ми и ме подкрепи, о, Боже, в това изпитание!“ Но точно тогава обърканото му подсъзнание си направи лукава шега и пред него изплува лицето на Сара, просълзено, измъчено, с чертите на Грюневалдовата Матер Долороза от Колмар, Кобленц или Кьолн… не си спомняше вече. Няколко нелепи секунди мисълта му диреше забравения град, чието име започваше с К… После се изправи и седна пак на пейката. Колко празна беше църквата, колко тиха. Пак се вгледа в разпятието, но вместо лицето на Христос виждаше само лицето на Сара. Опита се да поднови молитвата, но беше безнадеждно. Знаеше, че не е чута. Изведнъж заплака.

Повечето викториански атеисти (този войнстващ елит начело с Брадлоу) и агностиците страдаха от дълбоко стаеното чувство, че са отлъчени, че са лишени от някакъв дар. Пред съмишлениците си те може и да се подиграваха с глупостите на църквата, със сектантските й дрязги, с чревоугодните епископи, с амбициозните каноници, с енорийските пастори, които не се интересуват от енориите си^[1], и със зле платените им помощници, с овехтялата теология и с какво ли още не; но Христос оставаше — ужасна аномалия на разума. Той не можеше да бъде за тях онова, което е за повечето от нас днес; напълно светска фигура, човек, наречен Исус от Назарет, надарен с блестящо чувство за метафора и способност да превърне себе си в мит, за да действа според убежденията си. Целият останал свят е вярвал в неговата божественост; затова на неверниците им е било по-тежко. Между жестокостите на нашата епоха и чувството си за вина ние сме издигнали внушителна система от социални осигуровки и помощи, раздавани от правителството; благотворителността е напълно организирана. Но викторианците са имали много по-близък допир с жестоката действителност; интелигентните и чувствителните са изпитвали много по-голяма лична отговорност; ето защо в „тежки времена“ е било много по-трудно да се отхвърли универсалният символ на състраданието.

Дълбоко в сърцето си Чарлс не желаеше да бъде агностик. Тъй като никога не бе имал нужда от вяра, той доста добре се бе научил да живее без нея; и разумът му, и познанията, които бе почерпил от Лайъл и Дарвин, му бяха доказали, че с право се е отрекъл от догмата. И все пак той беше тук и не плачеше за Сара, а за неспособността си да разговаря с Господа. В тази мрачна църквица той разбра, че връзките са прекъснати. Контактът бе неосъществим.

В тишината се разнесе силно хлопане. Той се обърна, изтрил набързо очи с ръкава си. Но който и да се бе опитал да влезе, очевидно се бе примирил, че църквата е вече затворена; сякаш някаква низвергната част от самия Чарлс си бе отишла. Той стана и закрачи нагоре-надолу между пейките с ръце на гърба. Полуизтрити имена и дати — последни вкаменени останки от живота на други люде — го гледаха неясно от надгробните плочи, вкопани в пода. Дали загдето ходеше по тези плочи, което леко му напомняше на богохулство, или може би поради моментите на отчаяние, които бе преживял, в края на краищата нещо му възвърна спокойствието и пред очите му просветля. Поведе се диалог между по-доброто и по-лошото му „аз“ — или може би между него и онази разпната фигура в сумрака на олтара.

 

 

Откъде да започна?

Започни от онова, което си сторил, друже. И престани да се вайкаш, че си го сторил.

Не го сторих аз. Подведен бях да го сторя.

Какво те подведе?

Бях измамен.

Каква цел е стояла зад измамата?

Не знам.

Трябва да прецениш.

Ако тя наистина ме е обичала, не би могла да ме остави да си ида.

Ако наистина те е обичала, би ли могла да продължава да те мами?

Тя не ми даде друга възможност. Сама каза, че бракът между нас е немислим.

И каква причина ти посочи?

Разликата в общественото ни положение.

Благородна причина.

Освен това Ърнестина… Аз съм й дал тържествено обещание.

То вече е нарушено.

Ще го поправя.

С любов? Или с вина?

Няма значение. Клетвата е свята.

Щом няма значение, клетвата не може да бъде свята.

Моят дълг е ясен.

Чарлс, Чарлс, прочитал съм тази мисъл и в най-жестоките очи. Дългът е просто един кюп. Поема каквото сложиш в него — от най-голямото зло до най-голямото добро.

Тя пожела да си ида. Прочетох го в очите й: презрение.

Да ти кажа ли какво прави Презрението в този момент? Ридае сърцераздирателно.

Не мога да се върна.

Мислиш ли, че с малко вода можеш да измиеш кръвта от слабините си?

Не мога да се върна.

Защо трябваше да се срещаш с нея на Върлото? Защо трябваше да спираш тази нощ в Екситър? Защо трябваше да отиваш в стаята й? Да оставиш ръката й върху своята? Защо трябваше да…

Признавам всичко! Съгреших. Но бях попаднал в капана й.

Тогава защо избяга от нея?

 

 

Чарлс не отговори. Пак седна на пейката. Сключи пръсти с такова ожесточение, че побеляха, сякаш щеше да счупи кокалчетата, и продължи да се взира до болка в мрака. Но другият глас не го оставяше на мира.

 

 

Може би има нещо, което тя обича повече от теб, друже. А ти не разбираш, че тъкмо защото истински те обича, трябва да ти даде онова, което обича повече. Ще ги кажа защо ридае: защото ти липсва смелост да й върнеш принесения от нея дар.

Какво право има тя да ме изтезава?

Какво право си имал ти да се родиш?

Само давам кесаревото…

А може Фриймановото на Фрийман?

Това е подло обвинение.

А как постъпваш към мен? Това ли е твоята почит?

Гвоздеите, които забиваш в дланите ми?

Моите уважения — Ърнестина също има длани.

а вземем тогава ръката й и да прочетем какво е написано на нея. Не виждам щастие. Тя знае, че не е обичана истински, че е заблуждавана. Неведнъж, а много, много пъти. Всеки ден от брачния й живот.

 

 

Чарлс опря лакти на облегалката пред себе си и зарови глава в ръцете си. Чувстваше се раздвоен, понесен от потока на собствената си нерешителност, който го влечеше, тласкаше го напред към бъдеще, което не той избираше.

 

 

Надникни в сърцето си, клети ми Чарлс! Нали като пристигна в този град, мислеше да докажеш на себе си, че още не си в затвора на своето бъдеще. Но бягството не е еднократно действие, друже. Една малка крачка няма да те отведе оттук до Ерусалим. Всеки ден, Чарлс, всеки час трябва да се прави по една крачка. Всяка минута, Чарлс, гвоздеят чака да бъде забит по-дълбоко. Знаеш какви възможности за избор имаш. Или да останеш в затвора — което твоята епоха нарича дълг, чест, самоуважение — и да се чувстваш удобно и сигурно; или да си свободен и разпнат. Край теб ще има само камъни, тръни, обърнати гърбове, мълчанието на цели градове, омразата им.

Слаб съм.

Но се срамуваш от слабостта си.

Каква полза би имал светът от моята сила?

 

 

Отговор не дойде. Но нещо накара Чарлс да стане от пейката и да се приближи до амвона. Погледна през един от дървените отвори към кръста над олтара и колебливо пристъпи през средната врата, мина покрай редовете на хористите и стигна до олтарната маса. Светлината от другия край на църквата почти не проникваше дотук. Чарлс трудно различаваше чертите на Христос, но го завладя странно чувство на близост с него. Видя себе си увиснал там — не великодушен и вселенски като Исус, разбира се, но все пак разпнат. Само че не на кръста, а на нещо друго. Понякога си представяше Сара така, сякаш виждаше себе си разпнат върху тялото й; но сега в мислите му нямаше такова богохулство. Струваше му се, че тя стои до него и като че ли очаква сватбения обред… но с други намерения. От първо той не можа да ги схване. После се досети.

Да го свали от кръста!

Във внезапно просветление Чарлс видя истинската цел на християнството: не да величае това варварско изображение, не да го възвисява, за да извлече някаква полза — изкупление на греховете, — а за да възцари един свят, в който разпнатият човек може да бъде свален от кръста и всички да видят на лицето му не зиналата в агония уста, а спокойната усмивка на победата, извоювана от живите мъже и жени и вътре в самите тях.

Застанал там, той като че ли обгръщаше с поглед цялата своя епоха — бурния й живот, железните догми и строгите условности, потисканите чувства и повърхностния хумор, плахата наука и самонадеяната църква, продажната политика и непоклатимите касти — и виждаше в нея големия потаен враг на най-съкровените си копнежи. Ето какво го бе измамило: у този враг нямаше нито любов, нито свобода… но нямаше и мисъл, намерение или зъл умисъл, защото измамата бе заложена в самата му същност; това не бе човек, а машина. Ето го омагьосания кръг, от който не можеше да се измъкне; ето кое бе слабостта, язвата, фаталната грешка, която го бе докарала до сегашното му състояние: нерешителност вместо реализъм, мълчание вместо слово; вече не човек, а съновидение, кости вместо живо дело. И вкаменелости!

Приживе още, той бе заприличал на мъртвец.

Сякаш бе стигнал ръба на бездънна пропаст.

И още нещо: щом пристъпи в църквата, той изпита странното чувство, че не е сам — предчувствие, което го обземаше винаги когато влизаше в празна църква. Зад него стоеше гъсто множество богомолци. Той се обърна и погледна към централния кораб.

Тишина, празни пейки.

„Ако наистина са мъртви, ако няма отвъден живот, какво от това, че ме гледат — помисли си Чарлс. — Те не биха могли да знаят, не биха могли да съдят.“

После направи големия скок: Те не знаят, те не могат да съдят.

Онова, от което той се отърси, тормозеше и нанасяше дълбока вреда на неговата епоха. Изразено е много ясно от Тенисън в петдесетото стихотворение от цикъла „In Memoriam“. Чуйте:

„Нима покойниците наши

желали бихме покрай нас?

Нима не крием тъмен бяс

и тайна низост не ни плаши?

 

Дори наставникът ми само,

от чийто укор се боях,

да види в мен потаен грях,

къде ще иде любовта му?

 

Виня несправедливо гроба —

там любят мен, безверник сух.

Проникновен е всеки дух

и вижда в моята утроба.

 

Над нас, богоподобни, бдете

и в час на святост, и в позор;

с нетленен и всевиждащ взор

в пътеки прави ни водете.“

Проникновен е всеки дух и вижда в моята утроба. Цялото същество на Чарлс се бунтуваше срещу тези скверни твърдения, срещу зловещото желание да се върви заднишком в бъдещето, с очи приковани като хипнотизирани в мъртвите бащи вместо в неродените още синове. Сякаш някогашната му вяра в призрачното присъствие на миналото го бе обрекла — без той да съзнава — на живот в гроба.

Макар този порив да прилича на скок в атеизма, не беше така; той не накърни образа на Христос в очите на Чарлс. По-скоро му вдъхна живот, свали го от кръста — ако не напълно, поне отчасти. Чарлс тръгна бавно през църквата, обърнал гръб на безразличните дървени светлини, но не на Христос. Отново закрачи нагоре-надолу, с поглед върху каменните плочи. Сега сякаш надникваше в друг свят: нова действителност, нова причинност, ново сътворение. Цяла плеяда материални образи — нова глава от хипотетичната му автобиография, ако щете — шестваше през съзнанието му. Може би си спомняте, че в подобен миг на крилати мечти мисис Поултни само за три секунди по часовника от мрамор и позлата на стената в салона, се бе продънила от вечното спасение чак долу до лейди Котън. В интерес на истината трябва да разкрия, че в този момент Чарлс мислеше за своя чичо. Не бе негова работа да обвинява сър Робърт за развалената женитба, нито за брака, недостоен за семейството; чичо му сам щеше да се кори. В съзнанието му неканена изникна друга сцена. Лейди Бела лице в лице със Сара. Като по чудо той успя да си представи коя от двете ще устои на такава среща с повече достойнство: Ърнестина би се борила с оръжията на лейди Бела, докато Сара… Тези очи — как биха преглъщали подигравки и обиди! Биха ги приемали мълчаливо, като нищо и никакви сажди върху лъчисто синьо небе!

Как ще се облече Сара! Ще я заведе в Париж, във Флоренция, в Рим!

Не е сега времето, естествено, да правим сравнение със свети Павел по пътя към Дамаск. Но Чарлс се спря — уви, пак с гръб към олтара — и по лицето му имаше някакво сияние. Може да бе само газовия светилник до стълбите; Чарлс не разтълкува по твърде привлекателен начин благородните, но абстрактни мисли, минали през ума му. Все пак, надявам се, ще повярвате, че колкото и да е банално, представата за Сара под ръка с него в „Уфици“ бе символ на самата свобода — жестока, но необходима (ако искаме да оцелеем, да, дори и днес).

Той се върна на пейката си и извърши нещо съвсем ирационално: коленичи и се помоли, макар и съвсем за малко. После отиде до края на пътеката, дръпна връвчицата, докато пламъчето на газта се превърна в блуждаещ светлик, и напусна църквата.