Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (18) (Прелъстената от френския лейтенант)

Осемнадесета глава

„Кой би се учудил, че законите на обществото биват понякога забравяни от онези, от които то по навик отвръща очи и които сърцето на обществото често отритва?“

Д-р Джон Саймън, „Доклад за санитарните условия в града“ (1849)

„Свил шепа, клекнах уморен

да пия от потока —

и сякаш смътен лик над мен

се сведе в скръб дълбока.“

Харди, „В лятна привечер“

През следващите два дни чуковете на Чарлс бездействаха в раницата. Той прогони от съзнанието си всички мисли за вкаменелостите, които чакаха да бъдат открити, както и свързаните вече с тях мисли за жени, заспали на слънчеви скални ръбове. Ала неочаквано още един следобед се оказа свободен, тъй като Ърнестина имаше мигрена. Той се поколеба малко, но гледката, която се разкриваше пред погледа му, докато стоеше до еркерния прозорец на стаята си, бе толкова незначителна, толкова скучна. От табелата на странноприемницата навъсено го гледаше бял лъв с физиономия на гладен пекинез, чиято очевидна прилика с мисис Поултни Чарлс бе вече забелязал. Подухваше, слънцето едва-едва грееше през пелена от високи сиви облаци, твърде високи, за да вещаят дъжд. Бе възнамерявал да пише писма, но нямаше настроение.

Откровено казано, нямаше настроение за нищо; кой знае защо, го бе завладяло онова старо желание да е на път, което смяташе, че е надживял през последните няколко години. Прииска му се да е в Кадис, в Неапол, в Пелопонес, някъде сред ослепително слънчевата средиземноморска пролет, и то не заради самата средиземноморска пролет, а за да е свободен, да му предстоят безкрайни седмици пътуване, да го очакват острови, планини, сините сенки на неизвестното.

Половин час по-късно той вече минаваше покрай Мандрата и навлизаше в гората на Градската мера. Не можеше ли да тръгне в друга посока? Можеше, разбира се. Но строго си беше забранил да се приближава до полянката върху скалата; ако срещнеше мис Удръф, щеше да постъпи вежливо, но твърдо, така както трябваше да постъпи още при последната им среща — нямаше да разговаря с нея. Във всеки случай тя очевидно търсеше убежище винаги на едно и също място. Беше сигурен, че няма да я срещне, ако се движи достатъчно далеч от него.

Ето защо дълго преди да стигне дотам той сви на север нагоре по естествения наклон на сушата и мина през обширна горичка от обрасли с бръшлян ясени. Огромни бяха тези ясени, едни от най-големите от този вид в Англия, с екзотични колонии папрат в основата на дебелите стволове. Именно поради размера им земевладелецът, посегнал на общинската собственост, бе решил да основе ботаническата си градина на Върлото, а Чарлс се чувстваше смален, приятно смален, докато си проправяше път между тях до почти вертикалните варовикови скали, които се разкриваха по-нагоре по склона. Настроението му започна да се подобрява, особено когато първите кремъчни „стъпала“ взеха да изникват между живоликата и калите, покриващи като килим земята. Почти веднага откри един екземпляр от Echinocorys scutata. Беше много износен: петте пунктирани линии, украсяващи съвършената черупка, едва се забелязваха. Но това все пак бе находка и, окуражен, Чарлс се зае да търси, като ту се навеждаше, ту спираше.

Така измина пътя до подножието на скалите, където късовете кремък бяха на цели купчини и вкаменелостите вероятно бяха по-малко разрушени и изтрити. Вече не вървеше нагоре, а се движеше на запад. На места папратта беше гъста, безразборно обрасла по скалите и по стъблата на най-близките дървета, висеше на огромни парцаливи завеси над главата му. По едно време трябваше да се промъкне през нещо като тунел от зеленина, в чийто край имаше полянка със съвсем наскоро отломен кремък. На такова място не можеше да няма интересни екземпляри и Чарлс методично се зае да я изследва цялата, чак до гъстите къпинови храсти, които я опасваха от всички страни. Бе работил може би десетина минути, без да долови никакъв звук, освен мученето на теленце откъм далечно пасбище горе на сушата; горските гълъби пляскаха с криле и гугукаха, а далеч някъде отдолу през дърветата едва доловимо проникваше плисъкът на спокойното море. Изведнъж чу шум като от падащ камък. Озърна се, но не видя нищо и реши, че сигурно някой кремък се е откъснал от варовиковата скала горе. Продължи да търси още минута-две, когато по необяснима интуиция — може би последна останка от способността, която сме имали в палеолита — усети, че не е сам. Зорко се огледа.

Тя стоеше малко по-горе, на около четиридесет стъпки, където свършваше тунелът от бръшлян. Той не знаеше откога е там, но си спомни за звука, който бе чул преди две минути. За миг се изплаши. Стори му се неестествено, че се е приближила така безшумно. При все че не носеше подковани обуща, тя трябва да се е движила много предпазливо. Да го изненада — ето защо нарочно го е проследила.

— Мис Удръф! — Той свали шапка. — Как се озовахте тук?

— Видях, че минавате.

Той се приближи към нея по сипея. Тя пак държеше шапчицата си в ръка. Косата й, забеляза той, беше разпиляна, сякаш я е духал вятър; но вятър нямаше. Това й придаваше малко див вид, който втренченият в него поглед само подчертаваше. Той се зачуди защо бе отхвърлил мисълта, че може наистина да е малко луда.

— Имате нещо… да ми кажете ли?

И отново този поглед, втренчен, но не през него, а някак сведен към него. Лицето на Сара беше от онези особени женски лица, чиято привлекателност често се променя в зависимост от тайнствената смесица между ъгъла, под който го гледате, светлината и настроението. В този момент полегат лъч бледа слънчева светлина, пробил си път през тесен процеп в облаците, както нерядко се случва в късните английски следобеди, й се притече на помощ и озари лицето й. На фона на гробищнотъмните зелени храсталаци чертите й изведнъж станаха много красиви, истински красиви, изящно строги, но излъчващи както вътрешно, така и външно сияние. Чарлс си спомни, че някакъв селянин от Гаварния в Пиренеите точно така бе описал света Богородица, която видял да стои на едно хълмче край пътя само няколко седмици, преди сам той да мине оттам. Бяха завели Чарлс на мястото, което с нищо не му направи впечатление. Ами ако и пред него се е появило подобно видение?

Видението пред Чарлс обаче очевидно имаше нещо по-делнично наум. Тя бръкна в джобовете на палтото си и му поднесе — на всяка длан по един — два превъзходни екземпляра от Micraster. Той се покатери до нея, за да ги оцени. После погледна изненадан строгото й лице. Спомни си: онази сутрин у мисис Поултни й бе споменал нещо за палеонтологията, за значението на морските таралежи. Пак се вгледа в малките предмети на дланите й.

— Няма ли да ги вземете?

Тя не носеше ръкавици и пръстите им се докоснаха. Той разгледа вкаменелостите, но си мислеше само за допира на тези хладни пръсти.

— Много съм ви благодарен. В отлично състояние са.

— Такива ли търсите?

— Именно.

— Някога са били миди, така ли?

Той се поколеба, после посочи характерните белези на по-запазената от двете: устата, амбулакрата, ануса. Докато говореше, слушан съсредоточено и с интерес, недоверието му се изпари. Видът на жената бе странен, но както пролича от два-три въпроса, които зададе, тя съвсем не беше психически разстроена. Най-сетне той внимателно положи двете находки в джоба си.

— Много любезно от ваша страна, че сте ги търсили.

— Нямах какво друго да правя.

— Тъкмо се канех да се връщам. Мога ли да ви помогна по обратния път?

Тя не помръдна.

— Освен това, мистър Смитсън, исках да ви благодаря… че ми предложихте помощ.

— Но тъй като вие я отказахте, аз съм този, който остава задължен.

Настана кратко мълчание. Той се отправи нагоре покрай нея и отстрани с бастуна си завесата от бръшлян, за да й направи път. Но тя стоеше неподвижно все още с лице към подножието на сипея.

— Не трябваше да идвам след вас.

Прииска му се да види лицето й, но не можеше.

— Струва ми се, че е по-добре да си вървя.

Тя не каза нищо и той се запъти към бръшляна, но не успя да не се обърне и да я погледне за последен път. Тя също го гледаше през рамо, сякаш тялото, роптаейки срещу лицето, бе обърнало гръб на подобно безсрамие. Този път в погледа й, освен познатия упрек към всичко имаше и настойчивост, с каквато се отправя молба. В очите й се четеше болка, която причиняваше болка; оскърбление имаше в тях, жестоко изнасилена слабост. Те обвиняваха Чарлс не за оскърблението, а за това, че не е бил негов свидетел. Погледите им дълго останаха впити един в друг, после, навела чело, тя заговори с пламнали страни:

— Нямам към кого другиго да се обърна.

— Обясних ви, струва ми се, че мисис Трантър…

— … има най-доброто сърце. Но аз не се нуждая от доброта.

Настъпи мълчание. Той стоеше, отстранил с една ръка бръшляна.

— Чувал съм, че викарият е много разбран човек.

— Точно той ме заведе у мисис Поултни.

Чарлс стоеше пред бръшляна като пред врата. Отбягваше погледа й, трескаво търсеше изход.

— Бих бил много щастлив, ако ми позволите да говоря от ваше име с мисис Трантър… но е крайно неуместно от моя страна да…

— … се интересувате повече от моето положение.

— Да, това исках да кажа. — Вместо отговор тя отмести поглед встрани; той я бе упрекнал. Съвсем бавно Чарлс пусна увисналите стъбла бръшлян. — Не сте обмислили моето предложение: да напуснете това място.

— Ако отида в Лондон, знам какво ще стане с мен. — Той изтръпна вътрешно. — Ще стане това, което става с толкова много жени, изгубили честта си в големите градове. — Сега тя се обърна с лице към него. Руменината й се сгъсти. — Ще стана това, което и сега някои в Лайм ме наричат.

Беше възмутително, съвсем непристойно. Той промълви:

— Любезна мис Удръф… — И неговите страни бяха почервенели.

— Слаба съм. Много добре го съзнавам. — И добави с горчивина: — Съгреших.

Това ново откровение, и то пред чужд човек при такива обстоятелства, развали доброто впечатление, което му бе направило вниманието й към кратката му лекция за морските таралежи. Той опипа двете топчести вкаменелости в джоба си; те бяха нещо, с което тя го държеше; и един друг Чарлс, който се криеше от самия себе си, се почувства някак поласкан — както се чувства свещеникът, към когото се обръщат за съвет по някой проблем на душата.

Той впери очи в железния шип на ясеновия си бастун.

— Заради това ли се боите да напуснете Лайм?

— Отчасти.

— Фактът, който ми съобщихте онзи ден, преди да си тръгнете… някой друг знае ли го?

— Ако знаеха, не биха пропуснали възможността да ми го натякват.

Настъпи по-продължително мълчание. В човешките отношения има моменти, в които гамата се променя: когато някой обективен дотогава факт, отбелязан от съзнанието полусловесно, факт, който е достатъчно само да означим най-общо (мъж с алкохолна зависимост, жена с нещастно минало и така нататък), става изведнъж субективен, става единствен по рода си и защото сме съпричастни, е вече споделен, а не наблюдаван. Такава метаморфоза се извърши в съзнанието на Чарлс, докато гледаше сведената глава на грешницата пред себе си. Като повечето от нас в такива моменти — кой не се е озовавал в прегръдките на пияница — и той се опита бързо, но дипломатично да възстанови предишното положение.

— Много ми е мъчно за вас. Но трябва да ви призная, че не разбирам защо се опитвате… така да се каже… да ме направите свой довереник.

Тогава, сякаш очаквала въпроса, тя заговори бързо; повтаряше като че ли научена наизуст реч или молитва.

— Защото много сте странствали. Защото сте образован. Защото сте джентълмен. Защото… защото… не знам… живея между хора, за които всички казват, че са добри, благочестиви, християни. А на мен ми се струват по-жестоки от най-жестоките езичници, по-глупави и от най-глупавите животни. Не мога да повярвам, че това е така. Че в живота няма разбиране и състрадание. Че няма достатъчно великодушни хора да разберат какво съм изстрадала и защо страдам… и че каквито и грехове да съм извършила, не е справедливо да страдам толкова много. — Настана мълчание. Неподготвен за такъв словесен израз на чувствата й, за такова доказателство — подозирано, но неизпитвано — на мислене, различно от общоприетото, Чарлс не каза нищо. Тя се извърна и продължи по-спокойно: — Щастлива съм само когато спя. Щом се събудя, започва кошмарът. Чувствам се захвърлена на пуст остров, окована, осъдена, без да знам за какво престъпление.

Чарлс я погледна в гръб, недоумяващ, като човек, върху когото ей сега ще се срутят земните пластове; сякаш му се искаше да избяга, но не смееше.

Изведнъж тя го погледна право в очите.

— Защо съм се родила такава? Защо не съм мис Фрийман?

Едва изрекла името, тя се обърна, съзнавайки, че е отишла твърде далеч.

— Такъв въпрос не бива да задавате.

— Не исках да кажа, че…

— Завистта е простима във вашето…

— Не е завист. Недоумение.

— Не е по силите нито на мен, нито на далеч по-мъдри от мен хора… да ви помогна в това.

— Не вярвам… не желая да ви вярвам.

Много жени, а най-често самата Ърнестина, бяха противоречили на Чарлс на шега. Но това не бе казано на шега. Не беше прието жена да възразява на мъж, когато се говори сериозно, освен с много внимателно премерени думи. Сара като че ли се смяташе за равна нему по интелект, и то точно при обстоятелствата, в които би трябвало да е най-почтителна, ако иска да постигне целта си. Той се почувства обиден, почувства… не можеше да каже какво. Логичният завършек, продиктуван от чувствата му, изискваше да свали шапка с хладна неумолимост и да се отдалечи с подкованите си обуща. Но той не помръдна, сякаш бе пуснал корени. Може би у Чарлс твърде дълбоко бе залегнала представата как изглеждат нимфите и при какви обстоятелства се появяват — дълги плитки, непорочна мраморна голота, опашка на русалка и един Одисей с лице, каквото се приемаше в най-добрите клубове. На Върлото нямаше дорийски храмове; но Калипсо беше пред него.

Тя промълви:

— Ето че ви обидих.

— Обърквате ме, мис Удръф. Не знам какво друго можете да очаквате от мен, освен това, което вече предложих да направя за вас. Сигурно разбирате, че всякаква по-голяма близост между нас… макар и с най-невинни намерения… е немислима в моето положение.

Замълчаха. Един кълвач, скрит някъде в зелените листа, се изсмя подигравателно на неподвижните двуноги долу.

— Щях ли… да се оставя така на милостта ви, ако не бях отчаяна?

— Не се съмнявам в отчаянието ви. Но съгласете се поне, че искането ви е невъзможно. — И добави: — Без още да знам какво всъщност е то.

— Бих искала да ви разкажа какво се случи преди осемнадесет месеца.

Мълчание. Тя погледна, за да разбере реакцията му. Чарлс отново се вцепени. Невидимите вериги се смъкнаха и неговото вярно на условностите „аз“ възтържествува. Изпъна се — паметник на недоверчивост и изумление, на сурово неодобрение; но нещо в очите му търсеше в нейните… някакво обяснение, причина… очакваше тя да каже още нещо и се канеше вече да се обърне и да тръгне през бръшляна, без да отрони дума. Но сякаш предусетила желанието му, тя го изпревари с най-неочакваното. Падна на колене.

Чарлс беше ужасен; представи си какво би си помислил някой, който тайно ги наблюдаваше. Отстъпи една крачка, като да се скрие. Колкото и да е странно, тя беше спокойна. Не бе коленичила като истеричка. Само очите й горяха по-силно — очи, окъпани не в слънце, а във вечна лунна светлина.

— Мис Удръф!

— Моля ви. Още не съм полудяла. Но ако не ми помогнете, ще полудея.

— Овладейте се. Ако ни видят…

— Вие сте последната ми надежда. Не сте жесток — знам, че не сте жесток.

Той се втренчи в нея, огледа се отчаяно, после пристъпи, накара я да стане и я поведе под бръшляновите листа, прихванал със скована ръка лакътя й. Тя стоеше пред него, захлупила лице с длани, а вътре в себе си Чарлс трябваше — въпреки безмилостния напор на чувствата, които замъгляват човешкия разум — да се бори, за да не я докосне.

— Не искам да смятате, че съм безразличен към вашата болка. Но трябва да разберете, че нямам… друг избор.

Тя заговори бързо и тихо:

— Искам само да се срещнем още веднъж. Ще идвам тук всеки следобед. Никой няма да ни види. — Той се опита да възрази, но тя не му позволи да я прекъсне. — Вие сте добър и разбирате онова, което никой в Лайм не е способен да разбере. Оставете ме да довърша. Преди два дни бях на ръба на лудостта. Чувствах, че трябва да ви видя, да говоря с вас. Знам къде сте отседнали. Щях да дойда там да ви потърся, ако… ако някакъв остатък от здрав разум милостиво не ме беше спрял на прага.

— Но това е непоносимо. Ако не греша, заплашвате ме със скандал.

Тя отрицателно поклати глава.

— Бих предпочела да умра, отколкото да мислите така за мен. Аз само… не знам как да го кажа… Само като си представя… Толкова е страшно, че стигам до отчаяние. Ужасявам се от самата себе си. Не знам към кого да се обърна, какво да сторя, нямам никого, който да… моля ви… не можете ли да разберете?

Единствената мисъл на Чарлс беше как да се измъкне от опасното положение, в което бе въвлечен; да избяга от тези безмилостно откровени, тези беззащитни очи.

— Трябва да вървя. Очакват ме на Броуд Стрийт.

— Ще дойдете ли пак?

— Не мога…

— Разхождам се тук всеки понеделник, сряда и петък. Когато нямам други задължения.

— Искате да кажете… че трябва да настоявам мисис Трантър да…

— Пред мисис Трантър не мога да кажа истината.

— Тогава едва ли е редно да я чуе и един съвсем чужд човек, при това мъж.

— Съвсем чуждият човек… и при това мъж… често е най-непредубеденият съдник.

— Искрено се надявам да отсъдя най-великодушно вашето поведение. Но трябва да повторя, крайно съм изненадан, че вие…

Тя не отместваше погледа си от него и думите му заглъхнаха в мълчание. Чарлс, както вече сте забелязали, подбираше речника си според случая. Сутринта със Сам, на приятния обяд с Ърнестина и тук в ролята на пазител на благоприличието… той беше едва ли не три различни личности; преди да стигнем до края, ще има и други превъплъщения. Можем да обясним това биологически с израза на Дарвин „защитна окраска“ — способността да се оцелява чрез сливане с околната среда при безусловно съобразяване с епохата и обществената прослойка. За такова бягство във вежливостта има и социологическо обяснение. Когато човек се плъзга толкова често по тънък лед — повсеместен икономически натиск, ужас от сексуалните влечения, настъплението на техниката — способността му да затваря очи пред собствената си нелепа скованост е изключително важна. Малцина викторианци се съмняваха в ползата от такава защитна окраска. Но нещо в погледа на Сара изразяваше тъкмо такова съмнение. Макар и прям, този поглед беше плах. И все пак в него се четеше съвсем модерната фраза: „Свали маската, Чарлс, свали маската.“ Това обърка онзи, към когото бе насочен погледът. Ърнестина и другите като нея се държаха винаги сякаш бяха зад стъкло — безкрайно крехки, дори когато те замерят с томчета стихове. Те много държаха на маската, на безопасното разстояние; а зад външното си смирение това момиче отхвърляше всякакво разстояние. На свой ред той сведе очи.

— Моля само за един час от вашето време.

Той съзря и друга причина, поради която му бе подарила двете вкаменелости: сам не би ги намерил за цял час.

— Ако въпреки голямото си нежелание, аз…

Предугадила мислите му, тя го прекъсна с тих глас:

— Ще ми направите такова голямо добро, че ще последвам какъвто и съвет да ми дадете.

— За нищо на света не бива повече да рискуваме…

Тя отново се възползва от кратката пауза, докато той търсеше убежище в етикета.

— Разбирам това. Както и че сте обвързан много по-здраво от мен.

Слънчевите лъчи, огрели я за малко, бяха изчезнали. Денят клонеше към своя хладен край. Стори му се, че пътят, по който бе поел — уж равнинен — внезапно се беше превърнал в ръб над пропаст. Усети го, като погледна обронената й глава. Не можеше да каже какво го бе подмамило, къде бе сбъркал посоките, означени на картата, но се почувства и подмамен, и объркал пътя. А ето че сега правеше още една неразумна крачка.

Тя каза:

— Не намирам думи да ви благодаря. Ще бъда тук в уречените дни. — И сякаш просеката между дърветата бе собствената й гостна, добави: — Не бива да ви задържам повече.

Чарлс се поклони, поколеба се, погледна я за последен път изкосо и се обърна. След няколко секунди той вече си пробиваше път през завесата от бръшлян и се препъваше надолу по склона, подобно на сепнат сръндак, нежели обигран английски аристократ.

Излезе на главната пътека, пресичаща Върлото, и закрачи към Лайм. Чу се подранил бухал; но за Чарлс следобедът бе лишен от всякаква мъдрост. Трябваше да прояви повече твърдост, да си тръгне по-рано, да върне вкаменелостите, да й предложи — не, да й наложи — други изходи от отчаянието й. Чувстваше се измамен, беше почти склонен да спре и да я изчака. Но краката му го носеха все по-бързо напред.

Съзнаваше, че се заплита в нещо забранено или по-точно, че забраненото оплита душата му. Колкото повече време и разстояние го отделяха от нея, толкова по-ясно виждаше безразсъдството си. Присъствието й сякаш го бе заслепило и той не би могъл да види истинската й същност: явно много опасна жена, но не съзнателно, а защото бе жертва на голямо разочарование и несъмнено смътно се бунтуваше срещу социалната си онеправданост.

Този път Чарлс дори не се замисли дали да каже на Ърнестина: знаеше, че няма да го стори. Срамуваше се от себе си, сякаш без да я предупреди, се бе качил на някой кораб от вълнолома и отплавал за Китай.