Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (35) (Прелъстената от френския лейтенант)

Тридесет и пета глава

„Едничката ми сила в теб е.

И сладко ме изпълва…“

Харди, „Безсмъртието й“

„Много бременни момичета под седемнадесет, дори на тринадесет или четиринадесет години, биваха довеждани в болницата, за да родят. Момичетата твърдяха, че са били опозорени… на отиване или връщане от работа (на полето). Момичета и момчета на тази възраст изминават пет, шест или седем мили, за да идат на работа. Те вървят на тълпи по пътищата и синорите. Самият аз съм бил свидетел на груби нарушения на приличието между момчета и момичета от 14 до 16 години. Видях веднъж край пътя как пет-шест момчета се гавреха с едно момиче. На тридесетина метра от тях имаше възрастни хора, които не обръщаха внимание. Виковете на момичето ме накараха да спра. Виждал съм и момчета да се къпят в някое поточе и момичета между тринадесет и деветнадесет години да ги гледат от брега.“

„Доклад на комисията за детски труд“ (1867)

И така, какво наблюдаваме през деветнадесети век? Епоха, в която жената е била нещо свято; и в която за няколко лири бихте могли да купите тринадесетгодишно момиче, а ако я искате само за час-два — за няколко шилинга. Когато са се строили повече църкви, отколкото в цялата предишна история на страната, но на всеки шестдесет къщи в Лондон е имало един публичен дом (съотношението в наше време е по-скоро едно към шест хиляди). Когато светостта на брака и целомъдрието преди брака са били проповядвани от всеки амвон, във всяка редакционна статия на вестниците и във всяка реч; и когато най-много или поне сравнително най-много видни личности — начело с бъдещия крал — са водели скандален частен живот. Когато наказателното право непрекъснато се е хуманизирало, но бичуването е било така широко разпространено, че един французин съвсем сериозно се заел да докаже английския произход на маркиз дьо Сад. Когато женското тяло е било скривано повече от всякога; но когато всеки скулптор е бил преценяван по умението си да вае голи жени. Когато в нито един роман, пиеса или стихотворение с литературна стойност чувствеността не стига по-далеч от целувка; когато по всеобщо мнение д-р Бодлър^[1] (починал през 1825 година, което ни напомня, че викторианският дух е съществувал дълго преди строго определения праг на епохата) е бил обществен благодетел; но когато порнографските издания са достигнали ненадмината по-късно масовост. Когато за отделителните функции на организма не се е споменавало, но санитарните съоръжения са били толкова примитивни, че в малко къщи и из малко улици човек не е бил подсещан постоянно за тях (тоалетната с течаща вода се е появила едва в края на века и е продължила да бъде лукс чак до 1900 година). Когато всеобщо е било прието, че жените нямат оргазъм, но всяка проститутка е била обучавана да го симулира. Когато е бил налице огромен напредък и свободомислие във всички други области на човешката дейност, но в най-интимната и най-основната е царяла пълна тирания.

На пръв поглед обяснението изглежда ясно — всичко това било въпрос на сублимация. Викторианците са прехвърляли либидото си в други области; сякаш духът на еволюцията в миг на леност си е казал: имаме нужда от напредък, затова нека преградим и отклоним този поток на енергия и да видим какво ще стане.

Макар да признавам, че има известна истина в теорията за сублимацията, понякога се питам дали тя не ни въвежда в заблуждението, че сексът е бил почти без значение в живота на викторианците. Всъщност тогавашните хора не са били ни повече, ни по-малко сексуално надарени от днешните и — независимо от факта, че на нас сексът се натрапва и денем, и нощем (както религията на викторианците) — тяхното внимание е било заето с него много повече от нашето. Те наистина много са мислели за любовта и са посвещавали на нея много повече от изкуството си, отколкото ние. Фактът, че са се множили като зайци и са почитали плодовитостта много по-ревностно от нас, не може да се обясни само с теорията на Малтус и липсата на средства за контрол на раждаемостта^[2]. Нашият век не изостава по отношение на напредъка и свободата; въпреки това не можем да твърдим, че това се дължи на голям излишък на сублимирана енергия. Някои смятат, че разпуснатите нрави през деветдесетте години на миналия век са били реакция на много десетилетия въздържание. Мисля, че тогава само се дава гласност на пазеното допреди в тайна, и съм склонен да вярвам, че всъщност става дума за една и съща човешка величина; разликата е в думите, с които си служим, в различните метафори, които използваме.

Онова, към което ние се отнасяме доста повърхностно, викторианците са приемали сериозно и сериозността им се изразявала в това, че не си говорели открито за секса — докато нашите нрави предполагат точно обратното. Но тези различни начини за сериозно отношение са само въпрос на общоприето поведение. Фактът зад тях си остава един и същ.

Струва ми се, че се допуска друга обща грешка, като се поставя знак за равенство между висока степен на сексуално невежество и ниска степен на сексуално удоволствие. Не се съмнявам, че когато устните на Чарлс и Сара се сляха, и единият, и другият се проявиха като доста неумели в любовното изкуство, но не бих заключил, че по тази причина им е липсвала сексуална възбуда. Във всеки случай много по-интересно е съотношението между желанието и способността то да бъде осъществено. В този смисъл ние може би смятаме, че сме в по-изгодно положение от нашите прадеди. Но желанието е обусловено от честотата, с която се предизвиква: нашият свят изразходва голяма част от времето си да ни подканва към съвкупление, докато действителността полага не по-малко усилия да ни потиска. Не сме потиснати като викторианците ли? Може би. Но ако ти е отредена по една-единствена ябълка дневно, нима си струва да живееш в овощна градина; ябълките може да ти се усладят дори още повече, ако ти се разрешават веднъж седмично.

Никак не е сигурно, че сексуалното удоволствие на викторианците е било по-слабо, понеже са го изпитвали по-рядко, и че смътно не са съзнавали това. Дали те не са предпочели да наложат като норма потискането, забраната и мълчанието, за да запазят силата на удоволствието? Ние направихме публично достояние онова, което те са държали да остане лично, и едва ли не станахме по викторианци от викторианците — в отрицателния смисъл на думата — защото, отнемайки тъй много от загадъчността, от трудността, от ореола на забраненото, отнехме голяма част и от удоволствието. Разбира се, удоволствието не може да се измерва, но може би от това печелим ние, а не викторианците. Впрочем техният подход ги е облагодетелствал и с допълнителна енергия. Тайнствеността и дистанцията между половете, които така тревожеха Чарлс, когато Сара се опитваше да ги намали, несъмнено са пораждали по-голяма сила, а често и по-голяма искреност във всяко друго отношение.

Тези разсъждения май доста ни отдалечиха от Мери, която, сега си спомням, много обичаше ябълки. Но тя беше всичко друго, само не и невинна селска девица по простата причина, че двете прилагателни бяха несъвместими в нейния век. Не е трудно да се открият причините.

Огромно мнозинство от летописците — във всяка епоха — са принадлежали към образованите класи; в резултат от това действителността е била винаги изопачавана през погледа на малцинството. Строгият пуританизъм, който приписваме на викторианците и доста безгрижно отнасяме към всички класи на викторианското общество, е всъщност буржоазната представа за етоса на буржоазната класа. Дикенсовите герои от работническата класа — все много смешни или много жалостиви — са несравнима плеяда от гротески, но суровата действителност трябва да потърсим другаде — у Мейхю, в докладите на Специалната комисия и т.н. Това важи най-вече за сексуалния аспект на живота, който Дикенс (доста неблагонадежден свидетел в това отношение) и събратята му по перо така ревностно са избягвали в книгите си, прилагайки рецептата на споменатия д-р Бодлър. Грубата — бих я нарекъл по-скоро нежната, но няма значение — истина за селото във викторианска Англия се е състояла в принципа „вкуси, преди да купиш“, (на съвременния ни език: полово общуване преди брака). Това е било правило, а не изключение. Чуйте какво разказва една дама, която е още жива. Тя се е родила през 1883 г. Баща й бил лекарят на Томас Харди.

„През деветнадесети век животът на полските работници бе съвсем различен от сегашния. Сред селяните в Дорсит например зачеването преди брака бе напълно естествено и бракът се сключваше едва когато бременността проличи… Причините бяха ниските надници на работниците и необходимостта да се осигури; допълнителна ръка за прехранване на семейството.“^[3]

Ето, че попаднах под сянката — съвсем на място — на великия романист, извисил снага над тази част от Англия, за която пиша. Като си спомним, че Харди пръв се опита да счупи печата, поставен от викторианската буржоазия върху предполагаемата Пандорина кутия на секса, любопитен — и парадоксален — е фанатизмът, с който самият той е бдял над печата на своя сексуален живот и този на родителите си. Това, разбира се, ще си остане негово неотменно право. Малко литературни тайни — неговата е била разбулена едва след 1950 година — са били така дълго запазени. Тази тайна, както и селската действителност във викторианска Англия, за която се опитах да дам представа в тази глава, са отговор на прочутия упрек, от правен от Едмънд Гос: „Какво чак толкова стори Провидението на мистър Харди, че той се надигна сред орната земя на Уесекс и размаха юмрук срещу Създателя?“ Със същото основание Гос би могъл да попита защо Атридите са размахали бронзовите си юмруци към Микена.

Но нека не се ровим много дълбоко в сенките край Егдън Хийт. Със сигурност се знае, че през 1867 двадесет и седем годишният Харди се върнал в Дорсит от Лондон, където завършил архитектура, и дълбоко се влюбил в шестнадесетгодишната си братовчедка Трайфина. Двамата се сгодили. Пет години по-късно по необясними причини годежът бил развален. Макар и да не е напълно доказано, явно е, че годежът е бил развален, когато Харди разкрил много зловеща семейна тайна: Трайфина не му била братовчедка, а незаконородена дъщеря на незаконородената му полусестра. В множество стихотворения на Харди се загатва за това: „Край градинската врата“, „Тя не се обърна“, „Нейното безсмъртие“^[4] и много други. Доказано е, че в семейството е имало и няколко по-късни случая на незаконородени деца по майчина линия. Самият Харди се е родил „пет месеца след олтара“. Благочестивите твърдят понякога, че той развалил годежа си по класови причини: бил вече твърде издигнат млад господин, за да се задоволи с простата девойка от Дорсит. Вярно е, че през 1847 се оженил за момиче от по-горна класа — ужасно студената Лавиния Гифърд. Но Трайфина била изключителна млада жена: на двадесет години тя станала директорка на училището в Плимут, след като завършила учителския колеж в Лондон пета по успех. Много допустимо е, че някаква ужасна семейна тайна ги е принудила да се разделят. Но в едно отношение тази тайна е била благодатна, защото никой английски гений не се е посветил така изцяло на една-единствена муза. На нея дължим най-прекрасните му любовни елегии. Дължим й също Сю Брайдхед и Тес, които са копие на Трайфина по дух; а че романът „Невзрачният Джуд“ е посветен на нея, се намеква дори в предговора, написан от самия Харди: „Сюжетът е замислен през 1890 година… и някои от обстоятелствата са свързани със смъртта на една жена…“ Трайфина, омъжена вече за друг, е умряла същата година.

Ето как сблъсъкът между страстта и отричането, между вечно живия спомен и вечното потискане, между отдаването на лиричното и трагичния дълг, между срамните факти и благородното им пресътворяване е стимулирал и хвърля светлина върху един от най-великите писатели на епохата. Това исках да ви напомня, като се отклоних.

Но да се върнем на думата си. Вече сте отгатнали защо Сам и Мери се бяха запътили към плевнята; и тъй като не отиваха за първи път, може би сега разбирате по-добре причината за сълзите на Мери… както и защо тя бе малко по-посветена в тайните на греха, отколкото можеше да се съди от пръв поглед по деветнадесетгодишното й лице; или отколкото би могло да се съди — ако бяхте минали през Дорчестър по-късно същата година — по лицето на по-добре образованата, макар и с три години по-млада Трайфина — загадъчното момиче от истинския свят, до бледия млад архитект, току-що завърнал се от петте мрачни години в столицата, който ще стане („Додето пламък не погълне нейните гърди, коса и устни“) съвършен символ на най-типичната за своята епоха мистерия.