Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (37) (Прелъстената от френския лейтенант)

Тридесет и седма глава

„Благоприличността разпростира оловна мантия над цялата страна… и печели само онзи, който умее да служи на тази велика богиня с най-голяма всеотдайност.“

Лесли Стивън, „Щрихи от Кеймбридж“ (1865)

„Буржоазията… принуждава всички нации да усвоят буржоазния начин на производство, ако не искат да загинат: тя ги принуждава да въведат у себе си така наречената цивилизация, т.е. да станат буржоа. С една дума, тя си създава свят по свой образ и подобие.“

Маркс, „Комунистически манифест“ (1848)

Втората официална среща на Чарлс с бащата на Ърнестина съвсем не бе така приятна, както първата, макар съвсем не по вина на мистър Фрийман. Въпреки скритата си неприязън към аристократите — „само търтеи“ — във външните си изяви той бе сноб. Да преуспява в търговията и да изглежда джентълмен във всичко, за него бе еднакво важно и той живееше с убеждението, че е безупречен джентълмен. Може би само прекаленото старание да се покаже такъв издаваше известна вътрешна неувереност.

Не им беше лесно на подобни новобранци в редиците на едрата буржоазия. Те се чувстваха пришълци в обществото, но, от друга страна, много добре знаеха, че командват парада в света на търговията, който им принадлежеше. Някои купуваха имения и се мъчеха да възприемат начина на живот и маниерите на истинските провинциални аристократи — защитна окраска, с която криеха произхода си. Други — като мистър Фрийман — се опитваха да преосмислят понятието „джентълмен“. Мистър Фрийман имаше разкошна къща сред боровите гори на графство Съри, но жена му и дъщеря му прекарваха там много повече време от него. Той беше нещо като предшественик на днешния богат бизнесмен, който работи в града, а живее вън от него, макар че Фрийман напускаше Лондон единствено в неделни дни и обикновено само през лятото. За разлика от съвременния си двойник, който бяга от града, за да играе голф, да сади рози, да пиянства и изневерява, мистър Фрийман се увличаше от по-сериозни неща. И наистина „Печалба и Благоразумие“ (в този именно ред) биха могли да се смятат за неговия девиз в живота. Той бе забогатял благодарение на големите социално-икономически промени, настъпили между 1850 и 1870 година — когато центърът на тежестта се бе преместил от фабриката към магазина, от производителя към потребителя. Първата мощна вълна на масово потребителство се отрази много добре на счетоводните му тефтери; и като че за компенсация — и по подобие на някогашните търговци пуритани, които също предпочитаха да ходят на лов за грешници вместо за лисици — той бе станал крайно благоразумен и благочестив в личния си живот. Както някои магнати в наше време колекционират произведения на изкуството или покриват с красивата патина на филантропията значителни капиталовложения, така и мистър Фрийман вложи солидни суми в Обществото за разпространяване на християнското учение и подобни войнстващи благотворителни дружества. Според съвременните ни представи неговите чираци, помощници и прочее подчинени живееха и биваха експлоатирани по нечовешки начин; но за 1867 предприятието на Фрийман бе едно от най-напредничавите, истински образец за останалите. Когато се преселеше на небето, той щеше да остави след себе си доволна и честита работна сила и наследниците му щяха да ползват благата на неговото дело.

Беше сериозен човек с вид на училищен директор и с будни сиви очи. Проницателният му поглед бе способен да накара всеки, към когото се насочи, да се чувства като преоценена стока. Съобщението на Чарлс обаче той изслуша без следа от вълнение, а само вглъбено кимна, щом той приключи с обясненията. Настъпи мълчание. Разговорът се водеше в кабинета на мистър Фрийман в къщата на Хайд Парк. Нищо в него не издаваше професията му: лавици с еднакво подвързани томове, които внушаваха подобаваща строгост; бюст на Марк Аврелий (или може би лорд Палмерстън в банята си?); две-три големи, но неясни гравюри — трудно беше да се определи дали изобразяваха карнавали или битки, — които все пак успяваха да създадат впечатлението за някаква първобитна недодяланост, безкрайно далеч от сегашната обстановка.

Вперил поглед в бюрото си, тапицирано с позлатен по краищата червен марокен, мистър Фрийман се покашля, изглеждаше, че обмисля своята присъда, но в последния момент промени намерението си:

— Това е много изненадващо. Много изненадващо.

Последва ново мълчание, в което Чарлс се почувства едновременно раздразнен и развеселен. Разбра, че му предстои да изпита порядъчна доза от помпозността на таткото. Но тъй като сам си я бе търсил, не му оставаше нищо друго, освен да чака търпеливо в мъчителната тишина, която последва, и да преглътне този незадоволителен отговор. Реакцията на мистър Фрийман всъщност подобаваше повече на търговец, отколкото на джентълмен, защото първата му мисъл бе, че Чарлс е дошъл да иска увеличение на зестрата. Той можеше да си го позволи с лекота, но едновременно с това го осени и ужасното предположение, че Чарлс през цялото време е знаел за вероятния брак на чичо си. От всичко най-много мразеше да го изиграят във важна сделка, а тази в края на краищата засягаше най-скъпата стока. Чарлс се осмели да наруши мълчанието:

— Едва ли е нужно да добавя, че решението на моя чичо бе голяма изненада и за самия мен.

— Разбира се, разбира се.

— Сметнах, че е мой дълг да ви уведомя за него незабавно и лично.

— Много правилно от ваша страна. А Ърнестина… тя знае ли?

— На нея съобщих най-напред. Естествено тя е повлияна от чувството, с което ми направи чест да ме удостои. — Чарлс се поколеба, после бръкна в джоба си. — Нося ви писмо от нея. — Стана и го постави на бюрото, а мистър Фрийман впери в плика умните си сиви очи, видимо зает с други мисли.

— Вие все още имате доста приличен личен доход, нали?

— Не мога да твърдя, че съм изпаднал до просяшка тояга.

— Към което трябва да добавим възможността, че вашият чичо може би няма да има щастието да се сдобие с наследник.

— Така е.

— И сигурността, че Ърнестина няма да дойде при вас без полагаемия й се дял.

— Щедростта ви е голяма.

— А един ден аз ще бъда призован за вечен покой.

— Уважаеми господине…

Джентълменът бе надделял. Мистър Фрийман се изправи.

— Това ще си остане между нас. Ще бъда съвсем искрен с вас, драги Чарлс. Основната ми грижа е щастието на моята дъщеря. Не е необходимо да ви казвам какво струва тя във финансов смисъл. Когато поискахте ръката й, една от главните ви препоръки в моите очи бе увереността ми, че съюзът ще се основава на взаимни достойнства и взаимно уважение. Сега имам вашите уверения, че промяната в материалното ви положение е дошла и за вас като гръм от ясно небе. Никой, който познава вашата висока нравственост, не би могъл да ви припише непочтени подбуди. Това е единственото ми безпокойство.

— Както и на мен, сър.

Последва ново мълчание. И двамата знаеха за какво всъщност става дума: сега бракът щеше да стане тема на злобни клюки. Щяха да приказват, че Чарлс е подушил за брака на чичо си още преди да поиска ръката на Ърнестина, а на нея щяха да се подиграват, че е загубила титлата, която съвсем лесно би купила другаде.

— А сега ще прочета писмото. Моля да ме извините.

Той взе златния си нож за отваряне на писма и разряза плика. Чарлс отиде до прозореца и зарея поглед към дърветата в Хайд Парк. Отвъд редицата файтони на Бейзуотър Роуд забеляза едно момиче — продавачка или прислужница, ако се съди по вида й, — което седеше и чакаше на пейка пред оградата; в това време до нея се приближи войник с червена куртка. Поздрави чинно… и тя се обърна. Беше твърде далеч и Чарлс не виждаше лицето й, но радостта, с която се обърна, показваше, че двамата са влюбени. Войникът взе ръката й и я притисна за миг до сърцето си. Казаха си нещо. После тя го хвана под ръка и те се запътиха бавно към Оксфорд Стрийт. Унесен в тази малка сцена, Чарлс се сепна, когато мистър Фрийман застана до него с писмото в ръка. Усмихваше се.

— Може би трябва да ви прочета какво пише тя в послеписа. — Той намести очилата си със сребърни рамки. — „Ако дори за миг се вслушаш в глупостите на Чарлс, ще го накарам да избяга с мен в Париж.“ — После измери с поглед Чарлс. — Изглежда, че нямаме друг изход.

Чарлс едва-едва се усмихна.

— Ако ви е необходимо още малко време да поразмислите…

Мистър Фрийман постави ръка върху рамото на благоразумния годеник.

— Ще й пиша, че избраникът й приема бедите дори още по-достойно от благополучието. И мисля, че колкото по-скоро се върнете в Лайм, толкова по-добре ще бъде.

— Много съм ви задължен.

— А аз на вас още повече, загдето правите дъщеря ми така щастлива. Писмото й не е чак толкова лекомислено.

Той подхвана Чарлс за лакътя и го поведе към средата на стаята.

— И, драги ми Чарлс… — това обръщение достави особено удоволствие на мистър Фрийман — не смятам, че необходимостта човек да поограничи малко разходите си в началото на брака е чак толкова лошо нещо. Но ако обстоятелствата… разбирате какво искам да кажа.

— Много любезно…

— Да не говорим повече за това.

Мистър Фрийман извади връзка ключове, отвори едно чекмедже на бюрото и постави в него писмото от дъщеря си, сякаш беше ценен официален документ; или може би по-добре от повечето викториански господари познаваше слугите. Докато заключваше чекмеджето, той вдигна поглед към Чарлс, който сега имаше неприятното усещане, че сам е станал негов подчинен — любимец, разбира се, но все пак вече някак подвластен на този гигант в търговията. Чакаше го и по-лошо; може би в края на краищата любезността на мистър Фрийман не се дължеше само на джентълмена у него.

— Тъй като моментът е удобен, мога ли сега да разкрия сърцето си и по друг един въпрос, който засяга вас двамата с Ърнестина?

Чарлс вежливо кимна в знак на съгласие, но мистър Фрийман за миг като че ли не можа да намери думи. Той доста шумно постави ножа до прозореца, от който току-що се бяха отдръпнали. Едва тогава се обърна към Чарлс.

— Драги ми Чарлс, аз се смятам за щастлив човек във всяко отношение, освен в едно. — Продължи да говори със сведени към килима очи: — Нямам син. — Отново млъкна, после хвърли изпитателен поглед към бъдещия си зет. — Давам си сметка, че търговията ви отвращава. Тя не е занимание за джентълмен.

— Това са хорски приказки, сър. Вие самият сте живо опровержение.

— Наистина ли мислите така? Или просто и вие се превземате?

Металносивите очи изведнъж го погледнаха от упор. За миг Чарлс не знаеше как да постъпи. Разтвори ръце.

— Разбирам онова, което всеки интелигентен човек би трябвало да разбере: голямата полза от търговията, централната роля на търговията в живота на нашата…

— О, да. Точно както говорят всички политици. А и така трябва да говорят, защото от това зависи благополучието на страната ни. Но би ли ви харесало, ако се каже за вас, че… се занимавате с търговия.

— Никога не съм бил изправян пред такава възможност.

— Но ако бъдете?

— Искате да кажете… аз…

Най-сетне той проумя накъде бие тъстът му; а тъстът, виждайки изумлението му, побърза да отстъпи на джентълмена.

— Нямам предвид, разбира се, да се занимавате с ежедневните работи на моето предприятие. Това е задължение на надзирателите, на чиновниците и останалия персонал. Но търговията ми преуспява, Чарлс. Догодина ще открием големи магазини в Бристол и Бирмингам. А те са само началото. Не мога да ви предложа империя в географския или политическия смисъл на думата. Но съм сигурен, че някой ден двамата с Ърнестина все пак ще наследите истинска империя. — Мистър Фрийман закрачи напред-назад. — Не казвах нищо, докато изглеждаше, че вие ще поемете задължението да управлявате чичовото си имение. А вие сте енергичен, образован, много способен…

— Но аз съм… почти пълен невежа в онова, за което така любезно загатвате.

Мистър Фрийман махна с ръка.

— Качества като честност, способност да вдъхваш уважение, да преценяваш правилно хората… са от много голямо значение. А аз смятам, че не ви липсват.

— Боя се, че не разбирам какво ми предлагате.

— Засега нищо. И без това през следващата година-две ще трябва да мислите за семейството си. Няма да ви е приятно да имате други грижи и занимания. Но ако някой ден ви се стори… забавно да научите нещо повече за голямата търговска мрежа, която след време ще наследите чрез Ърнестина, нищо не би могло да достави по-голяма радост на мен, а — бих искал да добавя — и на моята съпруга, от това да задоволим вашия интерес.

— Най-малко от всичко бих искал да изглеждам неблагодарен, но… всъщност това е толкова различно от наклонностите, които имам по природа, и малкото талант, който…

— Не ви предлагам нищо друго, освен сдружение. На практика няма да ви обременявам с нещо повече от някое и друго посещение на дирекцията, за да добиете обща представа за онова, което се върши. Мисля, че ще се изненадате, като видите какви хора назначавам вече на по-отговорните длъжности. Никой няма основание да се срамува от тях.

— Уверявам ви, че колебанието ми ни най-малко не се дължи на съсловни предразсъдъци.

— Следователно единствената причина може да е вашата скромност. Именно там, млади човече, се подценявате. Ще дойде ден, както споменах… когато няма да ме има вече. Вие, разбира се, ще разполагате с всичко онова, което аз цял живот изграждах. А може и да намерите добри управители да се грижат за него вместо вас. Но запомнете какво ви казвам. За да процъфтява, предприятието се нуждае от енергичен собственик, така както добрата армия се нуждае от генерал. И най-добрите войници на света няма да спечелят битката, ако лично той не ги командва.

Чувайки това красиво сравнение, Чарлс се почувства като Исус Назарянина, изкушаван от сатаната. Та нали и той се бе лутал в пустинята, поради което предложението изглеждаше още по-съблазнително. Но Чарлс беше джентълмен, а джентълмените не се занимават с търговия. Потърси начин да го каже, но не намери думи. В деловия разговор нерешителността е признак на слабост. Мистър Фрийман се възползва от случая.

— Никога няма да се съглася с вас, че всички ние сме произлезли от маймуните. Това е скверна идея. Мислих обаче доста върху някои от нещата, които казахте по време на малкия ни спор. Бих искал да повторите думите си за… как беше… за целта на онази теория на еволюцията. Видовете трябва да се променят…

— За да оцелеят. Трябва да се приспособяват към промените в заобикалящата ги среда.

— Точно така. Това вече го вярвам. Аз съм двадесет години по-стар от вас. Освен това съм прекарал живота си при условия, в които, ако човек не се променя — и то много гъвкаво — съобразно с изискванията на времето си, няма да оцелее. Ще фалира. Времената се менят, нали разбирате. Живеем във велика епоха на прогрес. А прогресът е като буен кон. Или го яздиш, или те мята. Опазил ме Бог да твърдя, че да бъдеш джентълмен не е достатъчна цел в живота. Или че не би могла да бъде. Но нашата епоха е епоха на дела, Чарлс, на велики дела. Може да кажете, че тези неща не ви засягат… че сте над тях. Но запитайте се дали всъщност не трябва да ви засягат. Ето какво исках да ви предложа. Размислете. Още няма нужда да взимате решение. Няма никаква нужда. — Той млъкна за малко. — Но няма да отхвърлите идеята просто така, нали?

Чарлс вече наистина се чувстваше като преоценена стока, във всяко отношение жертва на еволюцията. Твърде лесно се събудиха старите съмнения за безсмислието на живота му. Сега разбра какво всъщност мисли Фрийман за него: че е безделник. И какво му предложи: да заслужи зестрата на жена си. Искаше му се да прояви сдържана хладина, но в гласа на Фрийман, под настойчивостта, имаше топлина, роднинско чувство. На Чарлс му се струваше, че след като цял живот се е движил сред ведри хълмове, сега е стигнал до необятна пустиня — но за разлика от по-прочутия поклонник^[1] той съзираше там долу само Дълг и Унижение, съвсем не Щастие или Възход.

Направи усилие да погледне в тези чакащи и проницателни търговски очи.

— Признавам, че съм малко затруднен.

— Не искам нищо друго, освен да помислите по въпроса.

— Непременно. Разбира се. Най-сериозно ще помисля.

Фрийман стана и отвори вратата.

— Боя се, че ви предстои още едно изпитание — усмихна се той. — Мисис Фрийман ни чака и няма търпение да чуе най-новите клюки от Лайм.

След малко двамата мъже крачеха по широк коридор към просторното стълбище, отвеждащо до внушителния салон на къщата. В него едва ли имаше нещо, което да не отговаря на най-добрия тогавашен вкус. При все това, докато слизаха по стълбите към чакащия лакей, Чарлс се почувства някак дълбоко унижен, като лъв в клетка. Внезапно го прониза остра и болезнена обич към Уинсиът, към „отвратителните“ стари картини и мебели; към миналото му, сигурността му, неговия savoir vivre^[2]. Абстрактната идея за еволюцията беше пленителна, но от осъществяването й лъхаше не по-малко бляскава пошлост, отколкото от позлатените коринтски колони, обрамчили вратата, на чийто праг, той и мъчителят му поспряха за миг. „Мистър Чарлс Смитсън, госпожо.“ Те влязоха.