Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (39) (Прелъстената от френския лейтенант)

Тридесет и девета глава

„Какво от това, че съм проститутка, какво засяга това обществото, та да ме обижда? Да не би да ми е поднесло някаква милост? Ако съм отвратителен тумор на обществото, нима причината за болестта не трябва да се търси в гниенето на трупа? Не съм ли аз негово законно чедо, а не копеле, сър?“

Из писмо във в-к „Таймс“ от 1858 г.^[1]

Млечният пунш и шампанското може да не са много дълбок философски завършек при такива душевни терзания, но в Кеймбридж постоянно ги препоръчваха като разрешение на всички съществуващи проблеми и макар че проблемите на Чарлс се бяха увеличили, откакто бе напуснал университета, по-добро средство той не знаеше. За щастие, подобно на много други клубове на английски аристократи, и неговият клуб се ръководеше от простото и доходно правило, че студентските години са най-хубавите в живота на мъжа. Клубът осигуряваше всичко, което услаждаше живота в богатите колежи, но без досадните подробности от рода на декани, преподаватели и изпити. С една дума, угаждаше на юношата в мъжа. Предлагаше и превъзходен млечен пунш.

Случи се така, че първите двама членове на клуба, които Чарлс забеляза, щом влезе в пушалнята, му бяха състуденти. Единият, син на епископ, се бе прославил като срам и позор на баща си. Другият бе баронет, какъвто и самият Чарлс до неотдавна очакваше да стане. Роден с голям къс от Нортъмбърлънд в джоба си, сър Томас Бърг се бе оказал твърде здрава скала, за да го помести историята. От незапомнени времена дедите му се бяха занимавали само с лов, стрелба, пиене и разврат; верен на традицията, техният потомък вървеше по стъпките им. Той впрочем бе главатарят на веселата компания, в която Чарлс бе попаднал, докато учеше в Кеймбридж. Прословути бяха подвизите му в стила на Казанова. Правени бяха няколко опита да го изхвърлят от клуба, но тъй като той го снабдяваше с въглища от мините си, и то на такава цена, че все едно ги подаряваше, благоразумието на по-мъдрите все надделяваше в негова полза. Всъщност в начина му на живот имаше и нещо почтено. Той блудстваше без срам, но и без лицемерие. Бе щедър до крайност: половината от по-младите членове на клуба по някое време му бяха ставали длъжници; а заемите му бяха заеми на джентълмен — с безкрайно удължим срок и без лихва. Той винаги пръв откриваше залаганията, щом имаше за какво да се обзалагат; и все с по нещо напомняше на прекалените светци — освен на най-непоправимите — за времето, когато не са били така целомъдрени. Беше набит, нисък, вечно зачервен от виното и от вятъра; а очите му имаха прелестната невинност, невъзмутимо синята откровеност на грешните ангели. Щом видяха Чарлс да влиза, тези очи се присвиха.

— Чарли! Какво, по дяволите, правиш без брачни вериги?

Чарлс се усмихна, не без известно чувство на тъжна глуповатост.

— Добър вечер, Том. Как си, Натаниъл? — С неизменната пура в уста, черната овца в семейството на клетия епископ вдигна вяло ръка. Чарлс се обърна отново към баронета: — Пуснат съм под гаранция. Малката е в Дорсит на бани.

Том смигна:

— И си тръгнал да глътнеш въздух… или алкохол, а? Ами че тя била розата на сезона, чувам. Нат разправя. Позеленял е, да знаеш. Дявол да го вземе този Чарли, вика, да грабне най-хубавото момиче и най-добрата партия — не е честно, нали, Нат?

Синът на епископа страдаше от хронично безпаричие и Чарлс се сети, че му е завидял не заради хубостта на Ърнестина. В деветдесет процента от случаите в такъв миг той би се от правил към библиотеката или би отишъл при някой по-невинен познайник. Но днес остана с двамата. Ще „обсъдят“ ли по един пунш и шампанско? Да. И така той седна с тях.

— А как е почитаемият чичо, Чарлс? — Сър Том отново смигна, но по такъв характерен за него начин, че беше невъзможно да му се обидиш. Чарлс измърмори, че чичото се радва на най-доброто здраве.

— Как е с хрътките? Питай го дали му трябва чифт от най-добрите нортъмбърландки. Същински ангели, макар че, признавам, не съм ги отглеждал аз. Торнадо… Помниш ли Торнадо? Негови внучета.

Едно лято Торнадо бе прекарал тайно цял семестър в квартирата на сър Том в Кеймбридж.

— Помня го. И глезените ми също го помнят.

Сър Том се усмихна широко.

— Аха, беше ти хвърлил око. Хапеше само каквото обича. Милият стар Торнадо… мир на праха му. — Той пресуши чашата пунш със скръбно изражение, което разсмя двамата му партньори. А това бе жестоко, защото скръбта беше съвсем искрена.

Два часа минаха в такива разговори… и с помощта на още две бутилки шампанско, втора купа пунш, и блюда с котлети и бъбречета (тримата джентълмени се бяха преместили в ресторанта), които изискваха да бъдат обилно полети с бордо, а то на свой ред налагаше промивка с една-две кани портвайн.

Сър Том и синът на епископа бяха професионални пиячи и изпиха повече от Чарлс. Към края на втората кана те изглеждаха по-пияни от него. Но докато Чарлс бе трезв само на вид, те пък бяха пияни само на вид, както се разбра, щом тръгнаха да излизат от ресторанта, за „малка разходка из града“, по не съвсем ясните думи на Том. От тримата само Чарлс едва се държеше на крака. Не беше чак толкова пиян, че да не се притеснява; струваше му се, че вижда върху себе си критичните сиви очи на Фрийман, при все че в този клуб никога не биха допуснали човек, така тясно свързан с търговията.

Помогнаха му да си сложи пелерината, подадоха му шапката, ръкавиците и бамбуковия бастун; и когато се намери навън, на въздух — мъглата се бе разнесла, но бе влажно, — той се вторачи в герба върху вратата на личната карета на сър Том. Мисълта за Уинсиът подло го прониза отново, после гербът се люшна към него. Сграбчиха го под мишница и след миг той се озова седнал до сър Том срещу сина на епископа. Не бе чак толкова пиян, че да не забележи как двамата му приятели си смигнаха, но достатъчно пиян, за да се запита какво означава това. Каза си, че му е все едно. Беше доволен, че е пиян, че всичко плуваше във въздуха, че отминалото и предстоящото нямаха никакво значение. Имаше голямо желание да разкаже и на двамата за мисис Бела Томкинс и Уинсиът, но и за това не бе достатъчно пиян. Джентълменът си е джентълмен дори когато е сръбнал. Обърна се към Том:

— Том… Том, стари приятелю, щастливец си ти, дявол те взел.

— И ти, Чарлс, момчето ми. Всички сме щастливци.

— Къде отиваме?

— Където всички щастливци отиват нощем да се повеселят. Нали, Нат?

Настъпи мълчание и Чарлс се опита да разбере в каква посока горе-долу се движат. Този път не видя второто смигване между двамата. Но постепенно проумя смисъла на многозначителните думи в последното изречение на сър Том. Той запита сериозно:

— „Да се повеселят“ ли каза?

— Отиваме при старата мама Терпсихора, Чарлс. На поклонение пред олтара на музите, не се ли сещаш?

Чарлс впери очи в ухиленото лице на епископския син.

— Олтар ли?

— Така да се каже.

— Метонимия. Все едно да кажеш Венера вместо puella^[2] — намеси се синът на епископа.

Чарлс го погледна учудено и изведнъж се засмя.

— Отлична идея.

После отново се загледа мрачно през прозорчето. Чувстваше, че трябва да спре каретата и да им пожелае лека нощ. За миг главата му сякаш се избистри — той си спомни с какво име се ползваха двамата. Сетне, незнайно отгде пред него изплува лицето на Сара: с притворени очи, сведено към неговото, целувката… много шум за нищо. Разбра каква е причината за всичките му терзания: нуждаеше се от жена, от блудство за последен път, така както понякога се нуждаеше от очистително. Погледна към сър Том и сина на епископа. Първият се бе излегнал назад в ъгъла си, вторият бе опънал крака на седалката. Цилиндрите и на двамата се бяха килнали. Този път си намигнаха и тримата.

Скоро каретата им бе притисната в потока файтони, отправили се към онзи квартал на викторианския Лондон, който нарочно изпуснахме от нашето описание на епохата: квартал на заведения (по-скоро места за срещи, отколкото игрални зали), на кафенета, в които се танцуваше, ориенталски пушални по главните улици (Хеймаркет и Риджънт Стрийт) и безброй публични домове в съседните пресечки. Минаха покрай прочутото магазинче за стриди в Хеймаркет („Раци, стриди, маринована и пушена сьомга“) и не по-малко прославената лавка за картофи „Принц консорт“, чийто собственик — „Хана“, истинският крал на всички продавачи на пържени картофи в Лондон — стоеше зад висок месингов тезгях с алена покривка, който изпълваше цялата витрина. Край тях се нижеха (синът на епископа извади лорнета си от шагреновата калъфка) кралиците на нощта — прочути куртизанки в каретите си и поевтини проститутки, които обикаляха по тротоара: свенливи дребнички галантерийни продавачки с млечнобели личица и мъжкарани с червендалести от брендито бузи. Порой от багри… моди… — тук бяха позволени невъобразими неща. Жени, облечени като парижки лодкари с бомбета и панталони, като моряци, като синьорити, като сицилиански селянки: сякаш всички трупи от стотиците долнопробни кафенета наоколо се бяха изсипали на улицата. Още по-долнопробна бе клиентелата: също толкова много мъже, които, с бастун в ръка и пура в уста, оглеждаха тазвечерните звезди. А Чарлс, макар и да съжаляваше, че е пил толкова, та всичко му се виждаше двойно, намираше гледката възхитителна, весела, пълна с живот и преди всичко — нефриймановска.

 

 

Самата Терпсихора, предполагам, едва ли би удостоила с покровителството си публиката, към която след десетина минути се присъединиха нашите трима приятели, защото те не бяха единствените посетители. В обширната приемна, до която се стигаше по тясна и шумна пресечка на една от широките улици малко встрани от сърцето на Хеймаркет и която бе обзаведена по най-добрия парижки вкус, седяха още шест-седем млади мъже и неколцина по-възрастни, между които Чарлс разпозна един от стълбовете в Камарата на лордовете. В края на салона, осветен с полилеи, имаше малък подиум, закрит с тежки червени завеси, по които със сърма бяха избродирани две двойки сатири и нимфи. Единият сатир бе изобразен точно в мига преди да обладае своята пастирка, а другият бе приет вече в обятията на избраницата си. Над завесите върху декоративно разгънат позлатен свитък с черни букви бе изписана Carmina Priapea XLIV.

„Veile quid hanc dicas, quamvis sim legneus, hastam, oscula dat medio si qua puella mihi?

Augure non opus est: ’in me’ mihi crédité, dixit, ’utetur veris viribus hasta rudis.“^[3]

Темата се повтаряше и в множеството различни гравюри в позлатени рамки, окачени между прозорците със спуснати завеси. Момиче с разпуснати коси и с костюм а ла мадам дьо Камарго^[4] вече поднасяше на чакащите господа шампанско „Рьодерер“. В дъното дама на около петдесет години с много руж по страните, но по-пристойно облечена, дискретно оглеждаше клиентелата си. Въпреки голямата разлика в професиите мислите й не се различаваха много от тези на мисис Ендикот в Екситър — само дето правеше сметките си не в шилинги, а в гвинеи.

Сцени като тази, която последва, са претърпели в хода на историята много по-малко промени от всяка друга човешка дейност; онова, което се извърши пред очите на Чарлс тази нощ, се е извършвало и пред Хелиогабалус, без съмнение и пред Агамемнон; извършва се и днес в безброй вертепи на Сохо. Онова, което най-много ми допада в неизменността на тази древна форма на забавление, е, че тя позволява на човек да заимства от въображението на другиго. Неотдавна се рових из лавиците на най-добрия — но доста немарлив — антиквар. Поставена небрежно в раздела „Медицина“ между „Въведение в хепатологията“ и „Болести на бронхиалната система“, открих книга с още по-скучното заглавие „История на човешкото сърце“. Оказа се съвсем не скучната история на един разврат. Първото й издание е от 1749 — годината, в която излиза и шедьовърът в този жанр „Фани Хил“ от Клеланд. Авторът не притежава неговото майсторство, но ще свърши работа.

„Първата къща, в която влязоха, бе известно бордело и там попаднаха на цяло ято градски яребички, много по-апетитни от всичко онова, което дотогава Камило бе улавял в мрежата си из провинцията; сред тях беше и прочутата Саломея на сарая — мис М., чието присъствие науми нашата безпътна компания да покаже на новия член представление, каквото не ще да е сънувал. Въведоха ги в голям салон, поднесоха вино, после виночерпецът бе отпратен и след първото чукване на дамите бе наредено да се приготвят. Те незабавно останаха по евино облекло. Камило започна да се отвращава от твърде голямото безсрамие на дамите: престана да усеща онова особено вълнение, което изпитваше в началото, и му се искаше компанията да ги отпрати. Неговите другари обаче не искаха да се разделят с тях, преди да са видели цялото представление. Щедро възнаграждавани за всяка новост в безсрамните си изобретения, нимфите не чакаха молби, за да удовлетворят младите разгулници, а продължаваха без сянка от срам да им показват докъде може да стигне човешката низост.

Последното им постижение дотолкова разпали тези синове на Покварата, че те предложиха за финал на сцената всеки от тях да си избере по една дама. Но нимфите не се съгласиха на подобна крайност, тъй като правилото на тези девици бе никога да не допускат близостта на мъж от страх да не опорочат занаята си. Това много изненада Камило, понеже предишното им държане го бе довело до заключението, че няма проява на порока, на която те да не се съгласят за пари. И макар че, преди да откажат, необузданото им блудство бе прогонило почти всякаква мисъл да легне с някоя от тях, сега желанието му бе тъй силно, сякаш те бяха скромни девици, на чиято разпуснатост не бе станал свидетел; и той ги молеше да склонят не по-малко настойчиво от другите мъже в компанията.“

Това дава най-обща представа за обичаите при мама Терпсихора, при все че имаше и известна съществена разлика: момичетата от 1867 година не бяха чак толкова придирчиви и охотно се съгласиха да бъдат разпродадени при последната групова сцена от програмата. Чарлс обаче нямаше желание да участва в наддаването. По-умерените номера в началото наистина му бяха допаднали. Наблюдаваше, надянал маската на светски човек, много странствал и видял по-добри неща в Париж (поне така пошепна на сър Том); играеше ролята на преситен млад мъж. Постепенно, докато дрехите се свличаха, го напускаше и пиянството; той забеляза похотливо разтворените уста на мъжете, седнали в тъмното до него, чу сър Том да съобщава на епископския син коя си е избрал. Белите тела се прегръщаха и гърчеха в сластни пози, но на Чарлс му се струваше, че зад застиналите многозначително усмивки на изпълнителките се таи някакво отчаяние. Едната беше още дете, навярно едва навлязла в пубертета, и в начина, по който имитираше свенлива невинност, имаше нещо истински девствено, сякаш все още се терзаеше и не бе загрубяла от професията.

Но макар и отвратен, в същото време той бе и възбуден. Зрелищният характер на представлението го възмущаваше, но животинското у него бе достатъчно силно, за да не го остави равнодушен. Малко преди края той стана и безшумно напусна салона, сякаш имаше нужда от облекчение. В преддверието до масата с наметките и бастуните на господата седеше малката танцьорка, която бе сервирала шампанското. Тя стана и изкуствена усмивка изкриви гримираното й лице. Чарлс се вгледа за миг в предизвикателно разрошените къдрици, голите ръце и почти голи гърди. Понечи да я заговори, но после се отказа и рязко посочи нещата си. Хвърли половин суверен на масата до момичето и залитна към изхода.

На улицата чакаха няколко файтона. Взе първия, викна името на една улица в Кенсингтън близо до онази, на която живееше (както от предпазливост постъпваха викторианците), и се отпусна на седалката. Не се чувстваше горд от себе си, а като човек, преглътнал обида или изплашил се от дуел. В живота на баща му подобни вечери бяха обичайни; щом той не можеше да ги възприеме, значи не беше нормален. Къде бе сега опитният светски мъж? Свил се като жалък страхливец. Ами Ърнестина, годежните обети? Но ако си ги спомняше, щеше да се превърне в затворник, който е сънувал, че е свободен и опитва да се изправи, но веригите му го дръпват обратно в мрака на килията.

Файтонът бавно се движеше по тясна улица, пълна с други файтони и карети, защото все още се намираха в свърталището на греха. Под всеки фенер, във всеки вход стояха проститутки. Чарлс ги наблюдаваше, скрит в тъмнината. Усещаше, че нещо в него непоносимо кипи. Ако имаше пред себе си някакво острие, би си пронизал ръката, подобно на Сара — толкова силно бе желанието му да се самоизтезава, да се накаже, по някакъв начин да излее яда си.

По-тиха улица. Минаха покрай фенер, под който стоеше самотно момиче. Навярно поради натрапливото озобилие на жени по улицата, която току-що бяха напуснали, то изглеждаше някак изоставено, твърде неопитно, за да дръзне да се приближи. Но професията му не будеше съмнение. Облечено бе в захабена розова памучна рокля с изкуствени рози на гърдите, с бял шал около раменете. Малка черна шапчица в новия „мъжки“ стил бе кацнала върху голям, стегнат с мрежа кок от кестенява коса. То се загледа в минаващия файтон; нещо в оттенъка на косата, в премрежените тъмни очи, в леко замечтаната й поза накара Чарлс да се надвеси и да я проследи с поглед през страничното прозорче на файтона. Мъчителен миг, после той грабна бастуна си и силно почука по тавана. Кочияшът спря веднага. Чуха се забързани стъпки, момичето се появи пред файтона и вдигна лице към него.

Всъщност не приличаше много на Сара. Чарлс забеляза, че косата й е твърде червена, за да бъде естествена, а у нея имаше и нещо простовато, някаква престорена смелост в спокойния поглед и в усмивката на червените устни — твърде червени, като бликнала кръв. Но все пак… нещо в гъстите вежди може би, или в устата…

— Имаш ли стая?

— Да, сър.

— Кажи му къде да кара.

Тя се скри за миг от погледа му и каза нещо на кочияша. После се качи, като разклати файтона, и седна до него. Тясното пространство се изпълни с ухание на евтин парфюм. Той усети допира на ръкава и полата й, но не се докоснаха. Файтонът потегли. Първите стотина метра мълчаха.

— За цяла нощ ли, сър?

— Да.

— Питам, защото инък притургам и цената на обратния път.

Той кимна и се загледа в мрака пред себе си. Изминаха още стотина метра, без да говорят. Усети, че тя малко се отпуска, едва-едва докосва ръката му.

— Ужасен студ зафана.

— Да. — Той я погледна. — Сигурно не ти е все едно.

— Като вали сняг не излизам. Някои излизат, ама аз не.

Отново мълчание. Този път заговори Чарлс:

— Отдавна ли?…

— Откак го чукнах осемнайсет. Две години на май.

— Аха.

В настъпилото мълчание той крадешком я погледна още веднъж. Ужасна сметка загриза съзнанието му: триста шестдесет и пет, кажи го триста „работни дни“, умножено по две… шестотин към едно тя да е прихванала някаква болест. По какъв деликатен начин да попита? Няма как. Издебна, когато светлината отвън падна върху нея, и пак я погледна. По лицето й нямаше нищо. Но колко глупав беше. Що се отнася до болестите, знаеше, че ще е десет пъти по-безопасно в луксозно заведение като онова, което току-що бе напуснал. Що за идея да избере обикновена уличница от столичното простолюдие… Но съдбата му бе вече решена. Сам си я избра. Движеха се на север към Тотнъм Кор Роуд.

— Сега ли искаш да ти платя?

— Аз не придирям, сър. Както ви е угодно.

— Много добре. Колко?

Подвоуми се, после запита:

— Нормално ли, сър?

Той я стрелна с поглед, кимна.

— За цяла нощ обикновено взимам… — лекото й колебание беше трогателно неискрено… — един суверен.

Той бръкна под пелерината си и подаде монетата.

— Благодаря, сър. — Тя я прибра дискретно в чантичката си. После, макар и не направо, все пак отговори на тайните му опасения: — Аз ходя само с джентълмени, сър. Та хич да не му се тревожите.

— Благодаря — отвърна той на свой ред.