Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (57) (Прелъстената от френския лейтенант)

Петдесет и седма глава

„Но тук е в сила правилото,

което помним от школото:

Напредвай! Който изостане,

рогатият дано го хване!“

А. Х. Клъф, „Стихотворение“ (1849)

Нека да прескочим сега двадесет месеца. Свежо февруарско утро на 1869 година. Междувременно Гладстон най-сетне е стигнал до Даунинг Стрийт №10; изпълнена е последната публична екзекуция в Англия; скоро ще се появи „Подчиняването на жените“ от Мил^[1] и ще бъде открит Гъртън Колидж^[2]. Както обикновено, Темза е отвратително калносива. Но небето над нея насмешливо се синее и като вдигне човек поглед, все едно, че е във Флоренция.

Но ако погледнем надолу по новия кей на Челси, по земята още има следи от сняг. При все това, макар и само на слънце, се долавя първият лек полъх на пролетта. Iam ver…^[3] Сигурен съм, че младата жена, която бих искал да ви представя как бута детска количка (но не мога, тъй като с тези съоръжения ще се сдобием едва десет години по-късно), никога не бе чувала за Катул, нито пък, дори и да бе чувала, щеше да хареса кой знае колко всичките тези приказки за нещастната любов. Но тя не бе равнодушна към пролетта.

Та нали току-що бе оставила у дома (една миля по на запад) плода от една предишна пролет, и то така увит в одеяла, пелени и повои, че приличаше на луковица под земята. Независимо от усилията й да се облича елегантно, личеше, че и тя като всички добри градинари предпочита луковиците да са посадени една до друга. Има нещо особено в невъзмутимата бавна походка на бъдещите майки — най-безобидната предизвикателност, но все пак известна предизвикателност.

Тази невъзмутима и вътрешно горда млада жена се навежда за миг над парапета и се вглежда в сивата вода. Розови бузи, а под сламените ресници — очарователни очи, от които небето горе е съвсем малко по-синьо, но не и по-лъчисто. Лондон не би могъл да създаде такова чисто нещо. Но като се обръща и разглежда стройните редици от тухлени къщи — някои нови, някои стари — които гледат към реката оттатък улицата, очевидно е, че тя не таи лошо чувство към Лондон. В погледа й, който поглъща богатските къщи, няма завист, а наивна радост, че на света съществуват такива красиви неща.

Откъм центъра на Лондон се приближава файтон. По погледа на синьо-сивите очи личи, че младата жена все още се чуди и възхищава на такива ежедневни елементи от лондонската сцена. Файтонът спира пред голямата къща отсреща. От него слиза жена, стъпва на тротоара, изважда от портмонето си монета.

Младата особа на кея неволно зяпва от почуда. За миг пребледнява, после я залива гъста руменина. Кочияшът докосва с два пръста периферията на шапката си. Пътничката му бързо се отдалечава към вратата на къщата. Младата особа се прокрадва до тротоара, полуприкрита зад стъблото на едно дърво. Жената от файтона отваря входната врата и изчезва вътре.

— Тя беше, Сам. Видях я с ей тез две очи…

— Не ми се вярва.

Но повярва; всъщност с някакво шесто или седмо чувство винаги го бе очаквал. Като се върна в Лондон, той навести старата готвачка мисис Роджърс и чу от нея най-подробен разказ за последните черни недели на Чарлс в Кенсингтън. Това беше много отдавна. Външно той сподели неодобрението й към някогашния си господар; но вътре в него нещо се трогна: едно е да сватосваш, друго е да разтуряш сватлък.

Застанали в предния салон, много малък, но не лошо мебелиран, Сам и Мери се гледаха един друг: мрачното удивление в нейните очи срещаше мрачно съмнение в неговите. В камината гореше буен огън. И докато двамата недоумяваха, вратата се отвори и влезе дребничко слугинче на четиринайсетина години, непривлекателно на вид, което носеше поразповито вече дете — последната свястна реколта дошла от карслейкската плевня. Сам веднага пое вързопчето и го задундурка, предизвиквайки писъци — почти неизменна процедура, щом се върнеше от работа. Мери побърза да вземе скъпоценното създание и се ухили на любещия баща, а девойчето до вратата се ухили добродушно и на двамата. Сега вече можем ясно да видим, че Мери съвсем скоро ще има второ дете.

— Е, обична, отивам да си ’зема апиритива. А ти сложи вечерята, ’Ариът.

— Добре, сър, готова е след пол’вин час, сър.

— А така. Е, айде да вървя.

И все едно, че нищо не го глождеше, той целуна Мери по бузата и погъделичка бебето.

Пет минути по-късно, седнал пред чаша джин и гореща вода в ъгъла на една близка пивница, Сам вече не изглеждаше чак толкова доволен. Погледнато отвън, можеше с пълно основание да бъде доволен. Още не се бе сдобил със собствен магазин, но разполагаше с нещо не по-лошо. Първото бебе беше момиче, но той бе сигурен, че и това малко разочарование ще се уреди.

В Лайм Сам беше разиграл картите си много добре. Леля Трантър се бе поддала от самото начало. С помощта на Мери той се бе оставил в ръцете й. Не е ли разрушил бъдещето си, като е напуснал така смело господаря си? Та нали му бяха вързани в кърпа обещаните от Чарлс четиристотин (винаги искай повече, отколкото смееш) лири в заем, за да си отвори магазин? Какъв магазин?

— Амчи кат’ на мистър Фрийман, госпожа, само че къде-къде по-скромен.

Беше изиграл много добре и картата „Сара“. Първите няколко дни нищо не можеше да го накара да издаде греховната тайна на господаря си: устата му бе запечатана. Но мисис Трантър беше толкова мила — полковник Лок в Джерико Хаус търсел прислужник и безработицата на Сам трая съвсем кратко. Както и ергенството му. А церемонията, с която то приключи, бе за сметка на господарката на невестата. Естествено той трябваше да се отплати с нещо.

Като всички стари и самотни жени леля Трантър все гледаше да вземе някого под крилото си и да му помага; не я оставиха да забрави, че Сам държи да влезе в галантерийната търговия. И ето че един ден, когато беше при сестра си в Лондон, тя отвори дума за това пред зет си. Първоначално той бе склонен да поклати глава отрицателно. Но после внимателно му бе напомнено колко честно е постъпил младият слуга; а мистър Фрийман знаеше по-добре от мисис Трантър колко голяма беше и все още би могла да бъде ползата от сведенията за Чарлс.

— Добре, Ан. Ще видя какви възможности има. Може да се намери някое свободно място.

Така Сам се сдоби със служба — макар и много ниска — в големия магазин. Но това бе достатъчно. Вродената съобразителност му помагаше да навакса всичко, което не му достигаше в образованието. Опитът му като слуга се оказа много полезен в отношенията с клиентите. Обличаше се безупречно. А един ден направи и нещо повече.

Беше великолепна априлска утрин, около шест месеца след като се върна в Лондон оженен и точно девет преди вечерта, която го видяхме така унил пред чашата. Мистър Фрийман бе решил да иде пеша до магазина от дома си на Хайд Парк. Мина покрай витрините и влезе в магазина; като по даден знак всички продавачи от долния етаж наскачаха на крака и взеха да се суетят и да се кланят. В този ранен час клиентите бяха малко. Той вдигна шапка по обичайния си господарски маниер, но за голяма изненада на всички тозчас се обърна и пак излезе. Обезпокоен, надзирателят на етажа веднага го последва. Видя как магнатът застава пред една от витрините и вперва поглед в нея. Сърцето на надзирателя замря, но той боязливо се промъкна зад мистър Фрийман.

— Само за опит, мистър Фрийман. Веднага ще наредя да го махнат.

Още трима мъже спряха до тях. Фрийман им хвърли бърз поглед, хвана надзирателя за ръката и го отведе няколко крачки настрана.

— Я гледайте, Симпсън.

Постояха около пет минути. Хората отминаваха всички други витрини, но спираха пред тази. Някои я поглеждаха машинално, както бе сторил и сам Фрийман, после се връщаха няколко крачки назад да я разгледат.

Боя се, че ще бъде излишна подробност да я описвам. Но би трябвало да видите другите витрини, еднообразно претрупани и с еднообразни етикети, за да оцените отликата. Не бива да забравяте, че за разлика от нашата епоха, в която цветът на човечеството посвещава живота си на великата богиня рекламата, викторианците са поддържали нелепото схващане, че добрата стока няма нужда да се хвали. В дъното на витрината бе надиплен обикновен тъмноморав плат. Пред него, окачени на тънки жици се мъдреха привлекателно нагласени мъжки яки от всички възможни форми, размери и модели. Най-голямото умение беше в подреждането им: те образуваха думи, които викаха, не, гърмяха: „БОГАТ ИЗБОР ПРИ ФРИЙМАН“.

— Това е най-сполучливата ни витрина тази година, Симпсън.

— Точно така, мистър Фрийман. Много смело. Грабва окото.

— „Богат избор при Фрийман“. Избор — точно това предлагаме — защо ни е иначе толкова много стока? „Богат избор при Фрийман“ — отлично! Искам тази фраза отсега нататък да влезе във всичките ни листовки и реклами.

Той се запъти обратно към входа. Надзирателят се засмя.

— Дължим го до голяма степен на вас, мистър Фрийман. Онзи млад човек — нали Фароу беше? — ако си спомняте, вие лично се застъпихте да дойде при нас.

Фрийман се спря.

— Фароу… Малкото му име е Сам, нали?

— Така ми се струва, сър.

— Изпратете го при мен.

— Пристигнал е още от пет часа, сър; специално за да я подреди.

Така най-сетне Сам свенливо се яви лично пред големия човек.

— Отлична работа си свършил, Фароу.

Сам направи дълбок поклон.

— Достави ми голямо удоволствие, сър.

— Каква е заплатата на Фароу, Симпсън?

— Двадесет и пет шилинга, сър.

— Двадесет и седем и половина отсега нататък.

И Фрийман се отдалечи, преди Сам да успее да изрази благодарността си. Но това не беше всичко: като отиде в края на седмицата да си вземе заплатата, му подадоха плик с три жълтици и картичка, която гласеше: „Награда за усърдието и изобретателността“.

Сега, само девет месеца по-късно, заплатата на Сам беше се покачила шеметно до тридесет и два шилинга и половина, а тъй като бе станал постоянен член на групата аранжори на витрините, той бе убеден, че щом поиска повишение, ще го получи.

По изключение Сам си взе още един джин и се върна на мястото си. За нещастие той имаше съвест — недостатък, от който приемниците му на попрището на рекламата в наши дни са успели да се отърват. А може би това бе просто чувството му за незаслужено щастие и късмет? У всеки цивилизован човек е заложено нещо от мита за Фауст; и какво от това, че цивилизоваността на Сам не го бе научила дори кой е Фауст — той беше достатъчно опитен в светските работи, за да е чувал за сделки с дявола и докъде водят те. Известно време всичко върви добре, но един ден дяволът си иска своето. Щастието е суров господар: кара човека да си представи загубата му, особено когато се покаже благосклонно.

Тежеше му и това, че не бе признал на Мери какво е сторил. Между тях нямаше други тайни, той й се доверяваше напълно. От време на време го обземаше старият копнеж да си бъде сам собственик на магазин — нима нямаше вече доказателства за вродените си способности. Но именно Мери с верния си селски усет за това коя нива е време да се оре, изпращаше Сам нежно — а веднъж-дваж и не чак толкова нежно — да си гледа работата на Оксфорд Стрийт.

Макар още да не им личеше по говора, двамата се издигаха в обществото и съзнаваха това. На Мери всичко й се струваше като сън. Беше омъжена за човек, който печели над тридесет шилинга седмично, а родният й баща, коларят, не беше надминал и десет! Живееше в къща, наета за 19 лири на година!

И — чудо на чудесата — неотдавна трябваше да избират измежду единадесет по-нисши простосмъртни кандидати за работа, каквато едва преди две години бе вършила самата тя! Защо единадесет ли? Мери, боя се, много държеше да играе ролята на взискателна господарка — недостатък, в който тя подражаваше по-скоро на племенницата, отколкото на лелята. Впрочем тя имаше съображения, които не са чужди на младите стопанки с красиви млади съпрузи. В избора си на слугиня Мери почти не се интересуваше дали е умна и работна, а главно дали е съвсем непривлекателна. Накрая тя съобщи на Сам, че само от съжаление е предложила на Хариет шестте лири годишно, в което имаше известна истина.

Когато се прибра вкъщи вечерта след двойната доза джин, Сам обгърна с ръка налятата талия, целуна притежателката й, после насочи поглед към цветната мозайка върху брошката, която тя носеше на гърдите си и която винаги сваляше, преди да излезе, за да не би някой крадец да я удуши заради нея.

— К’во правят наш’те перли и корали, а?

Мери се засмя и попипа украшението.

— Радват ти се, Сам.

И те стояха така, вперили поглед в символа на своето щастие, което тя напълно заслужаваше и за което той най-сетне трябваше да плати.