Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (41) (Прелъстената от френския лейтенант)

Четиридесет и първа глава

„Далеч от сласти и поквара,

в труда възвишен имай мир;

на плътското не давай мир,

смири маймуната и звяра.“

Тенисън, „In Memoriam“ (1850)

За стотен път тази сутрин Сам улови погледа на готвачката, насочи своя към редицата звънци над кухненската врата, след което многозначително вдигна очи към тавана. Беше пладне. Човек би помислил, че Сам е доволен, задето има свободна сутрин; но той си мечтаеше за свободна сутрин в компанията на жена, по-привлекателна от дебелата мисис Роджърс.

— Не ще да е на себе си — отбеляза почтената матрона, също за стотен път. Виновен за раздразнението й обаче беше Сам, а не младият господар горе. Откакто се бяха върнали от Лайм преди два дни, слугата няколко пъти й бе намеквал, че стават тайнствени неща. Наистина той благоволи да й съобщи новините от Уинсиът, но всеки път добавяше: „Ама това не е и полвината от сичко, дето се мъти.“ Нищо повече не можеше да се изкопчи от него. „Има едни таквиз тайни неща, дето още не мож’ да се приказват, мисис Роджърс. Едни работи стават, да не вярваш на очите си.“

Естествено Сам имаше и непосредствена причина да бъде ядосан. Чарлс бе забравил да го освободи за вечерта, когато отиде да се срещне с Фрийман. Така че Сам бе чакал буден до сред полунощ, а когато чу входната врата да се отваря, бе удостоен само с един навъсен поглед от бяло като платно лице.

— Защо, по дяволите, още не спиш?

— Щото н’ми казахте, че ще вечеряте навън, мистър Чарлс.

— Бях в клуба.

— Добре, сър.

— И да махнеш този нахален поглед от мръсното си лице.

— Добре, сър.

Сам протегна ръка да поеме — или улови — нещата, които Чарлс му хвърляше едно подир друго: като се започне от всякакви горни дрехи и се стигне до унищожителния поглед. След което господарят се заизкачва величествено по стълбата. Съзнанието му беше напълно изтрезняло, но тялото му бе все още пияно, факт, ясно отразен в ехидната усмивка на Сам, която остана незабелязана.

— Точно тъй, мисис Роджърс. Не е на себе си. Снощи беше мъртвопиян.

— Да не повярва човек.

— Още много неща не са за вярване, мисис Роджърс. Ама на, случиха се.

— И да не ще нищо да каже!

— С клещи не биха ми отворили устата, мисис Роджърс. — От обемистите гърди на готвачката се изтръгна дълбока въздишка. Часовникът до печката тиктакаше. Сам й се усмихна. — Но вас ви сече ума, мисис Роджърс.

Несъмнено възмущението, което Сам изпитваше, много скоро щеше да направи онова, което и клещите биха били безсилни да сторят. Но звънецът го спаси и разочарова приятно закръглената готвачка. Сам отиде да вземе десетлитровата кана с гореща вода, която търпеливо чакаше цяла сутрин в задния край на кухненската печка, смигна на другата прислужница и излезе.

Има два вида махмурлук: при единия се чувстваш зле и си замаян, а при другия — пак се чувстваш зле, но с бистър ум. Чарлс се бе събудил и дори бе станал много преди да позвъни. Махмурлукът му беше от втория вид. Той си спомняше твърде ясно събитията от предишната вечер.

Бездруго смътните му щения в онази стая съвсем се изпариха след повръщането. Избраницата със злощастното име веднага стана, облече пеньоара си и влезе в ролята на болногледачка така спокойно, както обещаваше да изпълни и ролята на проститутка. Тя настани Чарлс в креслото до камината, откъдето той пак зърна бутилката с рейнско вино и веднага наново започна да повръща. Този път обаче тя бе приготвила легена от мивката. Стенейки между пристъпите, Чарлс се извиняваше:

— Много съжалявам… крайно неприятно… стомахът ми нещо…

— Няма нищо, сър, няма нищо. Само се отпуснете.

Не му оставаше нищо друго. Тя донесе шала си и го заметна през раменете му. Той седеше нелепо като стара баба, прегърбен над легена върху коленете си, с наведена глава. След малко започна да му става по-добре. Иска ли да поспи? Да, но в собственото си легло. Тя отиде до прозореца, погледна към улицата, после излезе от стаята, а в това време той започна да се облича с несигурни движения. Тя се върна също облечена. Чарлс я погледна ужасен:

— Ти да не би да…

— Ще ви намеря файтон, сър. Само ме почакайте.

— А, да… Благодаря ти.

Той седна пак, а тя излезе от къщата. Макар никак да не бе сигурен, че му е минало, дълбоко в душата си Чарлс чувстваше някакво облекчение. Все едно какви са били намеренията му, нали не извърши фаталното. Беше се втренчил в тлеещия огън и колкото и да е странно, едва забележимо се усмихна.

От съседната стая се чу слабо проплакване. Тишина, после звукът се разнесе отново — този път по-силно и по-продължително. Детето явно се беше събудило. Плачът му — мълчание, хленч, давене, мълчание, хленч — стана непоносим. Чарлс отиде до прозореца и дръпна пердетата. Мъглата му пречеше да вижда надалеч. Наоколо нямаше жива душа. Той осъзна колко нарядко се чуват вече конски копита и се сети, че момичето сигурно е трябвало да иде доста далеч, за да му намери файтон. Както стоеше и се чудеше какво да прави, на стената откъм съседното жилище силно се издумка. Гневен мъжки глас се провикна заканително. Чарлс се поколеба, сетне остави шапката и бастуна си на масата и отвори вратата на другата стая. В сумрака той различи скрин и голям сандък. Стаята бе съвсем малка. Отсреща до стола с нощното гърне имаше малко креватче на колелца. Плачът на детето отново прониза малката стая. Чарлс стоеше в светлината на вратата оглупял, като страховит черен великан.

— Шшшт, шшшшт! Майка ти скоро ще се върне.

Естествено непознатият глас подейства още по-зле. „Писъците станаха толкова пронизителни, че сигурно са разбудили всички съседи“, помисли си Чарлс. Той си блъскаше главата какво да направи, сетне пристъпи в тъмнината и се приближи до детето. Като видя колко е малко, разбра, че всякакви думи са безполезни. Наведе се над него и нежно го поглади по главицата. Горещи малки пръстчета хванаха неговите, но плачът продължи. Мъничкото сгърчено личице бълваше с поразителна сила огромния си заряд от страх. Трябваше бързо да се намери някакво средство за противодействие. И Чарлс се досети. Опипом извади часовника си, откачи ланеца от джоба на жилетката и го залюля над детето. Това подейства веднага. Плачът премина в скимтене. Малките ръчички се протегнаха да хванат примамливата сребърна играчка, сграбчиха я, после я загубиха в завивките; детето се помъчи да седне и не успя. Писъците отново започнаха.

Чарлс се пресегна и поизправи момиченцето на възглавницата. Обзе го изкушение. Той го вдигна от леглото в дългата му нощничка, обърна се и приседна върху скрина. Като крепеше малкото телце на коленете си, той залюля часовника пред нетърпеливите вече ръчички. То беше топчесто викторианско бебе с очи като малки черни мъниста — миловидна репичка с черна коса. Внезапната промяна на настроението му, възторжените звуци, когато най-сетне улови съблазнителния часовник, развеселиха Чарлс. То започна да гука, а в отговор Чарлс мърмореше: „Да, да, много хубаво, какво добро момиченце.“ В този миг си представи сър Том и сина на епископа. Да можеха да го видят… Какъв завършек на голямата му оргия. Тайнствените тъмни лабиринти на живота; загадката на срещите.

Усмихна се; не защото детето бе породило у него сантиментална нежност, а защото му беше възвърнато чувството за ирония, което на свой ред му даваше някаква вяра в самия себе си. По-рано същата вечер, докато седеше в каретата на сър Том, го бе обзело измамното чувство, че живее в настоящето; струваше му се, че се отрича от миналото и от бъдещето си, а всъщност само се бе гмурнал в порочна и безотговорна забрава. Сега усети много по-дълбоко и истински голямата човешка заблуда за времето: хората го възприемат като път, по който всеки може постоянно да вижда къде е бил и къде вероятно ще бъде, а не прозират истината — времето е за творено пространство, едно настояще, толкова близо до нас, че ние все не можем да го видим.

Чарлс бе преживял тъкмо обратното на Сартровото „повдигане“. Простите мебели около него, топлата светлина от съседната с тая, меките сенки и преди всичко това мъничко същество на коленете му — почти без тегло в сравнение с майка си (но за нея той изобщо не мислеше) — не бяха враждебни предмети, които посягат на свободата му, а жизнен и приятелски свят. Истинският ад беше безкрайно и празно пространство, а именно тези неща го държаха на разстояние. Той изведнъж се почувства достатъчно силен да посрещне бъдещето си, което бе само форма на тази ужасна празнота. Каквото и да му се случеше, щеше да има и други такива моменти; той трябваше и можеше да ги намира.

Вратата се отвори. Проститутката застана на осветения праг. Чарлс не виждаше лицето й, но усети, че за миг тя се изплаши. После се успокои.

— Плака ли, сър.

— Да. Малко. Струва ми се, че вече заспа.

— Трябваше да ходя чак до пиацата на Уорън Стрийт, че тука нямаше пукнат файтон.

— Много си любезна.

Той й подаде детето и загледа как го настанява отново в леглото; после рязко се обърна и напусна стаята. Порови в джоба си, отброи пет суверена и ги остави на масата. Детето се бе събудило отново и майка му пак го утешаваше. Той се поколеба, после безшумно излезе от жилището.

Бе вече в чакащия файтон, когато тя се спусна тичешком по стълбите и застана до вратата му. Впери очи в него. Погледът й беше смутен, почти обиден.

— О, благодаря ви, сър! Благодаря ви!

Чарлс разбра, че в очите й има сълзи: нищо не смущава бедните така, както неспечелените с труд пари.

— Ти си смело и добро момиче.

Той докосна ръката й, вкопчила се в ръба на вратата. После почука с бастуна си по гюрука.