Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (94)

Глава 91

Рано на следващата сутрин с Чарли се озовахме в Маями. И към девет вече бяхме на дадения ни от братовчедката на Фабиана адрес — миниатюрна измазана къщичка в североизточния квартал на града, известен под името „Малкото Хаити“.

Огледах притеснено масово зарешетените отвън прозорци и оградените с телени мрежи предни дворове, отрупани с боклуци и лаещи кучета. От ъгъла дънеше карибски хип–хоп и някакви мускулести младежи, облечени по последната гето–мода, седяха на скапан сив кожен секционен диван, напъвайки се да придадат нов смисъл на думата „безделничене“.

— Изчакай ме в колата — каза на слизане Чарли. — И се заключи отвътре.

— Няма да стане — заявих и слязох. — Не съм съгласна да ме оставиш навън.

Минахме бързо по напуканата бетонна пътека до къщичката на Фабиана и натиснахме звънеца.

— Фабиана! — провикна се Чарли и за всеки случай удари два-три пъти с юмрук вратата.

Само минута по-късно един от по-едрите юнаци от ъгъла мина с трикбайка си Бе Ем Хикс да огледа и нас, и взетата под наем кола.

— Май вкъщи няма никой — рекох набързо, докато младежът се прибра при бандата си. — Дай да проверим в ресторанта на майка й.

— Странно, но и на мен ми хрумна същата мисъл — каза Чарли и се втурнахме към автомобила ни.

След Малкото Хаити ресторантът на Фабианината майка, „Рустърс Пърч“, всъщност ни изненада приятно. Намираше се на Южния плаж, на половин час път от къщата, само на една пряка западно от модерните хотели в стил „ар деко“ по крайбрежния булевард и самия плаж. Зад разнебитените дървени маси по тротоара се виждаше стенопис с говеда и пилци под палмите, нахилени дечица в карирани училищни униформи и чернокожи жени с легени с пране.

— Отваряме чак на обяд — каза ни на влизане много тъмнокожата старица, която разтваряше пакет с покривки върху бара до входа. Облечена беше в скъпа на вид кремава рокля, носеше перлен гердан и имаше недоверчиво, мрачно изражение.

— Нека позная: вие сте Изабел — каза Чарли.

— Вие кои сте? От къде ми знаете името? Какво търсите тука? — запита жената с блеснали очи и моментално излезе иззад бара.

При което веднага ми стана ясно защо управителят на караванения парк я беше сравнил с книжната кобра.

— Искаме да разговаряме с Фабиана — рече Чарли.

— Няма такава тука — отвърна старицата и посочи с ножа изхода. — Хайде, да ви няма. Изчезвайте.

— Чакай, мамо — появи се на люлеещата се врата за към кухнята по-млада чернокожа жена по престилка.

А ние с Чарли се спогледахме щастливо изненадани.

— Нищо няма да чакам! — озъби й се Изабел. По-младата жена излая нещо на френски. При което очите на старицата се разшириха и тя неохотно се махна от пътя ни.

— Аз съм Фабиана Демаре — каза най-сетне по-младата жена и ни покани с жест да я последваме в кухнята. — С какво мога да съм ви полезна?