Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (75)

Глава 72

Наплисках с вода лицето си и леко ми помина, преди да тръгна надолу по стълбичката на миниатюрния самолет. Скромното летище на Кий Уест си беше все същото: мудно и обветрено, като хамалите, които обработваха багажа на пътниците. А отвъд телената мрежа на оградата продължаваха да блещукат примамливо и успокояващо кристалночистите води на океана.

Успях да откъсна погледа си и се присъединих към опашката от засмени, готови да купонясват млади хора от бизнеса. С тази разлика, че аз не идвах на почивка. А на нещо като самоубийствена мисия. Свърши си работата, и дим да те няма, рекох си.

— Госпожице? — На тротоара пред аерогарата някакъв черен тип с баскетболен ръст, черни авиаторски очила и зелена пластмасова козирка ме докосна по лакътя.

Боже мили, да не би вече да ме разпознаха?

— Какво има? — озъбих му се.

— Да се нуждаете от такси до хотела ви? — попита ме наежен той и посочи колата зад гърба си.

Само пет минути по-късно спряхме пред „Хаят“. Платих му, дадох му и бакшиш и се втурнах към фоайето така, сякаш паркингът на хотела се обстрелваше от снайперисти.

Едрата чернокожа администраторка се усмихна любезно още при влизането ми.

— Нина Блум? — рече, след като прочете името на кредитната ми карта. — Допреди секунди разговарях по телефона за вас.

Какво?

— Обадиха се от фирмата ви да ви дадем по-луксозна стая. Изглежда, много ви ценят. По този повод ви преместихме в един от мансардните ни апартаменти.

Едва след като дадох бакшиш на пиколото и заключих подире му вратата, за пръв път от сутринта усетих, че дишам. Апартаментчето не беше никак зле. Южняшки плажен шик. Бяла кожена мебел, черни кварцови повърхности, модерни картини в неонови цветове. Отвъд плъзгащата се стъклена врата на терасата към апартамента, декорирана с ръчно изработени мексикански подови плочи, ме чакаше огромен бял шезлонг, върху който пишеше името ми.

Върху плота на барчето пък имаше огромна кошница с дарове от хотела: тропически цветя, шоколадови бонбони „Годайва“, та дори и двулитрова бутилка в оранжево и зелено с шампанско „Вьов Клико“.

„Благодаря ти, че се захвана с нещо достойно, малката. Хич не ги жали!“ гласеше посланието от шефа ми.

Е, поне на един човек бях създала радост.

В едно от хотелските списания пишеше за предстоящото отбелязване на независимостта на Рапановата република (както местните хора наричат шеговито Кий Уест). Програмата включваше надбягвания с легла на колела по Дювал Стрийт и — задължително — яко плюскане. Което може би нямаше да е никак зле. Питър и колегите му полицаи би трябвало да са прекалено заети с необичайно големия наплив от туристи.

Тръшнах се на ниското диванче от бяла кожа и звъннах на Ема.

— Пристигнах — рекох. — Но съм адски скапана.

— Че как иначе, мамо? Направо ти съчувствам. И ти пожелавам приятна командировка в Кий Уест. Само се пази да не си изметнеш някой прешлен, докато танцуваш лимбо рок по нощите.

Завъртях глава. Явно не знаеше за какво става дума. Нямаше си представа колко копнеех да се махна от това място, да хукна веднага обратно към летището и да се прибера у дома.

— А и вие с Габи гледайте да го давате по-кротко, мамина умнице. Обичам те, Уилсън. До утре.

След като свърших с нея, дадох поръчка да ме свържат с адвоката на Харис, Чарлс Бейлър, чиято кантора се предполагаше да посетя на следващия ден. Никакъв отговор. Аз пък какво друго очаквах? И тъкмо се канех да вляза да си взема душ, когато забелязах багрите на залеза върху невероятното електриковосиньо небе.

И пак завъртях унило глава при спомена как купонясвахме на Малъри Скуеър по време на последния ни залез през онази отдавнашна пролетна ваканция. Как танцувах и припявах на Боб Марли и в действителност вярвах, че ми предстои вечно щастие и безгрижие. Колко наивна съм била.

Въпреки спомена и противно на установената ми практика да не смесвам работата с удоволствията, реших да изнеса на терасата бутилката шампанско и една водна чаша. Защото надали някой на този свят се нуждаеше повече от нещо за пиене в този момент, отколкото аз.

Но като поразмислих, реших, че чаша всъщност не ми е нужна, и се запътих към шезлонга само с бутилката, чието фолио около тапата бях вече разкъсала.