Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (60)

Глава 57

„17 май 2001 г.

ДЕСАНТЧИКА ЗАКОПЧАН?

Разследващите нерешени в миналото случаи детективи в окръг Палм Бийч са задържали късно в понеделник служител в щатската изправителна система по обвинение, че през 1993 г. е убил жена от Бока Ратон. Източници в полицията потвърдиха, че жителят на Флорида Сити Джъстин Харис е арестуван въз основа на следи от ДНК.

Жертвата му, Тара Фостър, която все още следвала, изчезва през юни 1993 г., след като постъпва като доброволец на работа в затвора «Хоумстед» във Флорида Сити. Година по-късно трупът й, увит в найлон, е открит в националния парк «Евърглейдс».

Въз основа на открита по тялото на Фостър ДНК, в началото на месеца детективите са подновили разследването, с цел да се сдобият с ДНК от вероятния извършител. И тъй като жертвата е била вързана с парашутно въже, по подобие на нашумелите в началото на 90-те години изчезнали безследно жертви на така наречения «Десантчик», следователите са обърнали специално внимание на наличието на бивши парашутисти сред първоначалните свидетели по случая с Фостър.

Взетата от Джъстин Харис проба е съвпаднала с ДНК-то, открито по дрехите на Фостър.

На ветерана от 101-ва въздушнодесантна дивизия, впоследствие служил като охрана в затвора «Хоумстед», е постановена мярка за неотклонение «задържане под стража».“

Усетих как пулсът ми се качи в гърлото и слепоочията. Фотокопието взе да играе пред очите ми, сякаш го гледах през някое старо стъкло.

И както седях с Мари Ан и Джейн, шумът от клаксоните по Трето Авеню, от провикванията на сервитьорските заявки и реактивния рев на парата от кафе машината изведнъж заглъхна, заменен от нахлулите образи и усещания, които си мислех, че съм заличила завинаги от паметта си.

Странните черни очи на Десантчика, острият аромат на одеколон в колата му, болката в ръцете ми, докато се борех за живота си, а той ме приближаваше през прибоя зад гърба ми.

— Ей, Нина, какво ти е? — попита ме разтревожено Мари Ан. — Изведнъж стана по-бледа и от мен.

— Нищо ми няма — чух се как й отговарям. Стегнах се и погледнах следващата страница. Друг вестникарски материал, в който се изброяваха имената на предполагаемите жертви на Десантчика. Прегледах набързо колонката от снимки.

Лицето на предпоследната, озаглавена „Жертва номер 20“, ми беше познато. И нищо чудно, тъй като беше моята снимка от гимназиалния годишник.

Почувствах се като в онзи сън, в който си пак ученичка и се явяваш на изпит, за който изобщо не си учила. И някъде в червата ти се появява онова паническо усещане, че това е краят. Че ти се е случило най-лошото. Че са те разкрили.

— Земя вика Нина! Земя вика Нина! — обади се Мари Ан. — Ако толкова чак те вълнува този случай, дай да се сменим, а? От тук до Кънектикът я има два часа, я не. А ако запраша за Флорида, кой ще ми гледа дечицата? Да не говорим, че каквато съм червенокоска, и от луминесцентно осветление се изприщвам. Хайде, покажи, че си другарче на добрата стара Мари Ан. Хем, като имаш предвид медийното внимание към тоя случай, представи си каква реклама ще е за фирмата ви. Направо ще те вземат за партньор.

Медийно внимание ли? Само това ми липсваше. Как така ми беше убягнало досега?

— Какво медийно внимание? — попитах. — Изобщо не съм го чувала.

— Не си чула за Джъстин Харис! Аз пък гледах цял репортаж за него по „Канал 4“ — намеси се Джейн. — Стига си се будалкала. На теб ли ти се падна Десантчика? — попита тя Мари Ан.

— На мен — отвърна раздразнена приятелката ми. — Не искаш ли да се трампим?

— Че да прекарам цели часове насаме със садистичен секс маниак и сериен убиец ли? Чакай да си помисля. Не, не го ща — отвърна й високата брюнетка.

И Мари Ан пак се ориентира към мен.

— Много ти се моля. Заради дългогодишната ни дружба, а?

И в този момент забелязах на първата страница адреса на адвоката на Харис — в Кий Уест. И ужасът, че Мари Ан може да ме разпознае на старата снимка, бе заменен моментално от ужас от смъртта. И в ума ми изникна спомен: надупченото от куршумите кърваво тяло на Елена, проснато на пода в бензиностанцията.

Да се върна в Кий Уест ли? — рекох си и се помъчих да прогоня образа с глътка кафе.

Дори и след седемнайсет години — не! И седемдесет да бяха — пак не!

Защото, ако се случеше да налетя на Питър, смъртната присъда щеше да е за мен.

Върнах й преписката, все едно ми беше изгорила пръстите.

— Не мога — отказах й най-категорично. — Съжалявам, но на Ема й предстои да се яви на изпита по SAT.

Както всеки друг път, излъгах с лекота. И може би трябваше да се почувствам виновна. Но не се получи.

— Хубаво — примири се Мари Ан. — Хубаво. И този път късата сламка се падна на мен.

Не си права, дощя ми се да й кажа. За пръв път не се падна на мен.