Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (90)

Глава 87

В продължение на цели две минути лежах в мрака, сърцето ми дрънчеше като два пиринчени бокса в гръдния ми кош, а тишината цвърчеше в ушите ми.

Трябва да има някаква причина, протичаше бавно мисълта ми като по лента в долния край на телевизионен екран.

А неочакваният тих стържещ звук от външната страна на отворената врата на спалнята накара кътниците ми неволно да тракнат.

Когато звукът се повтори, получих мощно сърцебиене. Дойде отляво. Като че някой, застанал в кухничката на апартамента, бе прехвърлил тежестта на тялото си от единия крак на другия.

И то не кой да е, проблесна ми.

Явно Питър не беше пропуснал да ме забележи в бара.

Знаех, че не бива да чакам в леглото; че трябва да стана, да се скрия, да бягам, да направя нещо. Но не помръдвах. Не можех. Животинският страх бе сплескал гърдите ми като някакво оловно одеяло, отнел бе всичките ми сили и ме бе приковал към леглото.

Така че след като изпуснах тихо, внимателно и продължително въздуха от дробовете си, вдигнах ръка като да докажа на себе си, че всъщност съм способна да се движа.

Браво, похвалих се глупаво.

Сега трябва да сторя същото и с краката си.

И докато бавно заемах седнало положение, дясната ми ръка се плъзна по радио будилника до леглото ми. Изправих се, без да отлепвам очи от тъмната каса на вратата. И ме осени идея. Бавно се наведох, извадих щепсела на тежкия будилник и заех с него позиция до отворената врата на спалнята.

В същия миг нечия тъмна фигура премина гладко и безшумно през отворената врата.

В началото не повярвах на очите си.

Това не може да бъде, рекох си, скована повторно от безсилие и безмозъчност. Нима наистина се случва с мен? Дали не го сънувам?

Нещо в първичната част на мозъка ми щракна, дойдох на себе си и с всичка сила замахнах хванатия с две ръце за кабела будилник.

Чу се неочаквано силен звук на нещо строшено, последван от глухото тупване на човека на пода. Бях се прицелила високо и се надявах, че съм уцелила Питър в главата, но нямах време да проверявам съмненията си. Захвърлих останките от будилника и хукнах да бягам от спалнята, заслепена от паника.

С две крачки прекосих хола на апартамента и с ловко движение завъртях кръглата дръжка на входната врата, като същевременно я отворих.

Ръката ми насмалко да излезе от рамото, когато вратата внезапно спря отворена само на четвъртина.

Обзета напълно от истерия, я дръпнах още два пъти и чак тогава се усетих, че не съм махнала веригата. Стенейки и буквално трепереща от ужас, се насилих да затворя методично вратата, да откача верижката и пак да завъртя бравата.

Готово! Побягнах наляво по ярко осветения коридор към най-близкото стълбище. Босите ми крака зашляпаха болезнено по цимента, докато се опитвах да ги заставя да се спуснат по стълбите.

Щом стигнах на по-долната площадка, спрях. Замъчих се да овладея дишането си, да успокоя пощурелия си мозък и да изчисля как да действам по-нататък. Дали да не тръгна по коридора и да заблъскам по вратите? Или да сляза до фоайето? Точно тогава стълбищната врата на горния етаж като че изхвърча от пантите си и нечии тежки стъпки затрополиха по стъпалата.

Извъртях се и отворих със замах вратата към етажа, на който се намирах. С развързан халат, с летящи от мен хавлии, хукнах полугола по коридора. Всяка моя молекула бе съсредоточена върху единствената ми цел: да тичам с всичка сила, че да се отдалеча от преследващия ме шум.

На първия завой по коридора забелязах на стената червена метална кутия. Натиснах на бегом противопожарната аларма и се разнесе мощно дрънчене. По коридора взеха да се отварят врати. Някакъв полусънен тийнейджър направо се облещи, когато профучах полугола покрай него с петдесет километра в час. Добрах се до следващата стълбищна шахта и се спуснах надолу, вземайки стъпалата две по две, докато стигнах до партера. Пресякох празното фоайе за отрицателно време и се понесох към автомобилната алея на хотела. Дежурният нощен управител стоеше на кръговото движение, говореше по мобифона си и оглеждаше сградата отвън.

Мина ми през ум да спра и да потърся помощ от него, но дори той според мен нямаше да успее да ме опази от Питър. Видях как едно такси спря на светофара на ъгъла и запраших натам.

Светлината се смени от червено на зелено, а на мен все още ми оставаха към седем-осем метра.

Няма да успея, рекох си и взех, че изтичах боса, със свирещи гърди и обляна в пот право на уличното платно. Очаквах всеки момент да усетя куршума в гърба си и да се пльосна върху асфалта. В истеричното ми съзнание всичко вече бе свършило. Представях си дори как Питър се надвесва над мен, усмихва се безгрижно, както винаги, и опира дулото в челото ми.

Но вместо това таксито наби спирачки и аз се метнах на задната седалка.

— Леле, колко сме се разбързали — отбеляза остроумно младото азиатско шофьорче.

— Карайте — едва успях да произнеса. — Тръгвайте. Карайте. Няма значение накъде.