Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (64)

Глава 61

Както се случваше с всичките ми планове с минимални шансове за успех, и към най-новия подходих с безграничен ентусиазъм.

На другата сутрин вече всичко беше уредено. Самолетният билет до Кий Уест, хотелът, колата до летището. Ема с радост установи, че ще прекара идната седмица у най-добрата си приятелка Габи в Бруклин. Оставаше ми единствено да се отбия до офиса на път за аерогара „Кенеди“, за да взема изпратената ми вече от Мари Ан преписка по делото на Харис.

А след това ми оставаше единствено да се пазя да не ме пречука Питър, докато се мъча да отърва човека от надвисналата екзекуция.

Само след седмица.

Нищо работа, рекох си и докарах куфара на колелца в кухнята.

Ема си слушаше айпода и тактуваше с молива върху разтворения учебник по тригонометрия пред купата с корнфлейкс. Откраднах си една лъжица и седнах да изпратя имейл до адвоката на Харис, някой си Чарлс Бейлър, да го уведомя за пристигането ми.

Но нещо ме жегна, когато още с пускането на „Интернет Експлорър“ на кухненския лаптоп в „историята“ му се появиха търсения от рода на „семейство Блум“, та дори и „окръг Уиклоу“ — „родното“ място на фиктивния баща на дъщеря ми.

Е как да не псуваш?! Точно сега, когато до шия бях затънала в потенциални катастрофи! Но видеозаписът по случай шестнайсетия й рожден ден, изглежда, бе изострил докрай апетита й по въпроса. Пак щеше да ми се наложи да жонглирам. А събитията ме връхлитаха от всички посоки. „Оставете на мира тайната ми самоличност!“ идеше ми да изкрещя.

— Отдавна се каня да те питам, мамо… — Ема си взе лъжицата обратно. — Защо хич не приличам на татко?

И мен ме мъчеше същият въпрос: че Ема ще забележи колко светъл е Ейдан Бек, а не е смугъл ирландец като Питър.

— Нямам представа — отвърнах й весело и в движение съчинявах как да се измъкна. — Мога обаче със сигурност да кажа, че от него си взела добротата и смеха си.

Ема обаче не е никак глупава и се намръщи на пълните глупости, които й пробутвах.

— Имам чувството, че умишлено не желаеш да знам за него.

— Такова впечатление ти създавам? — попитах и едва се въздържах да не заскубя косите си.

— Няма значка — измърмори Ема, а големите й сини очи внезапно се насълзиха.

Давах си сметка, че Ем е само на шестнайсет години — топка от хормонално подклаждани емоции. Но не биваше да я оставям в това положение — нито тя би имала полза от него, нито аз. Добре де, но какво все пак да й кажа? Извинявай, детето ми, но баща ти е убиец психопат, а аз съм патологична лъжкиня ли?

Предпочетох да прибягна до тайното ми оръжие.

Пуснах отвисоко ключовете си върху кухненското барче, тръшнах се на високото столче и ревнах.

— И на мен ми се ще да внеса повече смисленост в живота ти, ама като не мога? — захлипах.

— Прости ми, мамо — каза по някое време Ем и заобиколи барчето да ме прегърне. — Сигурно ме смяташ за голяма неблагодарница, но не си права. И ще ти го докажа: няма повече да те измъчвам с такива въпроси.

— И аз съжалявам. И нямам нищо против да проучваш ирландските си корени, само че не точно сега, окей? Сега имаш да учиш за приемните изпити и още куп други задължения. А като се върна, ще вземем от видеотеката „Тихият“, а за закуска ще си купим корнфлейкс със захаросани четирилистни детелинки. Според ирландското леприконче от рекламата били неописуемо вкусни.

Докато Ема повторно ме прегръщаше, айфонът ми иззвъня. Номерът, от който ме търсеха, ми беше неизвестен. Хайде още една неприятност.

— Ало?

— Здравейте. Обажда се Карл Фухи от нюйоркската „Реабилитация“. Нина Блум ли е на телефона?

— Да, Карл. Казвай какво има.

— Понеже си поела случая с Джъстин Харис, ми хрумна, че не би било лошо да те запозная с майка му. — Сигурно Мари Ан го е уведомила, предположих. За да няма връщане назад. — Как ти е графикът?

— Много е гъст, Карл. В десет излитам за Флорида.

— Не можеш ли да минеш покрай Рокфелер Сентър на път за аерогарата? Голям шум взе да се вдига около делото на Джъстин. От „Тудей“ правят специален репортаж тази сутрин и ние сме вече там, пред камерите, за да протестираме. Дано привлечем вниманието на широката общественост в страната.

„Тудей“? Да привличаме внимание? Съвсем в унисон с личната ми стратегия да се промуша под нивото на радарите!

В стомаха ми моментално се образува голяма колкото юмрук топка страх. Знаех си, че не биваше да си пъхам гагата в тая история. Страшно сглупих, че се хванах с нея.

— Нина? Чуваш ли ме? Разбирам, че си притеснена за време, но според мен е наложително да се срещнеш с жената.

Никакво извинение не ми идваше наум. Все някак си щях да съумея да се оправя. Ако ме помолеха да се приближа към някоя камера, просто щях да откажа и да се отдалеча. С бягане, ако се наложи.

— Ами… окей в такъв случай. — Хвърлих око на часовника си. — Но само за една минута, не повече. До половин час ще съм при вас.