Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (110)

Глава 107

Вратата се затвори. И докато електрическата китара виеше между думканията на баса в хип-хоп парчето от съседното помещение, в главата ми изникна цитат: Трудният начин е единственият.

Не се сещах някой писател ли го беше казал, или го бях чела в Библията. Знаех само, че така и не го бях проумяла. За какво му е на някого да избира трудния начин?

Но както лежах сега с обляно в сълзи лице и с железен страх, сковал всяко мускулче по тялото ми, изведнъж осъзнах смисъла му.

А той сочеше, че преки пътища не съществуват. Че всичко се заплаща. Че понякога си длъжен да отстъпиш, колкото и голяма да е несправедливостта, с която се сблъскваш. Това, че бях срещнала Питър, ми помогна да избягам от съдбата си за убийството на Рамон Пеня, поне до този момент. Днес обаче щях да платя за това свое престъпление, и то — с лихвите.

И си спомних как ме беше шокирало примирението на Джъстин Харис по отношение на смъртта. Сега то престана да ме шокира.

Някой почука на вратата.

Но вместо да се стегне с войнишки стоицизъм като тялото на Джъстин, моето взе да се гърчи от отвращение и ужас. Сухожилията ми буквално щяха да се скъсат.

— Хола! — чу се весел шепот откъм отворилата се врата.

Влезлият мъж приличаше повече на французин, отколкото на мексиканец. Беше мургав и висок, с дълга и лъскава черна коса до раменете. От наболата му челюст стърчеше пура. В шития по поръчка костюм на фини райета, разкопчаната около врата банкерска риза и качествени джинси имаше вид на изискан европеец, на нехранимайко от богат род, тръгнал да се весели цяла нощ.

Свали сакото си и видях, че под мишницата си носи автоматичен пистолет със седефена ръкохватка. Усмихна ми се иззад пурата, после си избра бутилка и чаша от бара и си наля солидна доза уиски. Посочи напитката си и с галантен жест ме попита дали и аз не искам.

Аз обаче се разтреперих и белезниците затракаха по стълбците на леглото.

Той само сви рамене, в смисъл, „Е, щом не искаш“, после засмука дълбоко от пурата си, издуха дима към клетъчния таван и се приближи към леглото.

Приседна откъм краката ми и изу единия си каубойски ботуш. В този момент някакъв още по-силен шум заглуши дънещата музика.

На палубата зави въздушна сирена.

В съседното помещение музиката спря и мъжете взеха да си шъткат един на друг и да се ослушват.

— Стой на място! Брегова охрана на Съединените щати! — долетя заповед от някакъв рупор. — Никой да не мърда!

Над главите ни се чуха два изстрела един след друг. Някой извика изненадано на испански, после се чу плясък.

— Не мърдай! Ще стреляме! Никой да не мърда! — заповяда пак рупорът.

Чуха се нови изстрели и дългокосият до краката ми вдигна шокиран поглед при звука на тичащи хора по палубата над нас.

Както беше по един ботуш, с пура в уста и с изваден пистолет, изкуцука до вратата. Отвори я. Аз изпищях, докато онзи натискаше спусъка.

Пак стрелба и викове. Някой отвърна на огъня му. От ламперията до главата на наркотърговеца излетя откъртило се парче. После пистолетът му падна неочаквано на пода. А на лицето му се изписа любопитство, когато погледна прогизналата в кръв банкерска риза на гърдите си. Нов мощен гръм, от който оглушах, последван от втори. Той падна покосен по лице и от пурата му се разхвърчаха искри.

Продължих да рева, а в това време млади мъже в сини униформи и с карабини в ръце нахлуха в стаята. Секунда по-късно видях и усмивката на наведения над мен Чарли, Целият вир-вода. Нямаше изобщо вид на мъртвец.

Опитах се да кажа нещо, но не успях. Изглежда, бях изпаднала в шок.

Чарли направи опит да ме повдигне и чак тогава забеляза белезниците. При което свали от стената бейзболната бухалка и взе да троши с нея стълбците на леглото.