Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (14)

Глава 11

— Какво? — сепнах се.

— Живея на няколко преки от тук. У дома имам лодка — отвърна Питър. — Ще се погрижа за всичко.

Кракът ми пак заигра като подскачащ мексикански боб.

— Но това е лудост — рекох. — И ти сам го разбираш, нали? Колко налудничава е идеята ти.

Питър кимна с почти комичен ентусиазъм.

— Точно на мен не е нужно да ми го обясняваш.

— Обаче… — рекох колебливо.

— Нямаме друг изход, Дженийн. Ще го сложим в багажника на камарото. И ще караш след мен до нас. От там аз ще имам грижата. Нощна смяна съм. Никой няма да усети, че липсвам.

— Ти си луд — рекох и се огледах.

— Нямаме време. Мине ли някоя кола, всички пътища ще ни бъдат отрязани. Напъвам се да ти направя добрина, но ако не щеш да я приемеш, напълно ще те разбера. Не ме привлича особено идеята самия мен да ме опандизят. Така че оставям решението в твои ръце.

Стоях там, а той погледна часовника си. И замига най-спокойно в очакване на отговора ми. Дори така, поставил длани върху окичените му с разни принадлежности бедра, имаше вид на добряк, на човек, когото би могла да гушнеш като плюшено мече, или да седнеш да пиеш с него; на по-голям брат, който е готов да се жертва за теб в името на някоя огромна добрина.

Дали и баща ми е сторил някога нещо подобно за някого? — зачудих се. Сигурно.

Затворих очи. И го видях пред себе си. Остатъкът от живота ми. Затвор или свобода. Добро или зло.

Прищя ми се да погледна още веднъж онзи, когото бях блъснала, но в крайна сметка се отказах.

И отворих очи.

Питър нарушаваше тишината, като потракваше с белезниците. Като последните изцъквания на везна, преди да се успокои. Като щракането на вратата на банята, зад която се намираха Алекс и Морийн, мина ми през ум. Накрая кимнах.

— Добре. Да побързаме в такъв случай — каза Питър. — Дай колата си на заден ход, отвори багажника, после ще караш след мен.