Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (74)

Глава 71

Нямах представа колко беше часът, когато сепнато се събудих и успях да разпилея протоколите от съдебните заседания по делото на Джъстин Харис.

Намирах се в притеснително малък самолет, за петдесет пътници, на който се бях качила след едночасовия престой на летището в Атланта.

Събрах книжата по делото на Харис и погледнах през илюминаторчето да видя скоро ли ще стигнем. Отдолу се виждаше само вода — сребриста и лъскава като фолио под жарките южни лъчи на слънцето.

А бъркотията в стомаха ми се надигна наново, без да чака и секунда.

Та така светеше слънцето над Флорида. Над Кий Уест.

Доколко бях в безопасност? Питър дали бе останал в Ню Йорк? Нямах представа.

Звукът на гонг по уредбата ме накара да вдигна глава. Стюардесата обяви, че до кацането ни остават петнайсетина минути. Свестният на вид светлокож петдесетгодишен мъж от другата страна на пътеката ми се усмихна. Беше по бермуди и сиво горнище от анцуг с емблемата на Нюйоркския университет и имаше къдрава светлоруса коса.

Беше австралиец и бе силно наквасен. Всичко това ми беше известно от опита му да ме свали, докато чакахме да ни отведат до самолетчето в Атланта. При по-други обстоятелства сигурно нямаше да се възпротивя особено. Едно питие никак нямаше да ми се отрази зле.

— Да пием за рая — размаха с излишна театралност пластмасовата си чашка Дънди Крокодила.

Само му се усмихнах възпитано и извърнах глава.

В моя случай може по-скоро да говорим за изгубения рай, рекох си и пак се зазяпах през прозорчето. И успях да различа очертанията на голяма структура. Повдигна ми се, ушите ми писнаха от напрежение и съдържанието на стомаха ми понечи да излезе навън. Блузата прилепна на потния ми гръб и изведнъж ми се стори, че съм не в петдесетместен самолет, а в ковчег, който се свива около мен и възнамерява жива да ме закопае.

Структурата, която бях мярнала, бе презморското шосе — същото онова, на което преди близо двайсет години насмалко да стана жертва на Десантчика. И като че това не бе достатъчно да ме докара до инфаркт, под снижаващия се самолет започнаха да блещукат рибарска яхта подир рибарска яхта — до една точни копия на оня „Стингрей“, който Питър притежаваше.

Не биваше да идвам, заповтарях си ужасена. Голяма глупост правя. За какво ми е да се връщам в този ад, от който успях да се отърва?

— Ох, миличка, на вас май ви прилоша — взе да реди загрижено до ухото ми стюардесата — ниска набита блондинка на петдесет и нещо. — По лицето ви съдя. Но не се притеснявайте. На всекиго може да му прилошее. Дори и на мен ми се е случвало. Мога ли с нещо да ви помогна?

Предайте на пилота да се връща обратно, идеше ми да й кажа. Но дали и това щеше да промени нещата? Нима все още имаше място, където да мога да се скрия?

Шумът от кесията за повръщане, която тя разтвори, се сля с този от спускането на колесниците. Усетих как машината потръпна, когато се застопориха. А аз с отвратително усилващ се и продължителен звук върнах на авиолинията безплатните й печени в мед фъстъци и диетичната кола. Когато повторно погледнах оттатък пътеката, забелязах, че австралийският ми ухажор старателно изучаваше рекламното списание.

Фантастично, рекох си и обърсах уста със салфетката.

На това му се вика да се приземиш в крачка.