Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (118)

Глава 115

Двете с Ема стояхме като статуи насред хола, като деца, играещи на „замръзванка“.

— Татко никак не обича непослушните момиченца — каза Питър и със свободната си ръка сграбчи Ема за китката. Извъртя се на пета и я запокити, сякаш бе някоя парцалена кукла. Лицето й се заби с трясък в остъклената библиотека, която се залюля, а след това се стовари отгоре й и я отрупа с книги, докато тялото й рухваше на мокета.

Точно тогава забелязах пистолета, който бе зарязал на дивана, до ролката с изолирбанда. Единственият ми шанс. Извъртях се и се метнах нататък, а нападалите книги се разхвърчаха под краката ми.

Пистолетът тупна глухо на мокета. Грабнах го и увих пръст около спусъка му. Но не ми стигна време да се извърна.

Питър се метна отгоре ми, изби оръжието от ръката ми и наби черепа ми в твърдото дърво.

Помислих, че от удара като с томахавка ми се е сцепила главата. Но забравих болката мигновено, след като Питър обхвана врата ми с две ръце.

Взе да стиска силно, а аз неволно издадох гъргорещ звук. Заритах и замахах с ръце, при което разпилях още книги. От прекъснатия достъп на кислород всичко пред очите ми се замрежи.

Питър сключи пръсти зад тила ми и заби палци в трахеята ми, като че искаше да я изскубне. Изгубих всякаква надежда, но изведнъж натискът върху гърлото ми отслабна.

— Не си отивай още, Дженийн. Остана време за последен рунд в играта „Истина или предизвикателство“ — прошепна Питър в ухото ми. — Аз съм пръв. Истината. Помниш ли Рамон Пеня? Онази нощ на брега? Истината е, че не ти го уби. — Близна обецата на ухото ми и игриво я ръфна. — Цялата работа бе лично мое дело — рече.