Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (102)

Глава 99

В петък вечер стаята за наблюдаващите до камерата за екзекуции приличаше по-скоро на квартален театър: два реда евтини червени столове, черни стени, черна завеса. С тази разлика, че от другата страна на завесата имаше не осветена сцена, а силно осветен прозорец, който гледаше към смъртната камера.

А право в средата на същата тази камера стоеше една носилка на колела, сякаш бе злокобна творба на съвременното изкуство. Оборудвана бе със здрави широки каиши за пристягане на крайниците, като кръст, който чака разпятието. Дигиталният часовник на стената зад нея показваше 10:27 ч. вечерта.

Някъде към девет се беше появил старши надзирателят Том Мичнър да обясни накратко какво предстои. Пет минути преди полунощ щяха да доведат Джъстин и да пристегнат крайниците му към носилката. После, под контрола на свидетелстващия лекар, щяха да му включат по една венозна система във всяка ръка. И точно в полунощ в кръвта на Джъстин щяха да навлязат последователно три разтвора: първо натриев тиопентал — като упойка, после панкурониев бромид — за отпускане на мускулите и спиране на дишането, и накрая калиев хлорид — за спиране на сърцето.

В дъното на залата разговаряха тихичко репортер от „Маями Хералд“ и негов колега от Асошиейтед Прес. Майката на Тара Фостър бе отклонила поканата да присъства заедно с останалите членове на семейството им. На първия ред седяха Фабиана и майката на Джъстин и разговаряха, хванати за ръце.

А моята ръка бе стисната в лапата на Чарли.

— Съмнявам се, че ще издържа — рекох му, без да откъсвам очи от носилката. — Много ще ми дойде. Прекалено много. Защо не прекратяват подготовката? Какво още чакат. Тия копелета нямат никакво намерение да спират. Но как е възможно? Нима не им е казано?

— Имай вяра — успя да каже единствено Чарли, и то по-скоро на себе си, отколкото на мен.

Часовникът отбеляза единайсет. После единайсет и трийсет.

— Какво става, Чарли?

— Имай…

— Вяра ли? — рекох. — Съмнявам се, че ще мога.

В единайсет и петдесет минути вратата се отвори пред старши надзирателя Мичнър — блед едър мъж в сив костюм. Загледах го, без да смея да дишам, с надеждата да чуя, че екзекуцията няма да се състои. Той обаче изрече уморено:

— Време е. След малко ще доведат господин Харис.

Докато го въвеждаха, очите ми отказваха да се фокусират. Джъстин стоеше съвършено изправен, с отметнати назад рамене, с нетрепващ, устремен право напред поглед, достоен за едновремешния строеви военен. От двете му страни стояха двама от охраната плюс санитар в бяло сако и мършава жена на средна възраст в сив костюм с панталон, за която предположих, че е докторът. Джъстин не потрепна дори, когато майка му стана и опря длан в стъклото. Отиде най-послушно до носилката, седна и разпери ръце със съсредоточен поглед, все едно беше фокусник, готов да изпълни особено труден номер.

В тишината стъпките на прекосяващия смъртната камера санитар прозвучаха като бавни удари на барабанче. Минута по-късно той отстъпи назад, а системите бяха вече вкарани в ръцете на Джъстин.

Часовникът на стената не спираше своя ход. Когато щракна на единайсет петдесет и девет, единият от репортерите закри устата си с длан, като да се мъчеше да не повърне. Облегнат назад върху носилката, Джъстин не откъсваше очи от някаква точка право над прозореца между него и залата с наблюдаващите.

Залата тънеше в мълчание. После часовникът отново изщрака. Настъпи полунощ.

Започна инжектирането. В една от тръбичките се появи жълтеникава течност и заслиза бавно към ръката на Джъстин. Наблюдавах безпомощно хода й.

А когато течността влезе в кръвоносната система на Джъстин и той притвори очи, всички вкупом поеха въздух.

— Не! — успях само да прошепна. После светът пред мен се размаза и се превих одве.