Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (26)

Глава 23

Престрелка?!

Самотната тъпа мисъл отекваше из претръпналия ми мозък на задната седалка на движещия се бързо полицейски автомобил. През някоя и друга секунда се напъвах да оформя и друга мисъл, но възмутеният ми упорит мозък категорично отказваше.

Престрелка ли? — повтарях мислено. Престрелка?

Което ще рече, че Питър е бил прострелян, нали така? И вперих поглед в постелката на полицейската кола, видяла толкова много последствия от произшествия. Няма друг начин. В противен случай червенокосата полицайка зад волана нямаше изобщо да ме безпокои.

Трябва да говоря с Питър. Да разбера какво става. Как са го простреляли? Не знаех какво да мисля. В това време гумите на патрулката пищяха в поредния завой. Какво можеше да означава това?

И ако мислех, че пътуването с нея ме е дезориентирало, то изобщо не можеше да се сравни с удара по главата, който почувствах в мига, в който спряхме пред бензиностанция на „Шел“ на „Норт Рузвелт“.

От цялата лудница човек можеше да заключи, че светът е свършил по един определено насилствен начин. До половин дузината полицейски коли с включени пищящи сирени имаше и три линейки и пожарна. Жълтата полицейска лента, опасана около бензоколонките, се полюляваше от бриза откъм близкия северен бряг. А и целият квартал около бензиностанцията беше облепен с такива ленти, та приличаше на огромен подарък. Зад лентата се бяха скупчили туристи и бездомници от плажа, опрели се рамо о рамо като публика на някое необичайно състезание на открито, което всеки момент ще започне.

Останах с впечатлението, че са надошли всички ченгета от управлението. Оглеждах лицата им едно след друго и отмятах познатите. От софтболните ни мачове и барбекютата ги знаех като весели, спокойни хора. Сега обаче, докато обграждаха местопроизшествието в строгите си черни униформи, изведнъж ми се сториха студени, безсърдечни, гневни и почти отмъстителни.

Какво, по дяволите, е станало?

— Ето я — каза, щом ме видя, Били Мълфорд — полицай и добър приятел на Питър.

При последната ни среща, Били — рус и нисък като тапа мъж на средна възраст — въртеше салта с прегърнати колене от пълна с пиян народ лодка по време на празненство по случай нечие пенсиониране. Сега обаче можеше да се конкурира по веселост само с надзирател в концлагер.

— Дженийн, жената на Питър. Пуснете я да мине — нареди.

Бях прекалено шашардисана, за да питам какво е станало. Помня само, че някой повдигна лентата и ми направи знак да се пъхна под нея. Защо ли се отнасяха към мен като към доброволец за първа помощ? Писна оглушителната сирена на поредната пристигаща линейка, а в това време Мълфорд ме преведе бързо покрай бензоколонките по избелелия от слънцето асфалт.

Вътре, до самия вход на магазина за хранителни стоки, половин дузина хора от „Спешна помощ“ бяха коленичили около човек, когото не можех да видя. От напрежението да проумея какво точно се е случило ми се разтрепериха ръцете. Наложи се да ги стисна в нещо като молитвен жест.

— Мръднете се! Дайте ми възможност да си гледам шибаната работа — излая едър черен медик и извади спринцовка от яркожълтата си аптечка.

— Пази се-е-е-е! — изкрещя друг с писклив панически глас само секунда по-късно. Чу се мощно дрънчене от вдигането на носилката в подвижно положение. Тълпата полицаи и медици се разтвори отпред й, та да мине.

Коленете ми насмалко да поддадат, когато Мълфорд престана да ми затулва гледката и най-после видях кой е на носилката.

И залитнах назад, въртейки глава.

Нещо се събра в гърдите ми, като видях как изтъркаляха Питър пред мен с безизразни, разфокусирани очи, целия в кръв по лицето и гърдите.