Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (87)

Глава 84

След като постигнахме съгласие по въпроса, че и двамата няма да имаме сили поне до сутринта да се качим на следващия самолет, решихме да отидем някъде да вечеряме.

— Обещавам да се държа съвсем прилично и да пия само светъл ром — каза Чарли на слизане от таксито на шумната Дювал Стрийт.

Настанихме се в едно сепаре в „Джак Флатс“ — заведение със страхотно дълъг охлузен бар и стари черно-бели фотографии на производители на пури от края на деветнайсети и началото на двайсети век. Отвъд люлеещите се като в каубойски бар врати животът по „Дювал“ спазваше обичайния си ритъм. Представете си масов запой в нюйоркския Гринуич Вилидж, но по джапанки и още по-щур, понеже бяхме в разгара на празненствата по случай „независимостта“.

Не можах да повярвам на очите си, когато видях по телевизора над пренаселения бар, до неонова каска на футболния отбор „Маями Долфинс“, да предават мач на „Янкис“ срещу местния „Тампа Бей Рейз“. Така ме беше подела работата през последните няколко хаотични дни, че на практика бях забравила за съществуването на спорта, наречен „бейзбол“. И на Ема трябваше да звънна. Реших да й пратя текстово съобщение, като се прибера в хотела.

— Само не ми казвай, че си фенка на „Янкис“ — процеди Чарли, след като изръкоплясках на един сполучлив удар на Хорхе Посада. — Би ли положила поне мъничко усилие да не ме принуждаваш да те мразя още повече?

— Изключено — рекох, допих си бирата и се изправих. — Пази ми мястото. И да не си посмял да ми пипнеш пилешките крилца! Преброила съм ги, харвардски умнико.

Първото, което забелязах на връщане към масата ни след няколко минути, бе присъствието на полицейска кола пред разтворените врати. А второто — че някой ми е седнал на мястото.

А в мига, в който осъзнах кой точно седи на стола ми, заковах на място насред бара, сякаш бях налетяла на невидима стена.