Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (2)

2

— Окей, мамо. Вече можеш да отвориш очи.

Отворих ги.

Дъщеря ми Ема стоеше пред мен в уютния ни апартамент в манхатънския квартал „Търтъл Бей“, накиприла се в роклята за партито по случай шестнайсетия й рожден ден. Сърцето ми се разтопи при вида на сияйната й кожа и абаносовите й коси над черния копринен тоалет без ръкави и за втори път през този ден се разплаках.

Как е възможно това вълшебно ефимерно същество да се е пръкнало от мен? Абсолютна, невероятна, зашеметяваща красавица.

— Никак не е зле — рекох и в същото време събирах сълзи в шепите си.

Но нещата, разбира се, не опираха единствено до красотата на Ема. А до това, че и страшно се гордеех с нея. Когато стана на осем, почти на майтап я накарах да кандидатства в „Бриърли“ — най-престижното девическо училище в Манхатън. А те не само че я приеха, ами й предложиха и почти пълна стипендия.

В началото се чувстваше съвсем чужда, но благодарение на чара, интелигентността и силната си воля устиска и сега бе сред най-популярните и обичани деца в училището.

Най-важното е, че не само аз си мислех така. На рождения ден на своя съученичка така беше впечатлила една майка с любовта си към историята на изкуството, че въпросната видна фигура на хайлайфа и член на борда на Музея на модерното изкуство, която не си знаеше парите, сама се натисна да използва връзките си да вкара Ем в университета „Браун“. Не че Ем не би влязла и без нейна помощ де.

За да покрия разноските по предстоящото тази вечер парти за 120 души в „Блу Ноут“ в Гринуич Вилидж, сигурно щеше да ми се наложи да ипотекирам двустайния ни апартамент, но не ми пукаше. Като млада самотна майка, на практика и аз съзрявах едновременно с Ем. Тя беше сърцето ми и напълно заслужаваше днешния празник.

— Мамо — каза Ема и взе да раздрусва раменете ми. — Вдигни дясната си ръка и най-тържествено се закълни, че днес повече локвички няма да правиш. Съгласих се да празнуваме по този начин само защото ми обеща да се държиш като истинската Нина Блум — абсолютно шикозна, ултра навита и кул мама. Стегни се, ти казвам.

Вдигнах дясната си ръка.

— Заклевам се най-най-тържествено да бъда абсолютно шикозна, ултра навита и кул мама.

— Окей — изпръхтя тя сочно по бузата ми. Но преди да ме пусне от обятията си, ми пошепна в ухото: — Обичам те, мамо. Между другото.

— Всъщност и това не е всичко, Ема — рекох и се отправих към видео уредбата. Включих телевизора и десеттонния видеокасетофон, който едва извлякох от килера, след като се прибрах от работа. — Имаш още един подарък от мен. — И й подадох прашната черна кутия с видеозаписа, която бях оставила върху касетофона.

А на прикаченото с лепенка върху кутията картонче пишеше: „НА ЕМА. ОТ ТАТИ“.

— Какво? — Очите й моментално добиха размерите на капаци за улични шахти. — Ама ти нали каза, че всичко е изгоряло в оня пожар, когато съм била тригодишна? И записи. И снимки.

— Баща ти остави тази касета в банков трезор, преди да влезе за последен път в болницата — отвърнах. — И като знам, че умираш да разбереш кой е баща ти, много пъти ми идваше да ти я дам. Но Кевин държеше да ти я връча едва на този ти рожден ден. Затова реших, че ще е най-добре да се съобразя с желанието му.

Тръгнах да излизам от стаята.

— А, не, мамо. Къде ще ходиш? Настоявам да останеш и да я изгледаме заедно.

Завъртях глава и й подадох дистанционното. Погалих я по бузката.

— Това си е нещо лично между теб и татко ти.

„Здравей, Ем. Аз съм твоят татко — чух на излизане плътен задушевен глас с ирландски акцент. — Фактът, че гледаш този запис, означава, че вече си голямо момиче. Честит шестнайсети рожден ден, Ема.“

Докато затварях вратата, хвърлих бърз поглед зад себе си. От екрана се усмихваше Ейдан Бек — актьорът, когото бях наела и записах с една стара видеокамера в „Хъдсън“ през обедната си почивка.

„Искам да ти разкажа някои неща за себе си и за живота ми, Ема — продължаваше той с напевния си акцент. — И най-вече да ти кажа, че те обичам.“