Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Now You See Her, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Венцислав Венков, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж. Игра на криеница
Американска. Първо издание
ИК „Колибри“, София, 2013
Редактор: Валентин Траянов
Коректор: Здравка Букова
ISBN: 978-619-150-175-5
История
- — Добавяне
Първа книга
Последният залез
Глава 1
12 март 1992 г.
Купонясвай до скапване!
Колчем се сетя за всичко онова, което стана тогава, първо в главата ми изниква този израз — глупаво клише от началото на 80-те години.
Тъкмо това беше първата фраза, която чухме при пристигането ни в Кий Уест, където се канехме да прекараме последната пролетна ваканция от следването ни. Още се регистрирахме в хотела, когато през фоайето прехвърча някакъв много космат и още по-пиян мъж на средна възраст, вир-вода, по плувни очила и оранжев бански „Спийдо“, и изкрещя неистово: „Купонясвай до скапване!“.
От този откачен случаен миг викът му се превърна в мантрата на цялата ни ваканция — в девиз и предизвикателство помежду ни. Дотолкова, че гаджето ми по някое време най-сериозно предложи всеки от нас да си направи татус с надписа „Купонясвай до скапване!“.
Понеже го възприехме като смешка.
А то се оказа предсказание.
И наистина се сбъдна.
Първо купонясвахме.
После един от нас се скапа.
Това стана през последния ни ден там. Както и всички дотогавашни следобеди, прекарвахме и последния в замаян махмурлук, предъвквайки хамбургери под един от чадърите на плажния бар пред хотела ни.
Под масата гаджето ми Алекс бе обгърнало с босия си крак моя, а пръстите на ръката му си играеха с възела на горнището на жълтия ми бански. По високоговорителите на бара се носеше тихичко класическото изпълнение на „Touch and Go“ на бандата „Каре“, а интересът ни бе привлечен от застаряващ рокер в черно кожено елече със сплетена посивяла коса, който хвърляше топка на кучето си пред окъпаната от слънцето тераса на заведението. И се смеехме всеки път щом колито с червена кърпа около шията удряше с чело мократа топка за тенис, преди да се шльопне по корем в плитките сини води.
А докато запъхтяното и мокро до кости коли изплуваше на брега, от силния морски бриз окачените над бара чаши задрънчаха като вятърни камбанки. Въздъхнах при звука на неочакваната им мелодия и изпаднах в някаква продължителна, завладяваща ваканционна нирвана. В един звънлив миг всичко наоколо — и прохладата под чадъра с реклама на „Йегермайстер“, и почти пулсиращият бял морски пясък, и синьо-зелените води на Мексиканския залив — придоби по-контрастен, по-ярък, по-ослепителен вид.
Та когато Алекс пъхна длан в моята, през ума ми преминаха всички онези прекрасни спомени от влюбването ни още в първи курс. Първата плаха размяна на погледи през пещероподобната аудитория по геология. Първата му боязлива покана да излезем заедно. Първата ни целувка.
И както му стисках леко ръката, си помислих какъв късмет сме имали, че сме се открили взаимно, колко ни е хубаво да сме заедно и какво светло бъдеще ни чака.
И точно тогава се случи.
Началото на края на моя живот.
Жилавата австралийска сервитьорка Маги, която разчистваше масата ни, се усмихна и вдигна вежда. После съвсем нехайно зададе въпроса, който щеше да се окаже най-важният в живота ми, изискващ единствено отговор с „да“ или „не“.
— Вие, пъстроцветната тайфа, ще желаете ли още нещо? — попита с неописуемия си австралийски акцент.
Алекс, който се беше проснал едва ли не до легнало положение върху пластмасовия си шезлонг, внезапно се изправи, а лицето му се озари от широка, необичайно заразителна усмивка. Беше средно на ръст, слабо, мургаво, почти крехко момче, чийто външен вид ни най-малко не издаваше, че е основният кикър на „Гейтърс“ — футболния тим на Флорида Юнивърсити, един от водещите в САЩ.
Подскочих и аз в мига, в който си дадох сметка, че виждам същата онази леко вманиачена, възпламеняваща усмивка, която изгряваше на лицето му, преди да излезе на терена да отбележи гол от четирийсет и пет метра пред седемдесет хиляди души публика.
Или преди да ни вкара в някое кръчмарско сбиване.
До този момент ваканцията ни отговаряше напълно на обещаното в брошурата на туристическата агенция, озаглавена „Пет дни, четири нощи в Кий Уест!“. Никакво учене. Никакви правила. Само плаж, студена бира, плажно масло, силна музика и още по-силен смях с приятели. Успяхме някак си да оцелеем заедно след четири дни купонясване нонстоп.
Ооо! Какво ли е намислил пък сега? — мина ми през ум. А Алекс изгледа останалите четирима около масата бавно, един по един, и чак тогава хвърли ръкавицата.
— Тъй като днес е последният ни пълен ден тук, какво ще кажете за мъничко десерт? Прияло ми се е желе. От онова, за което Бил Косби никога не споменава. Желе в шот чашки.
Китарите на „Каре“ издрънчаха палаво в мига, в който на лицето на най-добрата ми приятелка Морийн се появи изражение на повишен интерес. Симпатичната Морийн, с която бяхме настанени в една стая и с която сме капитани на университетския отбор по софтбол, явно беше навита. Навит бе и Големия Майк, нейното гадже, ако можеше да се съди по ентусиазираното му кимане. При това интересно предложение дори ученолюбивата ни, поначало песимистично настроена и изгоряла от слънцето наша дружка Кейти откъсна очи от книжката си.
— Дженийн? — попита Алекс, а приятелите ни ме изгледаха с безмълвно уважение.
Съмнителното решение зависеше изцяло от мен.
Свих тревожно устни, забила поглед между пръстите на краката си в покрития с пясък под на бара.
След което и на моето лице се появи палава усмивка и забелих очи.
— Ммм… категорично да!
Бойните ни викове, плясканията на длани във въздуха и веселите удари с юмруци по поръсената с пясък маса накараха всички посетители на бара да се извърнат.
— Шот! Шот! Шот! — заскандираха Майк и Алекс и сервитьорката се отправи чевръсто да ги донесе.
Като човек с чувство за отговорност, почти пълна отличничка със среден успех 3,90 от 4,00 възможни по английска филология и изявена университетска спортистка, съвсем ясно си давах сметка колко опасна следобедна закуска представлява една смес от водка с желатин. Но пък, от друга страна, си имах и извинение. По-точно казано, четири такива на брой.
Бях студентка. Намирах се в Кий Уест. Пролетната ваканция през 1992-ра бе съвсем в края си. И само преди три дни бях навършила двайсет и една, тоест можех законно да пия.
Въпреки всичко, както се смеех и наблюдавах през оживения весел бар безкрайната синева на залива, изпитах и съвсем слабо притеснение, съмнение дали не насилвам късмета си.
Но и то изчезна напълно, щом Маги се върна с поръчката ни.
А ние направихме онова, което правехме всеки път. Вдигнахме картонените си чашки, чукнахме се и изревахме с все сила: „Купонясвай до скапване!“.