Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (109)

Глава 106

Веселбата в съседното помещение достигна трескави висини, след като надуха старовремския рап хит „Wild Thing“ на „Тоун Лок“. Звукът стана двойно по-силен, а аз не можех да отлепя поглед от касетъчния таван.

— Навремето Питър все за теб говореше — каза Десантчика, приседна на стола до леглото и погледна часовника си. — Какви глупости сте вършели заедно. Поначало те смяташе за свястно момиче. Много исках да се запознаем, но Питър все ми отказваше, естествено. Може би наистина много те обичаше. И затова толкова се изненадах, когато ми поръча да те убия.

Погледнах го. Още се смееше.

— Ти така и не проумя какво стана тогава, Дженийн — рече и завъртя глава. — Питър ме нае да те пречукам, докато той беше на риболов с яхтата. Да направя така, че да изчезнеш безследно. Да продам и теб като другите на нашите наркобарони. И тъкмо се канех да го направя, когато ти излезе от дома ви.

— Цял ден вървях подире ти, наблюдавах те как се поряза на плажа, после как си боядиса косата. Но успях да схвана какво си намислила чак когато се качи на крайморското шосе и тогава ми стана ясно, че се каниш незабелязано да напуснеш сцената. И реших да спра пред теб и да ти предложа да те кача. Ти обаче ми извъртя оня номер с мерцедеса и ми избяга. В началото не знаех какво да предприема. Но понеже имаше вид на човек, който не възнамерява изобщо да се връща, излъгах, че съм те убил.

Пашкулният ефект на упойката взе да се разсейва, но на негово място се появи тъпа болка от главата до петите. Помръднах дясната си ръка. Измина трийсет сантиметра, преди да усетя захвата на белезниците върху китката ми. Изгледах якия дървен стълбец на леглото, на който бе нанизан другият им край. Беше одран и износен, сякаш някой го е дъвкал. И ми призля, като си представих напъните на прикованите към леглото жени в миналото.

А като върнах погледа си върху Десантчика, забелязах как с нокътя на малкия си пръст изчопля нещо между идеално облечените си зъби.

— Трябваше да призная истината на Питър, но честно казано, не посмях — рече. — Сигурно си мислиш, че аз съм лош човек, но то е, понеже не познаваш добре Питър. Тук, в Кий Уест, той се изявява като Тони Сопрано от телевизията, само че без чувството му за хумор. — При което Десантчика сви рамене. — Но ти изобщо не го познаваш от тази му страна, нали? Теб никога не те е заплашвал със смърт и не те е малтретирал за това, че си забравила нещо, както постъпваше с мен. Ти получаваше вечно цветя и любовни бележници, нали? — Изправи се и се прозя. — Виж какво ще ти кажа, Дженийн: жената днес е тук, утре я няма, дори когато става дума за съпруга. Приятелите обаче са вечни. Поне добрите приятели, нали разбираш? С него служихме заедно като рейнджъри. Винаги е разчитал на мен да му пазя гърба. И да ти призная, много ми се ядоса, като те видя в Ню Йорк. Добре че накрая му мина, та ми даде втора възможност да те очукам. И аз почти успях тогава, в хотелската ти стая. — Десантчика отиде да отвори вратата. — Този път обаче нямам намерение да се провалям, така че не се притеснявай. Щом момчетата приключат забавленията с теб, преди да те погребем в морето, ще ти вкарам два куршума в тила, за да съм сигурен, че си мъртва. Веднъж завинаги.