Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (40)

Глава 37

Първото, което направих, бе да върна най-прилежно дрехите по местата им. Куфарът — също. Бръкнах на дъното на чекмеджето с чорапите ми и събрах всички монети, които бях получавала като бакшиши от кетъринга и които трупах, за да купя на Питър часовник за годишнината ни. Двеста и единайсет долара не бяха кой знае колко пари, но други нямах.

Пъхнах парите в чантичката кенгуру и се преоблякох в тренировъчен екип — тениска, маратонки и шорти. Накрая влязох в банята, намазах устните си с гланц и вързах косата си на симпатична конска опашка.

Целта ми: да изглеждам колкото се може по-привлекателна.

За да ме отвлече следобед Десантчика.

Вдъхновението ми дойде от телевизионния репортаж, който бях гледала в болницата. За изчезналата жена в Маратон. И от факта, че се предполагало в момента Десантчика да върлува из южните флоридски острови.

Дотук броят на изчезналите млади жени бе стигнал до деветнайсет.

А аз щях да съм двайсети номер.

Давах си сметка, че Питър хич не е глупав. И че за да успее, планът ми трябва да е безгрешен, перфектен във всяко едно отношение. Понеже той още от първата секунда щеше да се усъмни. Както и новият ми приятел от ФБР.

Но нямах друг избор. Длъжна бях да опитам, ако исках да се отърва от Питър, да се измъкна от огромната дупка, която си бях изкопала. Друга възможност нямаше да ми се удаде.

Погледнах за последно огледалото, а след него — ръчния ми часовник. Наближаваше обед. Отидох в спалнята и огледах през плъзгащите се щори морската шир. Нямаше и помен от яхтата на Питър. Поне засега. Тоест имах аванс от шест-седем часа.

И нямах никакво желание да закъснявам за собственото си погребение.

Заключих външната врата, навих нагоре сивата тениска и потупах коремчето си.

— Пожелай ни успех — казах на бебето. — Защото мама трябва на всяка цена да успее.