Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (24)

Глава 21

Съвсем бавно, както следвах маздата от оживената „Дювал“ към по-тъмните странични улици на съседния квартал „Бахама Вилидж“, в главата ми назря и друго обяснение.

И то — доста по-успокоително. Направо утешително предвид стеклите се обстоятелства.

Може пък точно това да е операцията на АБН, рекох си.

И Питър наистина да работи под прикритие, а да е измислил онова за ремонтните работи на Биг Пайн, за да не се тревожа излишно. Е, пак си беше лъжа, но не толкова лоша, колкото бях решила в началото.

Божичко, нека това да е причината, молех се наум и се носех подире му като тотална маниачка по непрогледните улички на Кий Уест.

След десет минути колата спря на празния паркинг на крепостта музей „Закари Тейлър“. Спрях на улицата до тухления портал на парка и не откъсвах очи от маздата, която спря насред паркинга с работещ на празни обороти двигател. След малко изгаснаха всичките й светлини.

Оглед ли правят? — питах се. Или някаква сделка? Или пък чакат някого?

Между тъмните проскърцващи палми повя вятър, а аз приклекнах до зида, за да наблюдавам маздата. После извърнах глава към безлюдната улица зад гърба ми и се сетих за предупреждението на Елена да се пазя от Десантчика. Понеже някои хора си мислели, че е от Кий Уест.

Браво, ти наистина ме успокои, Елена. Много ти благодаря. Точно сега ми трябваше нещо, което да ме побърка от страх.

Неочаквано колата запали и излетя с пищящи гуми от паркинга, а аз се свих до стената.

И тъй като, докато стигна до мотопеда, изгубих дирите на маздата, реших, че ще е най-разумно да се върна при колата, която Питър бе оставил паркирана до Дювал Стрийт. Така че когато след десет минути взех завоя, успях да зърна как Питър слиза от маздата точно пред уличката. Самата аз спрях пред пълния с народ бар на ъгъла да видя какво ще стане по-нататък.

И първото, което ми направи впечатление, бе това, че Питър вече не носеше онази зелена мешка, а много по-голяма черна кожена раница.

В гърдите ми се надигна отчаяна последна надежда. Означаваше ли това наистина, че е бил на работа по линия на АБН? Страшно ми се щеше да повярвам, че в действителност съм наблюдавала как Питър работи под прикритие.

Маздата излезе на „Дювал“ и спря близо до мен на червен светофар. Затъмнените й стъкла се смъкнаха и отвътре изгърмя испанска музика. Чух как тръбите и бонгосите се надбягваха, но направо се облещих при вида на хората вътре.

Присвих очи и тръснах глава. Не може да бъде, рекох си.

Защото познавах и двамата. Мазният барман Тео с косата на кичури седеше на волана и правеше онова, което, изглежда, най-му се удаваше — разтриваше си носа.

Но още по-изненадващото бе, че до него шефката ми Елена припяваше със затворени очи на салсата и барабанеше върху предното табло.

После светна зелено и нагиздената мазда изпуши нагоре по „Дювал“.

А аз останах да си седя върху бръмчащия ми мотопед, вперила поглед в отдалечаващите се задни светлини и напъваща се да сглобя пъзела на видяното. За секунда дори изпитах облекчение от факта, че познавах всички участници в странното събитие. Дори за миг ми мина глупавата мисъл, че може би се крият от самата мен в желанието си да ме изненадат с някакво парти.

Но после реалността се наложи. За никакво парти не може да става дума. Напротив.

Нима съпругът ми е корумпиран полицай? — запитах се.

Не, опровергах се сама веднага. Ако някой е корумпиран полицай, това ще е Елена. А Питър разработва и нея, и Тео. Нали самата аз знаех, че Тео шмърка кока, а нищо чудно и да я продава. Само така ще е!

В този момент някой легна върху клаксона на колата зад мен.

Извъртях кормилото и дадох газ да се отдръпна от пътя й, но, изглежда, прекалих с газта. Задната гума превъртя и поднесе и аз се стоварих върху асфалта. Останах да лежа за миг с адска болка в лакътя и коляното и с глава в канавката. После излазих изпод мотопеда и седнах на бордюра.

Загледах се като омагьосана в разкървавеното си коляно. От върха на пищяла ми се точеше тънка струйка кръв, която правеше ляв завой, щом стигнеше до глезена.

Наблюдавах кървенето, а от претъпкания бар иззад гърба ми се носеше „Super Freak“ на Рик Джеймс.

„Щом се пренеса в стаята й, моментът настъпва — ревеше пияната тълпа, — и се получава пълен чанч.“

— Ало, малката, добре ли си? Имаш ли нужда от помощ? — чух завалящ от многото бира мъжки глас някъде от тротоара зад гърба ми.

Завъртях глава, вдигнах мотопеда, яхнах го и подкарах към дома.