Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (45)

Глава 42

Като чух воя на приближаващия се камион, скочих в последния момент на възтесния бетонен банкет на шосейния мост. Заслепена от фаровете, блъскана в лицето от вдигнатия прахоляк, можех, ако искам, да докосна борда на трещящото, скърцащо, забързано чудовище, което префуча край мен.

Или да загина под гумите му.

Коленете ми се подкосиха от удара на завихрената въздушна струя, която насмалко да ме метне през стигащия едва до глезените парапет на моста право във водата. Но човекът имаше поне добрината да не надуе оглушителните си тромби като предишния, който ме подмина на висока скорост.

Слязох от банкета върху платното и поех с уморени нозе подир отдалечаващите се стопове, преметнала през рамо сака. А той почти се беше изпразнил: половин пакетче дребни бисквитен „Комбос“ и намаляващото количество вода в една бутилка. Запасите ми сериозно чезнеха. Краката ми бяха все още в добро състояние, но след четири часа трамбоване с кубинките по ходилата ми бяха започнали да се образуват мехури.

Далеч навътре в морето мярнах сигналните светлини на застанал на котва танкер. А над тях в кристалночистото небе блещукаха стотици милиарди сребристосинкави звезди. Спомних си как след бракосъчетанието ни в кметството двамата с Питър лежахме в задния ни двор, пиехме бира „Куърс Лайт“, целувахме се в мрака като някакви тийнейджъри и наблюдавахме за метеори.

В момента той вероятно бе започнал да ме търси.

По мои изчисления бях изминала 30 от 170-те километра на презморското шосе, но ми се щеше да увелича колкото се може повече отдалечеността ми от Кий Уест, преди да тръгна да стопирам. Да съм достатъчно далеч, че онзи, който ме качи, да не може да ме свърже с планираното ми изчезване.

След още десетина минути спрях, седнах върху пясъка и довърших останалите ми бисквити. Но като усетих, че за секунда съм се унесла, пак рипнах на крака. Няма за кога повече да отлагам, рекох си. Започвам да стопирам. Иначе, току-виж, съм заспала.

Питър сто на сто вече се е прибрал, а от Кий Уест се излиза само по това шосе. И ако съм още тук на сутринта, той неминуемо ще ме намери. В никакъв случай не бива да допусна такова нещо.

Щом видях отдалеч наближаващите в северна посока фарове, излязох на пътя и плахо вдигнах палец.

Водачът ме забеляза и мина на къси. И чух надутото докрай радио.

Кой ли би спрял да качи някого на това самотно място по пътя? — запитах се със затаен дъх. Някой добър самарянин? Или някой извратеняк? Ами ако е Питър?

Прехапах устната си да не трепери. Обля ме светлината и автомобилът спря.

Моментално забелязах, че не е обикновена лека кола, а стар тунингован пикап с щръкнали през черешовочервения заден капак уиндсърфове и платна. А от радиото дънеха „Ей Си/ Ди Си“.

Дъхът ми спря, като срещнах погледите на двамата в пикапа. Шофьорът ми се стори сравнително дружелюбен — млад мъж с къса червеникаворуса коса. Гол до кръста. Като приятеля си — по-жилав, по-възрастен и по-зъл на вид мъж с бутилка между краката и татуировка на надарена русалка под лакътя. Стреснах се, щом забелязах замъглените им кървясали очи и долових уханието на марихуана.

По дяволите! Точно на такива ли трябваше да налетя?

— Ей, пънкарке, да те качим ли искаш? — провикна се надрусаният шофьор и намали силата на звука.

Приятелят му, със скапания вид на фен на „Ред Хот Чили Пепърс“, отпи от ликьора „Садърн Камфърт“ и се оригна.

— В кабината е малко тесничко, но ще ти направя място да седнеш — рече татуираният и обърса уста с русалката.

Не трябваше да бързам, укорих се и усетих как ледените иглички на страха се разходиха по гръбнака ми. Не биваше да стопирам, преди да съм стигнала до някое място с повече къщи, повече светлини.

— Не, отказах се, момчета — рекох и се отдалечих. — Ще си продължа пеша. Благодаря ви. Пък и гаджето ще ме настигне всеки момент.

Усетих как сърцето ми бие лудо в гърлото, когато пикапът включи на скорост. Но ми се прищя да ревна, като установих, че пълзи успоредно с мен.

— Честна дума. С най-голямо удоволствие ще те качим — провикна се шофьорът.

Внезапно пикапът се изстреля встрани и се извъртя на сто и осемдесет градуса точно пред мен.

— Хайде, стига си се правила на кучка, ами се качвай — захили ми се кльощавият и отвори вратата си. — Няма да те изнасилим. Обещаваме ти.