Мегън Марч
Порочен милиардер (5)

Пета глава
Крейтън

Чукай ме.

Това казваха влажните й като на сирена червени устни и не бях сигурен, че дори има някаква представа колко апетитно изглежда, кацнала така на стола. Тя се завъртя и кристалите на ушите, шията и китката й блеснаха във виолетово под светлините на „Роуз Клуб“… светлина, която бе свикнала да се отразява повече в диамантени бижута, отколкото в кристали.

Тя привлече вниманието ми още щом влязох през вратата, защото изглеждаше толкова не на място тук. Но не можех да откъсна очи от нея, защото… мамка му. Нямам идея защо. Имал съм много красиви жени, но тази тук бе коренно различна. Не беше като подготвените, породисти жени, които изпълваха това място, хихикайки и оглеждайки се за следващата плячка, която да оближат.

Не. Един поглед към нея и разбрах, че е необучена и невинна. Тя не бе от типа жени, които хвърляха въдицата си тук с надеждата да уловят голяма риба, и точно липсата на мотив зад намеренията й бе по-привлекателна, отколкото очаквах. Начинът, по който инстинктивно се включи в играта ми и не се отдръпна от докосването ми. По дяволите, тя се облегна на мен, желаейки повече. Жени като нея се срещат рядко, а аз съм от типа мъже, които оценяват това качество най-много от всичко, що се отнася до избора на жена.

О, все пак, беше факт, че тя седеше тук в този бар на Бъдни вечер, без пръстен на ръката си… не бях сигурен как тъпия шибаняк пропусна липсата на малкия аксесоар. Това ми показа, че тази нощ, в този град, тя бе толкова сама, колкото и аз.

Отегчението сега бе последното нещо, за което мислех. Невинното момиче успя да прогони всички следи от скука.

На мига взех решение. Тази нощ тя ще е моя.

Барманът, Арик, както гласеше табелката на униформата му, постави чашите с уиски пред нас.

— Моля, кажете ми, ако имате нужда от още нещо, г-н Карас.

Трепнах, когато той каза името ми. Очаквах изражението й да се промени на мига, да покаже алчни нокти и да ги впие в мен.

Вместо това погледът й бе насочен към ниската чаша пред нея.

— Колко ще ми струва това питие? Десет долара на глътка?

Едва сдържах стона си, чувайки думата „глътка“, защото, мамка му, аз бях мъж и вече си представях пениса си в устата й.

— Нито долар, скъпа. Не бих позволил на жена да пие сама и, проклет да съм, определено не й бих позволил да плати сама питието си.

Очаквах тя да възрази, но отново ме изненада, когато не каза нищо, а вдигна чашата и помириса съдържанието й, преди да изкоментира:

— Мирише ми като на… бонбони?

— Печен карамел и черен шоколад.

Устните й се притиснаха към ръба на чашата и тя отпи малка глътка. „Мамка му.“ Гърлото й се раздвижи, докато поглъщаше ликьора.

Исках да вкуся устните й. По дяволите, исках да я вкуся цялата. Наведох се, без дори да успея да осъзная какво правя, но изпитвах нужда да вкуся любимото си ирландско уиски от нея, вместо от чашата.

Но тя замръзна, и аз също.

Кафявите й очи се разшириха.

— Майко мила, това наистина е много добро.

Гърдите ми се разтресоха и се засмях.

— Дяволски си права.

Устните й се извика в лека усмивка и тя отново надигна чашата, този път за една по-голяма глътка, а членът ми запулсира притиснат към ципа на панталона ми. Исках я на колене, а огромните й кафяви очи да са насочени към мен, докато обгръщам лицето й с ръце и тласкам члена си между червените й устни.

— Поеми повече — казах й аз.

Веждите й се повдигнаха, но тя се съгласи. Или просто направи това, което мислеше, че искам аз.

„Не, скъпа. Просто се упражнявам какво ще ти кажа, докато чукам прекрасната ти уста.“ Тя бе прекалено наивна, за да го разбере, но скоро това щеше да се промени.

Пенисът ми подскочи отново и знаех, че ако не го успокоя, скоро може да припадна от липсата на кислород, който не може да достигне до мозъка ми. Никога не съм реагирал толкова бързо и толкова силно към някоя жена. Всичко бе на абсолютно първично ниво, но нямам намерение да мисля над този въпрос. Просто прегърнах фактите.

Умът ми започна да се блъска, обмисляйки всички реплики, с които бих могъл да я измъкна от този бар, да я завлека в мезонета си за една нощ без задръжки, където да се чукаме, докато събудим съседите, а и след това, когато тя ме изпревари.

— Женен ли си? Имам предвид, като изключим това, че си фалшивият ми съпруг? — попита тя и лека усмивка изви устните, които исках да чукам.

Не мога да обясня защо изиграх ролята на фалшивия ревнив съпруг, единственото, което зная, е, че тя събуди най-първичните ми инстинкти със силно чувство на притежание. Ако бяха още малко по-силни, сигурно щях да обикалям бара и да опикавам в кръг около нея, за да маркирам територията си и да предизвиквам всеки мъж с достатъчно големи топки, опитал се да ми я отнеме.

Това бе напълно ново и странно чувство за мен. Обикновено мозъкът ми функционираше по един и същ начин: „Секси. Искам да чукам“.

Толкова просто. И нищо повече.

Дами, мъжете не сме особено сложни същества. Секси ли си? Значи мъжете, които те познават, искат да те чукат. Това се нарича човешка природа.

Но не беше толкова лесно с тази накичена с дрънкулки, обута в каубойски ботуши сладурана. Тя бе като възбуждаща глътка свеж въздух за мен и нуждата да заявя притежанието си над нея се бе настанила най-отпред в примитивната част на мозъка ми.

Усмивката й се стопи и аз побързах да се върна към разговора, който се очаква да проведа с нея. Обаче вече забравих въпроса й.

— Защо се мръщиш, скъпа?

Тя се напрегна на стола си.

— Първо, не ме наричай „скъпа“. Второ, ако си женен, можеш да си изнесеш лъскавия задник на друга маса.

Изсумтях. Значи това беше въпросът.

— Не съм женен. Защо, да не си търсиш съпруг?

Чипото й носле се вирна нагоре.

— Не. Абсолютно не.

Повдигнах една вежда. Жените, които познавах, щяха да сметнат това за предложение… въпреки, че не беше. И щяха да се вкопчат в него.

— Имаш проблем с цялата институция или просто таиш прекалено уважение към себе си?

Тя отпи още една глътка, този път доста голяма. Довърши питието си и остави чашата на бара. Кафявите й очи се насочиха към моите.

— Не съм дошла тук да говоря за брак. Дойдох тук, за да намеря мъж, който изглежда свестен, и да видим какво ще ни донесе нощта. — Тя вдигна чашата си, за да отпие още една глътка, сякаш да подсили думите си, но чашата вече бе празна. Остави я на бара и забързано продължи: — Мислиш ли, че ти може да си този мъж?

Имах неприятното усещане, че без уискито никога нямаше да събере достатъчно кураж да ми зададе този въпрос. Но това се припокриваше перфектно с плана ми. Тя ми даваше поканата, от която се нуждаех, а аз не бях от типа мъже, които прецакват перфектните възможности.

Вдигнах чашата си и отпих глътка, преди да я поставя отново на коктейлната кърпичка с надпис „Роуз Клуб“ на бара. През цялото време нито за миг не прекъснах зрителния ни контакт.

— Откъде си? — обикновено не задавах въпроси, но за нея исках да узная всичко.

— Има ли някакво значение? — попита тя и не можах да разбера дали се прави на сдържана, или това е обичайното й държание.

— Просто се чудя къде отглеждат жени, които казват точно това, което мъжете искат да чуят, докато седят до красива жена в бар.

Бузите й се покриха с лека руменина и подозирам, че не беше от уискито. Невинността й се излива от нея на талази. Искам да видя колко повече може да се изчерви. Искам да видя отпечатъка от дланта си на задничето й в същия цвят.

Станах и протегнах ръка. Погледът й се насочи към нея и тя се поколеба за миг, преди да я приеме.

Добро момиче.

Сключих пръсти около нейните, а тя се плъзна от стола. Дори с токчетата на ботушите й главата й едва стигаше до гърдите ми.

— Къде отиваме? — попита тя.

— В дома ми.

Очите й се разшириха.

— Аз… аз имам стая. Тук. Искам да кажа, ако искаш. Или, или… — заекна тя и знаех, че се налагаше да я успокоя, преди да се изплаши.

Вдигнах ръка към брадичката й и помилвах с палец бузата й, проследявайки дяволски сексапилното изчервяване.

— Да. Искам.

Тя преглътна и кимна.

Моя е.

Не исках да я пускам, но го направих. След като извадих щипката за пари от вътрешния джоб на сакото си, отброих няколко стотачки. Не можех да дам по-малък бакшиш от скапаняка, иначе щях да приличам на тотален мизерник. Пъхнах ги под празната си чаша, но спрях и измъкнах още няколко банкноти, махвайки на бармана.

— Да, сър?

— Ще вземем една нова бутилка „Бушмилс“. — Погледнах надолу към жената, върху, зад, в и под която смятах да прекарам остатъка от нощта.

Барманът действаше бързо и само след няколко минути бях обвил пръсти около гърлото на бутилката, а с другата ръка бях притиснал длан към тесния й гръб.

Наведох се към нея, така че устните ми почти да докоснат ухото й.

— Води, скъпа.