Мегън Марч
Порочен милиардер (30)

Тридесета глава
Холи

Крейтън бе луд. Искаше да излезем навън, докато съм облечена така? Хукнах след него към спалнята и грабнах ботушите си, докато го гледах как заменя костюма си с панталон и блуза, които не изглеждаха никак обикновени.

— Не съм ли облечена неподходящо? — попитах аз. — Защото ти изглеждаш много по-добре от мен.

Той изсумтя.

— Там, където отиваме, ти ще изглеждаш много по̀ на място от мен. Довери ми се.

И още веднъж трябваше да взема решение. Когато тръгна към вратата, посегнах към него, направила избора си.

— Щом така казваш. Да вървим.

Пъхнах ръката си в тази на Крейтън и напуснахме пентхауса, но не и преди той да ми извади палто, шапка и ръкавици и да вземе собственото си палто. Бях изненадана от жеста му, но разбрах всичко, след като не видях шофьора му да паркира бентлито пред сградата. Очевидно щяхме да ходим.

Крейтън ме поведе надолу по препълнената улица и когато завихме зад ъгъла, се озовахме в още по-натоварено движение. Изглежда наистина хората в Ню Йорк никога не почиваха, постоянно бързаха нанякъде. Опитах да не се оглеждам като туристка и да зяпам сградите, затова гледах хората, които минаваха покрай нас, докато вървяхме напред, преди отново да завием в една алея. Насочвахме се към една банка и бях напълно объркана.

— Къде оти…? — понечих да попитам, но тогава видях малък черен надпис точно до банката.

„Джони Юта“.

— Точно тук — отвърна Крейтън, като ме преведе през вратата зад малкия знак. — Единствен по рода си в Мидтаун, затова един приятел предложи да го разгледаме.

Влязохме вътре и мястото не беше пълно с народ, но в средата на помещението имаше механичен бик, обграден в кръг от желязна ограда, а около бика подът беше покрит с дебел дюшек.

Погледнах към Крейтън.

— Сериозно ли?

— Да.

— Ще яздиш ли бика?

Той изсумтя.

— А ти?

Усмивката ми стана по-широка и за пръв път откакто го познавах, не се засрамих от акцента, който се промъкна в гласа ми.

— Бебчо, това не е първото ми родео.

— Добро момиче. Защото точно това искам да видя.

Настанихме се на бара и пъхнах шапката и ръкавиците си в джобовете на палтото, докато Крейтън поръча и за двама ни. Не възразих особено, след като той поръча две чаши уиски. Това ми напомни на първата ни нощ в „Роуз клуб“ и се удивих колко по-различно е сега, макар да се познавахме от толкова кратко време. Беше лудост как всичко се бе променило толкова бързо.

„Само красавица“ на Миранда Ламбърт се носеше от колоните на бара и нямаше как да не се усмихна. Нейното начало не бе никак по-различно от моето. Освен това тя бе безсрамна. Вероятно бих могла да науча едно-две неща от нея.

Но тя беше омъжена за колега кънтри певец, подобно на Тана, а не за милиардер. Моята ситуация беше коренно различна. Опитвах се да съчетая и двата ни свята, но поне тази нощ Крейтън беше направил усилие да ме отведе в свят, който ми бе познат.

Той плъзна стъклената чаша към мен и вдигна своята.

— За нас! Официално бракът ни продължи повече от тези на няколко други знаменитости. Идва ми наум Бритни Спиърс.

Задавих се от смях, преди да успея да отговоря.

— Дори не подозирах, че знаеш за това.

— Мисля, че всеки знае. — Той продължи да държи чашата си и повдигна една вежда. — Лош късмет е да не отвърнеш. На тост… и на други неща.

Усмихнах се този път истински. Не очаквах да има чувство за хумор.

— Е, не мисля, че имаме нужда от лош късмет. Затова… — Вдигнах чашата си. — За нас!

Когато чукнахме чашите си, аз изпих уискито наведнъж. Очите ми се насълзиха, но това нямаше нищо общо с алкохола, изгарящ гърлото ми. А простия факт, че бяхме станали ние.

Аз и Крейтън Карас. Моят съпруг.

Стиснах очи, за да преборя напиращите сълзи, преди да са избили на повърхността. След това тупнах с чаша по дървения бар.

— Да го направим — заявих, кимайки с глава към механичния бик.

В момента на него имаше едно момиче, правата й черна пола се бе набрала нагоре по бедрата й, а сакото на костюма й бе захвърлено настрани. Гърдите й подскачаха срещу бялата материя на ризата й, докато бикът отскачаше напред-назад. Тя издържа само няколко секунди, преди да се приземи на дюшека. Очевидно някои нямаха търпение да свърши работния ден.

Сега щях да им покажа как го прави едно кънтри момиче.

— Ще се обзаложим ли? — попитах Крейтън.

— За това колко дълго ще се задържиш на бика, или за това колко твърд ще стана, докато те гледам да яздиш?

Не се сдържах и се изкикотих.

— Няма нужда да залагам на члена ти. Запозната съм много добре с него и имам чувството, че всичко това ще му хареса изключително много. — Смъкнах се от стола и свалих палтото си, мятайки го към него. — Нека ти покажа как го прави едно кънтри момиче.

Крейтън се наведе към мен, държейки палтото ми с една ръка, за да прошепне в ухото ми.

— Знам как го прави това кънтри момиче и тя ме е уловила на въдицата си.

Думите му ме изумиха. Това беше първия знак, че той изпитва към мен нещо повече от нуждата да ме притежава като най-новата си играчка. Но точно сега, в средата на бара, нямаше как да обмисля това. Прекалено много беше.

Крейтън в действителност не ме познаваше. Не напълно. Не познаваше сърцето и душата, които влагам в песните си. Не знаеше невероятно високите тонове, които взимах, докато съм на сцената. Не познаваше малкия град, където бях момичето, което успя и отказа да се върне отново. Не познаваше важните неща за мен.

Дали все още щеше да ме гледа така, ако знаеше?

Изкуствена усмивка цъфна на устните ми в опит да прикрия мислите си.

— Ще те видя, след като направя осмица — казах, врътнах се на пети и се насочих към мъжа, стоящ в края на оградата около бика.