Мегън Марч
Порочен милиардер (23)

Двадесет и трета глава
Холи

Очевидно и преди съм идвала в Ню Йорк, но да пристигна на частен самолет бе нещо много по-различно от това да дойда с автобуса на турнето или с някой пътнически полет. Като да гледаш на обратно пътуването ни към Лас Вегас. Кацнахме на частно летище, слязохме от самолета направо на пистата и бяхме посрещнати от бентли с тъмни стъкла, управлявано от шофьора на Крейтън.

Краткият път до Манхатън бе спокоен, а Крейтън беше залепен на телефона си, отговаряйки на имейли и разни други неща, и сякаш бе забравил за присъствието ми. Но това не ме дразнеше, защото и аз също бях замислена. Имах да напиша шест песни за три седмици. Не знам какви бяха плановете на Крейтън за тези няколко дни в Ню Йорк, но бях решена да открадна малко време за писане.

Както се беше случило и първия път щом пристигнах в Ню Йорк, огромните небостъргачи ме накараха да се чувствам мъничка и незначителна. Тук тротоарите бяха пълни с хора, дори и посред нощ, и точно като сега бяха забързани, нетърпеливи да стигнат там, за където са се запътили. Намалихме пред висока сграда, която бе ярко осветена и нямах идея дали сме близо до „Плаза“, но предполагах, че това беше без значение. Единствената част от изписания със златисто адрес, която познавах, бе огромният надпис „Пето авеню“ над стъклените врати на сградата.

Крейтън прибра телефона си и отвори вратата на лимузината, преди да излезе и да ми подаде ръка, за да го последвам. Приех я, чудейки се дали няма да се озовем пред поредния медиен цирк. Въпреки късния час, фотоапаратите щракаха, а светкавиците присвяткаха срещу нас, докато вървяхме към вратите, но този път Крейтън се държеше така, сякаш дори не ги забелязва. Репортерите не се приближиха към нас и се зачудих защо стоят далеч, докато не видях охраната пред сградата.

Портиерът отвори стъклената, покрита със злато, врата и Крейтън му благодари по име. Фактът, че знае името на мъжа, ме накара да му сложа голяма червена точка в тефтера си. След няколко минути в един доста бърз асансьор се оказахме в пентхаус, което не беше никаква изненада. Беше огромен, особено по стандартите на Ню Йорк.

Тъмно дърво и лъскав мрамор се простираха навсякъде пред нас, а по пода имаше килими, които идеално пасваха на сиво-белите стени. Но най-страхотното в огромната дневна? Стена изцяло от прозорци с изглед към града. Гледката беше невероятна, дори и на тъмно. Изглеждаше точно като мъжки дом с много черна кожа и стъкло. Цветните петна, доста оскъдни и в червено, бяха майсторски поставени само върху картините и няколко от възглавничките.

Поразена, аз се поколебах, страхувайки се дори да стъпя вътре с ботушите си, но Крейтън нямаше моите притеснения и ме издърпа навътре.

— Тук ще ти е удобно за няколко дни.

Това не беше въпрос, а декрет. Не мога да споря с него. Сигурна бях, че в това място имаше всичко, за да му е удобно на човек.

— Ще работя — казах аз и Крейтън се обърна към мен, за да изсумти, преди да ме отведе към спалнята. — Не си губиш времето, май — промърморих аз под носа си.

— За нещастие ще ми се наложи да те оставя и да отида до офиса си за няколко часа. Изскочи нещо и трябва да се справя с него заедно с екипа си.

— Караш екипа ти да работи посред нощ? В първия ден от новата година? Това звучи като жестоко и необичайно наказание.

Крейтън спря пред огромното легло с кралски размер, което имаше лъскави черни табли и бе покрито със сива кувертюра и купчина възглавници.

— Работят, когато имам нужда да работят. Всички мои служители са готови да зарежат всичко в мига, в който имам нужда от тях. Получават добра компенсация за това.

Свих рамене, нямаше какво да кажа по този въпрос, тъй като бях сигурна, че им плаща наистина добре, и от тях зависеше дали да работят, или не.

— Ела. Искам да ти покажа твоите неща.

— Моите неща?

Последвах го в огромен гардероб, който беше горе-долу с размерите на караваната, в която бях израснала. Размерът му обаче не ми попречи да забележа колекцията от поли, рокли, блузи и тениски, които висяха по закачалките. Погледът ми се спря на рафт, отрупан с обувки, чанти и аксесоари.

— Какво е това?

— Гардеробът ти — заяви простичко Крейтън. — Поръчах ги в новогодишната нощ.

Какво?

— На път за Вегас? — бях объркана. Кога е успял да го направи? Не си спомнях да е говорил по телефона, но по онова време се бях заровила в предбрачния договор.

— Не, преди да отида в Плаза.

— Това е лудост. Дори не знаеше дали ще се появя. Освен това си е направо зловещо. Не съм някоя Степфордска съпруга и не можеш да ме обличаш така, както пожелаеш.

Смехът на Крейтън изпълни стаята.

— Ако исках Степфордска съпруга, щях да си избера някоя златотърсачка отвън от тълпата. Ти, скъпа моя, си нещо съвсем различно. Знаех го на Бъдни вечер, зная го и сега. Ако има нещо, което не ти харесва, може да го махнеш или замениш с такова, което е по твой вкус. Но мисля, че ще се изненадаш от някои от дрехите. Мисля, че консултантката го нарече „кънтри шик“.

Още веднъж бях напълно изумена. Все още се мъчех да реша как да отвърна, когато Крейтън пусна ръката ми и тръгна навън.

— Мразя, че те оставям сама, но трябва да вървя. Не ме чакай, защото ще се върна късно. Ако огладнееш, хладилникът е пълен. — Той спря на вратата. — Банята също е заредена. Не знам какви марки предпочиташ, но съм сигурен, че ще успееш да си харесаш нещо. Изкъпи се и си почини. Ще се видим на сутринта.

Очевидно единственото, което успях да направя, бе да кимна. Устните на Крейтън се извиха в усмивка и в следващия миг вече го нямаше. Все още не бях излязла от спалнята, когато чух входната врата да се затваря след него.

Е, предполагам, че е това. Върнах се в хола и измъкнах телефона от джоба си. Всичките ми съобщения от социалните мрежи все още бяха спрени, затова ги игнорирах, както текстовите и гласовите съобщения от номера, които не познавах.

Не беше голяма изненада кой ми е звънял дузина пъти и е оставил двойно повече съобщения. Надявах се Джей Си да се окаже прав и за това, че няма лоша реклама.

Заставайки до прозореца, нямаше как да не се почувствам като Рапунцел, застанала на върха на кулата си, макар и с по-къса коса. Но за разлика от приказната героиня, аз въобще не бях запозната с кулата си. Тук бях напълно извън комфортната си зона и никога преди не бях чувствала възпитанието си от Кентъки толкова силно, колкото го чувствах тук, в този пентхаус.

Текстът ме удари почти на мига и стиснах здраво очи в опит да го чуя отново в ума си. Притискайки чело към стъклото, прочистих ума си от всичко, с изключение на мелодията и думите, които започваха да се оформят.

Шест песни. Трябваше да напиша шест песни и, може би, само може би, започвах да заформям началото на първата. Чантата бе все още на рамото ми, затова забързах към стола пред камината и извадих тетрадката си.

Докато драсках думи и ноти, вълнението се надигна в кръвта ми. Имах нужда от китара. Наистина, наистина имах нужда от китара. Но това бе едно от нещата, които Крейтън нямаше как да знае, че ще ми трябва, въпреки че така арогантно се бе подготвил за всичко, а дори не знаеше коя съм.

Погледнах през прозореца към града, потънал в мрак. Беше прекалено късно да ходя навън да търся китара, затова продължих да изписвам думи и ноти, въртейки и заменяйки ги, докато не ме заболя ръката и не ми се схвана гърба.

Оставих молива и се изправих, мускулите ми протестираха, а главата ми бе замаяна. Малкото сън и цялата лудост през деня си казваха думата.

Затворих тетрадката и се върнах в спалнята, чувайки зова на грамадното легло. Прокарах ръка по кувертюрата на леглото и най-после се предадох, съблякох се бързо и се пъхнах под завивката.

Утре. Утре щях да отида да потърся магазин за китари.

* * *

Очите ми се отвориха рязко и започнах да оглеждам стаята.

Къде се намирам?

И тогава всичко се върна в ума ми. Пентхаусът на Крейтън. Ню Йорк Сити. Завъртях глава оглеждайки се, но до мен се виждаше само меката кувертюра на леглото.

Седнах и се протегнах, а вниманието ми се насочи към часовника. Вече беше почти обед и нямаше никакво доказателство, че Крейтън въобще е стигнал до леглото ни. Провисвайки крака от леглото, аз се изтласках от матрака и се изправих на крака, оглеждайки огромната спалня.

Не. Никакъв знак от него.

Стомахът ми изкъркори и се насочих към кухнята, чудейки се дали ще намеря бележка или информация къде се намира мъжа ми. Гранитният плот блестеше от чистота и на него нямаше нищо.

Грабнах телефона от чантата си и видях съобщение от него, което съм получила преди повече от три часа.

„Ще се прибера късно. Настани се удобно. Ако има нещо, обади се на портиера.“

Бях изненадана, че има номера ми, но нямаше никакво съмнение от кой е съобщението.

Изгарящото ми желание за китара не се бе изпарило, но нямах абсолютно никакво намерение да моля портиера да ми я търси. Тук е Ню Йорк, а в Ню Йорк имаше всичко.

Измъкнах телефона си и направих едно бързо Гугъл проучване.

Бинго! Очевидно седалището на „Руди Мюзик“ бе в Ню Йорк, а това според мен беше перфектно. Проверих къде се намира и осъзнах, че е прекалено далеч, за да отида пеша. Нямах никаква идея как да се свържа с шофьора на Крейтън, затова реших, че за пръв път в живота си ще си хвана такси. Не можеше да е толкова трудно.

Дори не си направих труда да се изкъпя или да сменя дрехите си, преди да се насоча към вратата. Все пак имах песен за писане и за пръв път от месеци нямах търпение да започна.