Мегън Марч
Порочен милиардер (4)

Четвърта глава
Холи

Бъдни вечер, Ню Йорк Сити

За Коледа ще си подаря мъж! Да, мъж.

Мога да го направя. Наистина мога. Така мисля. Може би.

Тъкмо преминах през вратата, когато започнах да оглеждам лъскавия бар на хотела, търсейки възможност. Топлината от уискито, което изпих на афтър партито, се разливаше в мен с щастливо мъркане. Имах нужда повече от течен кураж, за да се навия на този план. Мисля, че е безопасно да кажа, че това е първото ми родео.

И, разбира се, бях избрала нещо, което е много над възможностите ми. Но кой би предположил, че барът на хотела може да е толкова лъскаво местенце? „Роуз Клуб“ в „Плаза“. „Пето Авеню“, Ню Йорк Сити.

Едва потиснах желанието да погледна дали каубойските ми ботуши не са оставили кални следи по скъпия килим и се зачудих дали това е първият път, в който момиче от Кентъки стъпва облечено така на това място. Макар че тези ботуши бяха част от сценичния ми костюм и с кожените си ресни и инкрустираните камъчета бяха много по-хубави от моите изтъркани ботуши, които бях зарязала в автобуса.

Синкаво-лилавият блясък, идващ от светлините, разположени на куполовидния таван, караше всичко да изглежда така, сякаш някой е накиснал стаята в гроздов сок, карайки бара да изглежда сякаш е от друг свят. Един поглед към хората тук ми бе достатъчен да разбера, че те са от напълно различна планета от моята.

Но изтласках настрани колебанията и се приближих до лъскавия дървен бар. Ако смятам да направя това, щях да имам нужда от още една доза течен кураж.

Плъзнах се на един от виолетовите столове, напълно наясно, че миниатюрната ми дънкова пола се набра леко нагоре по бедрата ми. Един мъж, седящ на стол встрани от моя, фиксира краката ми, докато отпиваше от чашата си. Не можех да кажа какво пие, защото не виждах цвета заради хилядите проблясващи светлини.

Бях благодарна за тези светлини. Този цвят е някак сладък и секси и ми даваше куража да продължа да следвам плана си.

Коледният ми списък може да бе кратък, но определено бе важен. Един мъж с твърд пенис и горещо тяло, който да отвлече ума ми от мъката, която ме преследваше тази вечер.

Взех менюто с напитките и го отворих. Озовах се точно на страницата, която ми трябваше. Американско уиски. Най-доброто наоколо. Устата ми остана отворена, когато прочетох цените.

— Мамка му. Шестнадесет долара за „Джак Даниелс“? Какво, по дяволите? Да не би Джак да се е надигнал от гроба и сам да го е забъркал? По… дяволите. — Гласът ми се прекърши и всички в бара, включително и барманът в шикозния си костюм, се обърнаха да ме погледнат.

Мъжът до мен явно прие това един вид за покана и се плъзна на виолетовия стол до мен. Гласът му бе толкова мазен, колкото и думите му.

— Ще почерпя хубавицата едно питие. — Той махна с ръка към бармана. — Сложи каквото си поръча тя на моята сметка.

Е, това не отне много време.

Плъзнах поглед по него и издутината под бялата му риза веднага го дисквалифицира, тъй като му липсваше горещото тяло, което бе една от точките в коледния ми списък. Но може би това бе ситуация, в която просякът не можеше да избира?

Никога не съм била купонджийка, но няколкото пъти, в които излизах с момчетата след някое шоу, винаги попадах на тези бизнес типове, които изглежда прекарваха много време на път и никакво във фитнеса на хотела.

Изпълних се с примирение. Може би това бе най-доброто, което бих могла да получа? Едно бе сигурно, дори през омаята на уискито… това бе най-тъпото нещо, което можех да измисля.

— Благодаря, но мисля, че съм се изгубила леко тази нощ. — Затворих менюто. — Вероятно трябва да се прибера в стаята си.

Звукозаписната компания ме бе настанила в „Плаза“ като жест на добра воля, задето се бях съгласила да участвам в шоуто на Бъдни вечер. Аз лично никога не бих пръснала такава сума за хотел, дори и да имах толкова пари за харчене… а аз нямах.

Той сложи ръка на моята.

— Как може да си изгубена, когато току-що те намерих?

Репликата беше евтина, а дори не бях сигурна, че е реплика. Но и в двата случая по-добре да се задоволя с някакъв десерт от румсървиза и парти за един.

Плъзнах се от стола си, но хватката му се стегна около ръката ми миг преди другата му ръка да се плъзне по бедрото ми, повдигайки полата ми.

— Не може да си тръгваш още. Все още не сме се запознали. Остави ме да те почерпя питие. Обещавам, че ще си струва, сладкишче.

Тръпка на погнуса от докосването му премина през мен и започнах да се боря да се откъсна от хватката му, но той не се отказваше. Вероятно ме бе помислил за проститутка, но полата ми не беше чак толкова къса.

Посягайки надолу, за да избутам ръката му от бедрото си, аз забих нокти в дланта му, но той просто стегна хватката си.

Сериозно, свят? Това ли заслужавам, когато се опитвам да получа малко безобидно забавление? Не. Е. Честно.

Дръпнах ръката му и отворих уста, за да му наредя да ме пусне, когато един груб, дълбок глас се обви около мен.

— Ще съм ти благодарен, ако си свалиш ръцете от жена ми.

В следващия миг неканените ръце, които ме държаха, изчезнаха и навлекът се препъна, ставайки от стола. Погледът ми се откъсна от него, докато той се опитваше да запази равновесие, и погледнах през лявото си рамо.

Още един мъж, облечен в костюм. С тази разлика, че вместо да наближава петдесетте и да е с наднормено тегло, този можеше да е само божия дар за жените. Или може би просто моят подарък от дядо Коледа под формата на спасител? Защото, майко мила! Тъмнокестенявата му коса падаше перфектно на челото му, а скулите му можеха да са изваяни само от някой италиански майстор-скулптор.

В пропития ми с уиски мозък се мярна мисълта, че той ми е някак познат, докато тъмните му очи изгаряха моите, сякаш ме предизвикваше да се включа в играта му. Не знам каква точно бе тя, но за него… за него бях склонна да опитам.

Сексапилният мъж в костюма вдигна ръка към косата ми и леко улови една къдрица между пръстите си. Тъмният му поглед не се откъсна нито за миг от моя.

— Скъпа, казах ти, че играта да сваляш непознати, за да ме накараш да ревнувам, е за новогодишната нощ, а не на Бъдни вечер.

Другият направи крачка назад и споменът за докосването му изчезна толкова бързо, колкото и той самия. Беше сякаш да гледаш подбора в природата: Бета мъжкарят отстъпва пред Алфа, а секси мъжът в костюма бе стопроцентово Алфа куче в тази ситуация.

Каквито и феромони да разпръскваше той, те ме накараха да се завъртя на виолетовия стол и да се притисна към него, без да се замислям. Беше милион пъти по-добре, отколкото самата представа да се доближа и запозная с господин „Нахални ръце“. Протегнах ръка и потърках кожата си там, където ме беше докоснал кретенът, и където вече се бяха появили червени следи.

Алфа кучето не пропусна движението ми. Той обви закрилнически ръка около раменете ми и заговори на господин „Нахални ръце“ с тихо, опасно ръмжене.

— Ако не искаш да си събираш зъбите до следващата Коледа, предлагам ти да си платиш сметката и да се омиташ оттук, преди да съм си изпуснал нервите. Никога повече не си слагай ръцете върху жена, която очевидно не се интересува от теб.

„Нахални ръце“ явно все още не бе разпознал Алфа мъжкаря.

— Тя дойде тук и изглеждаше така, сякаш си търси мъж. И беше дяволски заинтересувана. Може би трябва да сложиш каишка на жена си, ако не можеш да я контролираш.

Отворих уста, за да му кажа, че определено не бях заинтересувана, но Алфата проговори пръв.

— Предлагам ти да се омиташ, докато още можеш да го сториш.

Изражението на Алфа явно бе по-заплашително и от думите му, защото „Нахални ръце“ щракна с пръсти към бармана, който на мига му подаде кожена папка. Очевидно барманът бе станал свидетел на цялата размяна на реплики, тъй като на устните му играеше лека усмивка.

Алфа плъзна ръка на кръста ми и ме притисна към широките си гърди. Всичко, което можех да направя, е да се насиля да не измъркам и да се отъркам в него като доволна котка на топло.

Какво ми става? Никога преди не бях реагирала така на някой мъж. Би трябвало да искам да се изкъпя, за да прогоня спомена от докосването на другия, а вместо това просто ми се искаше да се доближа възможно най-много до водача на глутницата зад мен.

„Нахални ръце“ отвори папката със сметката и започна да бърника по дрехите си в търсене на портфейла.

Алфа кучето не пропусна да добави:

— И гледай да оставиш добър бакшиш.

Другият мъж започна да брои банкнотите, а палецът на Алфа кучето започна да ме милва напред-назад по стомаха, точно под гърдите ми. С всяко негово докосване се притисках малко по-силно към него, чувствайки се така, сякаш всичките ми нервни окончания са се събудили изведнъж за живот.

Гърдите му избоботиха, когато каза.

— Две стотачки са достатъчни. Все пак е шибаната Коледа. Не бъди стиснат, скапаняко.

Прехапах устни, за да задържа кикота, който се надигна в гърдите ми.

„Нахални ръце“ бутна две стотачки в кожената папка, преди да я затръшне и да стане от стола.

Той направи едва три стъпки, когато Алфа се обади отново:

— Дяволски се надявам, че няма да забравиш да се извиниш на жена ми за това, че се държа като скапаняк, преди да си тръгнеш.

„Нахални ръце“ спря и се наежи.

— Съжалявам, госпожо. Извинявам се най-смирено.

Коремът ми се разтресе от потиснатия беззвучен смях, който напираше в мен, и Алфа ме стисна по-силно.

— Нещо забавно ли има, скъпа?

Докато се чудех дали трябва да се помотая и да остана още малко притисната към него, или да се отдръпна, за да го погледна в лицето, той взе решението вместо мен и отмести ръката си. Издърпа стола, който беше до моя, разкопча сакото си и седна.

Очаквах от него да се обърне и да започне да ми обяснява какво се случи току-що и защо, по дяволите, ме спаси, представяйки се за мой съпруг, но той просто повдигна два пръста.

— „Бушмилс 21“ за дамата.

Барманът се появи на мига и кимна, преди да посегне към висока бутилка на рафта.

— Искам двоен шот „Джак“ — казах аз, поправяйки го.

Барманът замръзна, поглеждайки от мен към Алфа кучето. С периферното си зрение забелязах, че той просто поклати глава.

— Тя ще пие „Бушмилс“. Ще обогатим вкусовете й.

Погледнах го и отворих уста да възразя, но бях разсеяна от профила му. Мъжът беше красив — от тъмната си коса и също толкова тъмните очи до черната му вратовръзка, частично прикрита от подходящ черен елек с три копчета. Погледът ми се насочи по-надолу към издутината на панталоните му. Преглътнах и си спомних защо точно бях дошла в бара тази вечер.

И тогава прозрението ме удари, също като плисването на киша от преминаващо по улицата такси по ботушите ми. Знаех точно кой е той, тъй като изглеждаше по същия начин, по който изглеждаше и на снимките от корицата на „Форбс“, който видях в дома на Тана преди няколко месеца. Все още си спомнях водещото заглавие: „Крейтън Карас мачка конкуренцията“.

Е, определено тази нощ той смачка конкуренцията. В мен се надигна вълна от нервност. Холи си подарява мъж за Коледа изведнъж оживя с пълна сила.

Но как да го направя? Никога преди не бях предлагала на непознат в бар, какво остава на милиардер. Или той вече си е направил заключенията и просто ме чака да схвана намеренията му за вечерта?

— Ще обогатяваме вкусовете ми? — изрекох думите по-задъхано, отколкото ми се искаше.

Пълните му устни се извиха в мързелива и все пак хищническа усмивка.

— В това отношение и, надявам се, в още няколко други, преди да е изтекла нощта.

О. Боже. Мой.

Наистина се надявам, че знам в какво се забърквам.