Мегън Марч
Порочен милиардер (26)

Двадесет и шеста глава
Холи

Отказах да се храня гола, и макар Крейтън да присви очи към мен, не можа да промени решението ми.

Затова сега носех една от тениските му и седях в средата върху масата му за хранене. Беше като от сцена от филма „Шестнадесет свещи“. Можех да се закълна сякаш бях в последната сцена и седях на масата на Джейк Райън с тортата за рождения ден на Саманта помежду ни.

Въпреки че нямахме торта между нас, имахме достатъчно суши, че да стигне за петима, и изгубих още един аспект на девствеността си тази вечер, тъй като никога преди не бях яла суши. Помислих си защо пък не, вече бях сторила толкова неща, които не бяха присъщи за мен, затова защо не и това? И се радвам, че го направих, защото беше у-ни-кал-но.

Оказа се, че съм много зле с пръчиците, затова се предадох и вдигнах с ръка парче от това, което Крейтън нарече ролце от дъга, и го топнах в сладко-киселия сос с лек привкус на уасаби. Сложих ръка отдолу, за да уловя, ако нещо изпадне от устата ми, наслаждавайки се на симфонията от вкусове, които не бях изпитвала досега.

Крейтън ми се усмихва развеселено, но не ме бе грижа. Със сигурност бе забелязал колко наивна съм по някои въпроси. Поне се надявах, че няма да ме изведе в някой лъскав ресторант, преди да успея да се науча да боравя с пръчиците за хранене. Не е като да сме ги използвали, за да ядем пикантни крилца в боулинг залата.

Простенах от удоволствие, докато се наслаждавах на вкуса на сушито, което току-що бях пъхнала в уста. Беше толкова вкусно, че побързах да го кажа на Крейтън веднага щом устата ми не бе толкова пълна.

— Радвам се, че ти харесва.

— Не мога да повярвам, че досега не съм имала желание да опитам. Само ако знаех какво пропускам…

— Радвам се, че си отворена към това да опитваш нови неща, Холи. — Устните му се извиха в леко развеселена усмивка. — Нямам търпение да видя какъв ще е следващия връх, който ще покориш.

Повдигнах сладкия чай, който Крейтън беше поръчал по мое желание, и отпих голяма глътка.

— Ще трябва да почака за след турнето. — Забелязах, че Крейтън се мръщи, и добавих: — Не си забравил за това, нали?

— Не, но забравих да кажа на пилота.

О, това не беше добър знак.

— Може би трябва да му кажеш?

Той прокара ръка през косата си и се смъкна от масата. Докато се надявах, че ще се погрижи за проблема, погледнах след него как се движат мускулите на гърба му и надолу под ластика на спортните му шорти, докато пресичаше стаята, изчезвайки в кухнята. Гласът му се извиси и бях доволна да чуя, че се обажда на пилота.

Успях да доловя само половината от разговора.

— Обажда се Карас. Самолетът ми трябва за другиден. Нека е готов към четири… Добре. Изпрати ми съобщение, ако изникне нещо… Благодаря.

Почувствах как ме обгръща топлина от удоволствието, че ще се убеди, че ще стигна в Нашвил по-рано, а през това време той се върна във всекидневната и се качи отново на масата. Но този път не седна от своята страна, а се настани зад мен, намествайки ме в скута си.

— Сега ще те научим как да ядеш с пръчици.

— Ще се оклепаме още повече.

— Така да бъде. — Той хвана пръчиците с лявата си ръка и ги постави в дясната ми, нагласяйки пръстите ми несръчно около тях. — Ето така.

Той направляваше пръстите ми, помагайки ми да взема парче суши и да го потопя в соса. Също толкова внимателно двамата го вдигнахме към устата ми. Точно тогава беше и мига, в който осъзнах, че това, което правихме, беше много по-интимно от момента, в който той се бе навел над мен на дивана.

Ръката ми трепна и отхлабих здравата хватка върху пръчиците, преди парчето суши да стигне до устата ми… и студения ориз и сурова риба се търколиха направо под тениската, с която бях облечена.

— Мамка му — казах аз. — Знаех си, че това ще е катастрофа.

Сушито можеше и да е вкусно, но ме беше гнус да усещам ориза, полепнал по гърдите ми, а рибата бе паднала по-надолу, близо до моята собствена… риба.

Крейтън се изкиска, преди да бръкне през деколтето на тениската, търсейки остатъците. Извъртях се и го наблюдавах, докато пъхна намереното в устата си.

— Вкусът му е още по-хубав.

Пъхнах ръка под тениската, грабнах изгубеното парче риба и го хванах с пръсти. Той захапа връхчетата на пръстите ми, преди да погълне рибата.

— Какво ще кажеш да пропуснем пръчиците? Ще имаме късмет, ако успея да измисля с коя вилица трябва да ям. Да научиш едно момиче от Кентъки да борави с нови прибори няма да е хич лесно. — Облегнах се назад към него, макар все още тази поза ми беше чужда.

— Разкажи ми.

Въпросът му ме обърка.

— За какво да ти разкажа?

— За това какво е да си момиче от Кентъки.

Обърнах се отново, за да погледна изражението му. Той изглеждаше искрено любопитен, но все пак това не ме накара да изгарям от желание да споделям. Начинът, по който бях отгледана, беше на светлинни години от неговия.

— Няма много за казване.

— Е, на това не мога да повярвам.

Замислих се над това какво мога да му кажа.

Бях родена в малък град само с един светофар. Дори не бях сигурна, че може да се определи като град. Никога не бях познавала баща си, вероятно защото и майка ми не беше сигурна кой е той. Най-ранните ми спомени бяха как събирах играчките и дрехите си в чувал за боклук и го мъкнех от каравана в каравана, а мъжете, с които се забиваше, бяха пълни загубеняци. Стените от хартия не заглушаваха много звуците от това как ни „уреждаше“ подслона.

Започнах да бягам от действителността благодарение на музиката — просто слагах слушалките и усилвах звука докрай. Един от последните загубеняци, с който беше майка ми, ми подари ръчно направен айпод, зареден с тонове кънтри музика. Тъй като живеехме в Кентъки, така или иначе това беше всичко, което бях слушала, но имаше и много стари, класически парчета. Лорета Лин, старата Реба, „Мъжете в черно“… попитвах думите им, а скоро започнах да пиша и сама.

Когато станах на четиринадесет, майка ми се заби с мъж, който събра пари, за да й купи „Кадилак Елдорадо“, но не искаше да има нищо общо с детето й. Тя стискаше ключовете за новия си кадилак, докато ми казваше да си събера багажа, защото се местя да живея при баба си.

Правейки това, което бях правила толкова много пъти, натъпках всичко, което притежавах, в чувал за боклук и ги натиках в багажника на кадилака. Возих се само веднъж на колата покрай реката, където тя ме изхвърли все едно бях малко нежелано коте. Предполагам, че трябваше да се чувствам късметлийка, задето не спря на моста и не се опита да ме удави. Баба живееше на няколко километра от най-горещото място в града: „Пинтс и Пинс“, или както го наричаха с любов местните „Бира и топки“.

Но не можех да му кажа почти нищо от това. Затова реших да му представя опростената версия.

— Аз съм от малко градче. Отгледа ме баба ми, след като майка ми реши, че би искала да разгледа страната. Така беше най-добре, тъй като майка ми постоянно ни караше да се местим, зарязвайки мъжа, с който… се срещаше в момента. Работех в боулинг залата, за да печеля допълнително пари.

Баба ми и „Бира и топки“ по някакъв начин бяха моето спасение. Баба, защото ме прие с отворени обятия, даде ми безусловната си любов и стабилността, която ми липсваше през първите четиринадесет години от живота ми. Торти за рождения ми ден, подаръци за Коледа — тези неща станаха нещо нормално, а не нещо рядко, както беше с майка ми.

Когато той не проговори, аз продължих:

— Баба живееше на семейни помощи, затова всеки долар беше от голяма полза.

За себе си бих добавила: „Защото майка ми определено не пращаше никакви пари“. Не, след като взе кадилака си и се заби с богаташ, който имаше дом на колела, двамата напуснаха града и не чухме нищо за нея с години.

Отърсвайки се от горчивината, аз продължих.

— „Бира и топки“ беше първата сцена, на която бях се качвала да пея пред публика. Една караоке вечер тълпата не беше в настроение, затова Бени, собственикът, реши да вземе нещата в свои ръце. Беше ме чул да си пея в кухнята, докато пържех лук и пилешки крилца, и реши, че се справям доста сносно. Избута ме от кухнята и ме замъкна в бара, без дори да ми даде възможност да сваля престилката си. Песента беше „Родена да лети“ на Сара Еванс. Когато приключих, в залата бе настанала гробна тишина… а след миг тълпата полудя.

Затворих очи, а споменът бе все още жив в главата ми. Когато слязох от сцената, Бени се беше просълзил. „Със сигурност си родена да летиш, Холи.“ Той беше първият и последният мъж, който някога бе вярвал в мен.

И няма ли да е истински горд от мен, ако ме види сега? Почти гола, с анален разширител в задника, седейки в скута на мъж, за който се бях омъжила след една-единствена нощ, прекарана с него.

Прогоних тази мисъл от главата си. След по-малко от четиридесет и осем часа се връщах в Тенеси. Обратно към нормалното. Самата мисъл бе лудост… за мен нормално бе да живея в автобус за турне, да излизам на сцената и да пея пред тълпи от хиляди хора из цялата страна. Върху това трябваше да се съсредоточа, а не върху мъжа, към който се бях притиснала в момента, и неловката тишина, която осъзнах, че е настъпила в стаята.

— Как стигна от караоке в бара до турнета?

— Бени ме убеди да участвам в „Кънтри мечти“, а когато преминах през предварителните прослушвания реших, че не мога да ида, тъй като здравето на баба бе започнало да се влошава. Не можех да я оставя, а нямаше как да си позволим сестра да я гледа у дома. Не знам как, но майка ми научила за шоуто, и за това, че ще се откажа, и се появи на прага на баба, преди да се обадя в Нашвил, за да кажа, че няма да участвам. Обеща ми, че ще се грижи за нея, ако се възползвам от този шанс.

Преглътнах, а буцата в гърлото ми почна да нараства. Останалата част от историята беше най-трудна и бе причината за вината, разкъсваща ежедневно душата ми.

— Когато стигнах до финалите и вече бях направила своя пробив, майка ми решила, че баба може да се грижи сама за себе си. Просто искала да я дадат по телевизията, когато показват семейството ми в публиката, и така да се запознае с някой известен. — Спрях, а сърцето ми се сви при спомена. — Баба ми паднала, ударила си главата и повече не се събудила. Умря, преди да успея да стигна до дома и дори да седна до болничното й легло.

— Съжалявам — започна той, но емоциите и спомените вече бяха пробили стените, зад които ги бях затворила, и нямаше спиране.

— Искаш ли да знаеш какво е да искам никога да не бях се възползвала от шанса да постигна мечтата си, защото моят егоизъм… и идиотската ми вяра в майка ми… са отговорни за смъртта на единствения човек, който някога истински го е било грижа за мен?

— Холи…

— Или това, че игнорирам дузината обаждания и съобщения от нея, тъй като знам, че вероятно е видяла новините и единствената причина да звъни е заради пари?

Той обви ръце около мен и ме стисна силно.

— Холи, успокой се. Дишай.

Думи му ме накараха да осъзная, че дишам така забързано, че вероятно хипервентилирах. Крейтън започна да гали гърба ми, докато успокоя дишането си, стараейки се гръдния ми кош да се повдига и спуска в ритъма на ръката му, която ме милваше.

Мамка му. Не мога да повярвам, че му казах всичко това. Официално разбих илюзията, че мога да държа Крейтън на заден фон.

Отдръпнах се от него и се смъкнах от масата. Душата ми бе разкъсана от това, че споделих всичко с него, и бях прекалено разстроена, за да се изправя пред него или пред още от въпросите му.

— Мисля, че ми стига толкова суши за тази вечер. А и имам нужда от душ, за да се почистя.

Не го погледнах и не почаках отговора му. Завъртях се и се насочих към банята.

Злокобните му думи ме последваха.

— Разговорът не е приключил.