Мегън Марч
Порочен милиардер (31)

Тридесет и първа глава
Крейтън

Холи успя да издържи до осем и изглеждаше като богиня, докато го правеше.

Идеше ми да изтръгна очите на всеки мъж, който я гледаше, но дори аз бях пленен от леките й грациозни движения и не можех да откъсна поглед от нея. Не беше гротескна като някои от жените преди нея, които виреха гърди и правеха шоу. През цялото време Холи успяваше да бъде красива и сладка.

Когато слезе и тръгна да се отдалечава от бика, аз я чаках до вратичката. Протегнах ръка към нея и нещо трепна в мен, когато тя я пое без колебание, преплитайки пръсти с моите. Учеше се да ми се доверява и това не беше нещо, което можех просто да й наредя. Беше нещо, което трябваше да ми даде доброволно, и тя започваше да го прави.

Харесваше ми. При това много.

Наведох се надолу, за да я целуна по челото. Не просто защото това беше инстинктивната ми реакция, а защото исках всеки мъж в бара да е наясно, че тя не е свободна, и че никога няма да бъде. Холи е моя.

Видях. Пожелах. Завладях. Задържах.

— Уменията ти са невероятни — казах, поставяйки палтото на раменете й.

Тя се усмихна триумфално.

— В този град има поне едно нещо, с което мога да се справя.

Навеждайки глава, аз отвърнах.

— Смятам, че има повече от едно нещо, за което си доказала, че можеш да се справиш в този град. — Тя вече се изчервяваше, когато добавих: — Нека си намерим маса.

Очите й се разшириха.

— Искаш да ядеш тук? Наистина?

— Хайде.

Отидохме до бюрото на хостесата и тя ни отведе веднага до една маса, а по лицето й не забелязах знак да е познала мен или Холи. Веднага щом си поръчахме по едно питие, Холи грабна менюто и се зачете, прехапала устни. Тя погледна към мен, а очите й блестяха развеселено.

— Някога навивал ли си си ръкавите?

— Не ми е чуждо.

— Добре, защото смятам да поръчам ребърца, и тъй като няма шанс да успея да ги изям сама, ще трябва малко да си изцапаш ръцете и да ми помогнеш.

Пресегнах се, разкопчах ръкавите си и започнах да ги навивам, първо единия, а после другия.

— Не се боиш от мен и си вероятно една от малкото хора, която не се тревожи да ми заявява в очите какво мисли.

— Колко човека има в този списък? — попита тя, засмя се и посегна към бирата, която сервитьорката постави пред нея.

Не бях казал нищо на Холи за личния си живот, и имайки предвид как я притиснах да ми споделя миналата нощ, реших, че сега е мой ред.

— Със сигурност е доста къс. Сестра ми е на първо място.

Холи се задави с бирата си и посегна към кърпичката.

— Имаш сестра?

Не се изненадах от това, че се задави.

— Тя не се появява в пресата и съм дал ясно да се разбере, че личният ми живот си е личен. Главната причина за това е, че притежавам трите най-големи медийни компании на планетата.

Объркването на Холи беше очевидно.

— Значи контролираш информацията така, както ти изнася? Прилича ми на доста опасна сила.

Свих рамене при коментара й.

— Старая се, колкото мога, но има доста други, които не биха се повлияли от сплашването ми. Сама видя на кои корици цъфнахме. Там нямам пълна власт.

— Нека се върнем към сестра ти, как се казва, по-голяма или по-малка е от теб?

— Гриър. По-малка е от мен с девет години. Първа година съдружник в голяма адвокатска кантора тук в града. Скъсва си задника от работа, вместо да дойде и да работи при мен за добри пари. Но е дяволски упорита и няма да дойде на тъмната страна, както се изразява тя.

— Първо, името й е трепач и второ, това, че работи като адвокат, не я ли слага автоматично на тъмната страна? А и кой в действителност обръща внимание на това?

Засмях се развеселен, че тя споделя скептицизма ми към адвокатите като цяло.

— Има някаква истина в това. Макар че може би има някои свестни измежду тях. Може би. Моите са акули, затова не ги броя.

— Значи е умно момиче, след като иска да остави следа, без да е под сянката на големия си брат? — попита Холи.

— Да, именно. Но не може да промени фамилията си, затова не може да избяга напълно. Част от мен мисли, че Гриър вероятно се заема с най-трудните проекти, които отнемат часове, само за да може да се докаже. Това определено пасва на характера й.

— За да може да ти се присмива и да не свърши от погрешния край на смъртоносния ти поглед?

— Смъртоносен поглед? — Наклоних глава настрани. — Така ли го наричаш?

Холи кимна, прехапвайки устната си.

— Сещаш се, онзи, който казва: спри да говориш, иначе ще съжаляваш.

— Ааа. Този смъртоносен поглед. — Много добре знаех за какво говори. — Действа, нали? — Хвърлих й същия този поглед, за който говорихме, или поне се опитах да го направя, докато мъчех да прикрия усмивката си. — Не, вече не действа.

— Ще видим това. Добре, друг, освен малката сестричка?

Наложи ми се да се замисля над въпроса й и моментът беше идеален, тъй като сервитьорката пристигна за поръчката ни. Както беше обещала, Холи поръча ребърца, а аз избрах пържола. Когато сервитьорката се отдалечи, отговорих.

— Като цяло май е само тя. И може би Кенън, моят ИВП.

— Какво е ИВП? — попита Холи, напомняйки ми, че е единственият човек в живота ми, който не говори на корпоративен език.

— Изпълнителен вицепрезидент. Той надзирава всичките началници на отдели и ми спестява разправиите с ежедневните простотии, докато не достигнат до ниво на значимост, с което само аз мога да се справя. Тогава аз трябва да измисля стратегия за справянето с проблема и други подобни.

— Някога ще се срещна ли с този Кенън?

Кенън беше един от най-важните хора в живота ми и знаеше повече за Холи, отколкото тя някога щеше да научи за него. Ако той не знаеше, че ще го превърна в мишена, вероятно би опитал да ми я отнеме.

— Не е много сигурно.

— Може да ме запознаеш с него следващия път, когато дойда в града.

Думите й не бяха никак толкова спокойни, колкото искаше да изглеждат. Тя проверяваше дали не съм забравил, че утре ще заминава.

Това, което тя не осъзнаваше, бе, че не е единствената, която ще замине. Нямах намерение да изпускам от поглед съпругата си за доста дълъг период от време. Нямаше нищо общо с доверието и всичко общо с факта, че не съм готов да й позволя да се отдалечи от мен.

— Самолетът е готов за утре. През деня трябва да се погрижа за някои неща, но ще те отведа в Нашвил навреме за вечеря. Полетът не е дълъг.

Тя повдигна едната си вежда.

— Това значи ли, че ще дойдеш с мен?

— Нима очакваш да не го направя?

Тя сви рамене и ми се наложи да почакам няколко секунди, преди да отговори.

— Не знам. Имам предвид, ти имаш свой живот, а аз мой. Мислех си, че всеки ще се оттегли в своя ъгъл, за да свърши това, което е нужно, а след това отново ще се съберем в средата.

Планът й бе неприемлив по няколко причини. Веселието се изпари от лицето ми.

— Това няма да стане. Няма да те изпускам от поглед, да не говорим, че ще си в друг щат.

Свеждайки поглед към бирата си и към етикета, който несъзнателно се опитваше да отлепи, Холи остана замълчана за известно време.

— Добре тогава.

— Ще бъде повече от добре — отвърнах й аз. — Само почакай и ще видиш.