Мегън Марч
Порочен милиардер (32)

Тридесет и втора глава
Холи

— Само почакай, каза той. Само. Почакай. Не осъзнавах, че го има предвид буквално.

От думите ми се процеждаше гняв или може би бе тежестта на разочарованието. Толкова за Крейтън и големите му обещания. Тази сутрин се събудих с усмивка на лице, спомняйки си колко се забавлявахме в бара миналата нощ, но усмивката ми се изпари, докато часовете минаваха без нито една дума от него. Запълних времето, работейки над песните си, но тогава мислех, че досега ще се е прибрал. А той не само, че не се прибра, ами дори не се обади.

Погледнах към часовника на телефона си и след това към съобщението, което преди двадесет минути бях получила от мениджъра си.

„Чанс: Върна ли се в Нашвил? Трябваш ми тук възможно най-скоро. Звънни ми веднага щом пристигнеш в града.“

Влязох в браузъра на телефона си и проверих полетите до Нашвил. Ако тръгнех сега, щях да стигна навреме на летището „Джей Еф Кенеди“, да се кача на самолета и обратно в Нашвил до девет часа. Няколко часа по-късно, отколкото би ме закарал частният самолет на Крейтън.

Най-накрая си изпуснах нервите.

— Мамка му, защо не ми отговаря? — изкрещях на стаята.

Когато не се появи в четири часа, започнах да се чудя. В четири и тридесет не успях да се спра и му пратих съобщение, той не отговори. В пет му звъннах, но не вдигна. Вече беше пет и тридесет и реших да направя още един последен опит.

Преди да вляза в указателя и да набера отново номера му, телефонът ми извибрира, показвайки ми, че съм получила съобщение. Напрегнах се, сърцето ми затуптя бързо, но надеждите ми се оказаха напразни, когато видях името на Тана, а не на Крейтън.

„Тана: Кога се връщаш? Липсва ми лицето ти и искам всички мръсни подробности.“

Вълна от унижение премина през мен. Знаеш ли кое е по-гадно от това да бъдеш забравена от съпруга си в толкова важен момент? Да трябва да го споделиш с приятелка. Беше едно да го знаеш само ти и съвсем друго да печелиш съжалението на приятелите си, като намираш извинения за нечии постъпки, и то пред човек, който може да те чете като отворена книга. През изминалите години постоянно измислях оправдания за майка си и се бях заклела никога повече да не се поставям в тази ситуация.

И ето това е най-брилянтното на съобщенията. Можеш да ги игнорираш и да им отговориш, когато си готов.

Вдигайки телефона си, плъзнах пръст по екрана, ровейки в указателя. Кликнах на номера на Крейтън и задържах дъха си, кръстосала пръсти… и ме пренасочи към гласова поща.

Погледнах към часовника и видях, че крайния час, който му бях поставила, все повече и повече наближава. Избрах следващия номер под името на Крейтън, този в офиса му. Шокиращо, вдигнаха ми почти веднага.

— „Карас Интернешънъл“, офисът на господин Карас. С какво мога да ви помогна?

Събрах си акъла и казах.

— Искам да говоря с г-н Карас.

Жената на другия край на линията замълча за миг.

— Мога ли да попитам кой се обажда?

— Съпругата му.

Мълчанието й този път бе много по-дълго.

— Извинете?

— Обажда се Холи Карас. Искам да говоря със съпруга си. — Беше странно да се представям с фамилията му, но предполагам, че сега тя беше и моя.

— Мога ли да ви сложа на изчакване, госпожо… Карас?

— Да, добре.

Една от дежурните телефонни мелодийки зазвуча в ухото ми, но не се наложи да я слушам дълго.

— Холи?

Не беше гласът на съпруга ми. Нямах идея кой се обажда.

— Да, Холи е.

— Обажда се Кенън Фриймън, аз съм…

— Неговото ИВП — казах, спомняйки си израза, а той прозвуча изненадан.

— Да, точно така. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но Крейтън е по средата на нещо изключително важно и няма как да се обади. Сделката е адски голяма, един от екипите ни работи по нея денонощно… дори докато той беше навън, за да се забавлява с теб миналата вечер… и ако стане от масата точно сега, ще загубим много. Ако аз мога да направя нещо за теб…

Първо почувствах вина, но бързо я прогоних. Крейтън избра да ме изведе миналата нощ, не беше мое решение. Ако е оставил бизнеса си в чужди ръце, то го е направил по свой избор. След това обаче се появи гневът.

„Моят бизнес е на първо място.“ Това бяха думите на Крейтън онази сутрин във Вегас. По-късно обеща, че няма да направи нищо, с което да застраши кариерата ми. А сега правеше точно това.

Е, познай какво, Крейтън? Моята работа е на първо място за мен, тъй като очевидно не е на първо място за никой друг. Нито за теб, нито за звукозаписната компания, за никой, освен за мен.

— Няма нищо, което можете да направите за мен, господин Фрийман. Не е нужно да го тревожите повече.

Затворих телефона, преди да е успял да ми отговори.

Телефонът ми извибрира и за миг си помислих, че е ИВП-то на Крейтън, който ми се обажда.

Но не беше.

„Чанс: Промяна в плана. Тръгваме още тази вечер. Домъкни си задника веднага тук. Изпуснеш ли автобуса, си вън от турнето.“

Разбира се. Стиснах силно очи. „Съпругът ми е безследно изчезнал, а моето време свърши.“

Когато се стигнеше до това, в живота си бях научила един урок: Мога да разчитам само на себе си. Беше отрезвяващо да осъзная, че за толкова кратко време бях започнала да разчитам на Крейтън… и едва сега видях колко наивна съм била.

Благодаря ти, Вселено. Научих си урока.

Огледах пентхауса, докато стоях с ръка върху дръжката на вратата. Кредитните карти с брачната ми фамилия седяха на шкафа, всичките дрехи, които Крейтън бе купил преди дори да е сигурен, че ще се съглася, висяха в дрешника, където им беше мястото.

Взех чантата си, тетрадката и облякох дрехите, с които бях дошла в новогодишната нощ. Гордостта ми не позволяваше да взема друго. Заслужавах малко просто уважение, особено след като бях дала ясно да се разбере, че в живота ми има само едно нещо, за което ме е грижа.

Ако това, което бе от значение за мен, не значеше нищо за Крейтън, то как бихме могли да накараме брака ни да потръгне?

Вместо да се чувствам така, сякаш за него нямам никаква стойност, отново си помислих, че за него съм нещо обикновено. Едно удобство. Кукла, която трябва да седи на рафта и да чака реда си, да чака да бъде взета и той да си играе с нея, когато пожелае, а точно сега очевидно не го желаеше. Дори не намираше време да ми вдигне шибания телефон.

Знаеш ли какво? Заслужавам много повече от това.

— Сбогом, Крейтън — казах на празната стая.

Следва продължение…