Мегън Марч
Порочен милиардер (12)

Дванадесета глава
Холи

— Не знам какво да правя, Тана. Иска ми се да вдигнеш. Откачам тук!

Почти изкрещях шепнешком в телефона си, знаейки че не съм права, тъй като бях напълно наясно, че тази вечер Тана има изява в „Гранд Оле Опри“. И все пак, ако имаше момент, в който отчаяно имах нужда от съвета й, то той бе точно сега.

Продадох душата си на звукозаписно студио и се оказа, че замяната не е била в моя полза, но все пак получих шанс да изживея мечтата си. Какво бях готова да сторя, за да спася тази мечта? Това бе въпрос, който си задавах отново и отново през последните двадесет и осем часа.

Ето ме тук, в Манхатън, чувствайки се така, сякаш гледах как последните песъчинки изтичат от пясъчния часовник. Времето ми свърши.

Чувство на обреченост, примесено с безпомощност, сякаш се стовари с пълна сила върху мен и го мразех. Когато ставаше въпрос за кариерата ми, исках аз да съм на шофьорското място. Не исках някой друг да взима решенията. Но не това е изборът, който трябва да направя.

Погледнах надолу към списъка в ръката си. За и против. Защото очевидно човек прави такива списъци, когато се окаже изправен пред подобен избор. Претегля вариантите.

Да се сгодя за Джей Си с перспективата да се превърна в най-голямото посмешище в бранша, но да задържа шефовете си щастливи и кариерата ми да се носи в правилната посока.

Другият ми избор бе да продам тялото си на мъж за щедро бракоразводно предложение с надеждата, че той има достатъчно власт, за да ме спаси от гнева на компанията, който със сигурност ще се насочи към мен с всичка сила.

Вероятно излагах кариерата си на риск, но трябваше да вярвам, че Тана е права, мъжът бе по-богат, отколкото развинтеното ми въображение можеше да си представи, а с такива пари идваше и невероятно влияние. Би ли ги използвал, за да ми помогне?

Другото „за“ от тази страна на колонката бе невероятният секс. Но бих ли могла да поддържам подобна връзка и да опазя себе си и чувствата си непокътнати? Първия път той бе толкова невероятно доминантен, не можех да си представя, че ще е различен във всекидневието. Дали би разбрал, че мечтите ми за кариерата са на първо място?

Да поема ли по безопасния път? Или да тръгна по смелия?

— Шейсет! Петдесет и девет! Петдесет и осем!

Стомахът ми се сви, когато започна отброяването на секундите до настъпването на новата година.

Поех си дълбоко дъх, изпуснах го. И хукнах да бягам.