Луси М. Монтгомъри
Анн от дома на мечтите (9)

IX
Лесли Мур

— Отивам на разходка навън по брега тази вечер — каза Анн на Гог и Магог една октомврийска вечер. Нямаше на кого другиго да го каже, защото Гилбърт беше отишъл от другата страна на залива.

Анн поддържаше малкото си владение в безупречен ред, което може да се очаква от всеки, отгледан от Марила Кътбърт, и чувстваше, че може да се скита по брега с чиста съвест. Много и прекрасни бяха разходките й по брега, понякога с Гилбърт, понякога с капитан Джим, понякога сама със собствените си мисли и нови, горчиво-сладки мечти. Тя обичаше меките очертания на мъгливия бряг на залива и сребристия, обитаван от ветровете пясъчен бряг, но най-много обичаше каменистия бряг, с неговите скали, пещери и заливчетата с купища огладени от прибоя камъни.

Беше преминала една есенна буря, която беше продължила три дни. Оглушителен беше сблъсъкът на морските талази със скалите, белите пръски и пяна хвърчаха над плитчината. Сега брегът лежеше чист и измит след бурята; нямаше и полъх от вятър, но все още имаше лек прибой.

— О, заслужава си заради този миг да преживееш седмици бури и напрежение — възкликна Анн и хвърли възхитен поглед в далечината към мятащите се вълни от върха на скалата, където стоеше. След малко тя слезе по стръмната пътека до малкото заливче долу, където сякаш беше затворена сред скали, море и небе.

— Ще танцувам и ще пея — каза тя. — Тук няма кой да ме види. Чайките няма да разкажат на никого. Мога да лудувам колкото си искам.

Тя хвана полата си и се завъртя на пръсти около твърдата ивица пясък точно извън обсега на вълните, които почти близнаха краката й с пяната, която носеха. Като се въртеше в кръг и се смееше като дете, тя стигна до малкия нос, издаден на изток от каменистото заливче. После спря внезапно и се изчерви като божур. Не беше сама. Имаше свидетел на танца и смеха й.

Момичето със златната коса и морскосините очи седеше на объл камък на носа, наполовина скрито от една издадена скала. Тя гледаше право към Анн със странно изражение — беше силно учудена. Не носеше шапка и прекрасната й коса, сплетена на плитка, беше увита около главата й с алена панделка. Бе с рокля от някакъв тъмен плат, много обикновена; но около кръста й грееше ярък пояс от червена коприна, който подчертаваше фините й извивки. Ръцете, обхванали коляното й, бяха мургави и някак си загрубели от работа; но кожата на врата и бузите й беше бяла като сняг.

— Вие… вие сигурно ме мислите за луда — запелтечи Анн, като се опитваше да си възвърне присъствието на духа. Да бъде видяна от непозната в такава детинска самозабрава — тя, госпожа Блайт, с цялото достойнство на една омъжена жена, което трябваше да спазва. — Чувствам се ужасно.

— Не — каза момичето. — Не ви мисля за луда.

Тя не каза нищо повече. Гласът й беше безизразен, държанието й леко отблъскващо, но имаше нещо в очите й, което накара Анн да се откаже от намерението да си тръгне. Вместо това тя седна на заобления камък до момичето.

— Нека да се запознаем — каза тя с усмивка, която винаги беше успявала да спечели доверие и приятелство. — Аз съм госпожа Блайт — и живея в онази малка бяла къща горе на брега на залива.

— Да, знам — каза момичето. — Аз съм Лесли Мур, госпожа Мур — добави тя твърдо.

Анн замълча от удивление. Изобщо не беше предполагала, че това момиче е омъжено. И тя беше съседката, която Анн си беше представяла като обикновена домакиня от „Четирите вятъра“! Анн не можеше бързо да пренастрои ума си за този изненадващ обрат.

— Тогава… тогава вие живеете в онази сива къща горе до потока — запъна се тя.

— Да. Отдавна трябваше да намина да ви посетя — каза другата жена. Тя не даде никакво обяснение или извинение за това, че не беше идвала.

— Иска ми се да бяхте дошли — каза Анн, като се съвзе. — Толкова близки съседи сме, че трябва да сме приятели. Това е единственият недостатък на „Четирите вятъра“ — няма достатъчно съседи. Иначе е съвършено.

— Харесва ли ви?

— Дали ми харесва? Обичам го. Това е най-красивото място, което някога съм виждала.

— Не съм виждала много места — каза бавно Лесли Мур, — но винаги съм мислела, че тук е много хубаво. И… и на мен ми харесва. Аз често идвам на брега.

— Аз също — каза Анн. — Чудно защо досега не сме се срещали.

— Може би вие идвате по-рано, отколкото аз. Обикновено е късно — почти тъмно — когато идвам. А аз обичам да идвам точно след някоя буря — като тази. Не харесвам толкова морето, когато е тихо и спокойно. Обичам вълните и грохота на прибоя.

— Обичам го във всичките му настроения — заяви Анн. — Морето при „Четирите вятъра“ за мен е това, което беше Пътеката на влюбените у дома. Снощи изглеждаше толкова необуздано, толкова освобождаващо. Ето защо танцувах на брега така диво. Не предполагах, че някой ме гледа, разбира се. Ако госпожица Корнелия Брайънт ме беше видяла, сигурно не би предсказала нищо добро за горкия доктор Блайт.

— Вие познавате госпожица Корнелия? — каза Лесли през смях.

Тя имаше прекрасен смях. Той се надигаше на мехурчета внезапно и неочаквано с нещо възхитително детско в него. Анн също се разсмя.

— О, да. Тя няколко пъти идва в моя „Дом на мечтите“.

— Вашият „Дом на мечтите“ ли?

— О, с това глупавичко име Гилбърт и аз наричаме нашия дом. Наричаме го така само между нас. Изскочи от устата ми, преди да помисля.

— Значи малката бяла къщичка на госпожица Ръсъл е вашият „Дом на мечтите“ — каза Лесли с учудване. — Веднъж аз имах дом на мечтите, но той беше дворец — добави тя със смях.

— О, някога и аз си мечтаех за дворец — каза Анн. — Предполагам, че всички момичета го правят. И после се установяваме със задоволство в къщи с осем стаи, които сякаш изпълват всички копнежи на сърцата ни — понеже нашият принц е там. Трябвало е наистина да получите вашия замък — толкова сте красива. Трябва да ми позволите да го кажа; то трябва да бъде казано. Вие сте най-прекрасното същество, което някога съм виждала, госпожо Мур.

— Щом ще бъдем приятели, трябва да ме наричате Лесли — каза тя със странен порив.

— Разбира се. А моите приятели ме наричат Анн.

— Предполагам, че съм красива — продължи Лесли, като гледаше мрачно към морето. — Мразя красотата си. Бих желала да съм мургава и невзрачна, както най-мургавото и най-невзрачното момиче в рибарското село отсреща. Е, какво мислите за госпожица Корнелия?

Внезапната смяна на темата затвори вратата пред по-нататъшни откровения.

— Госпожица Корнелия е мила, нали? — каза Анн. — Миналата седмица Гилбърт и аз бяхме поканени в къщата й на официален чай. Чувала си как щедро посреща гости. Масата на госпожица Корнелия се огъваше. Не би повярвала, че може да сготви толкова много само за двама души. Тя беше сервирала всички видове сладкиши, за които можеш да се сетиш, освен, мисля, лимонов пай. Тя каза, че е спечелила наградата за лимонов пай на изложбата в Шарлоттаун преди десет години и оттогава не е правила такива пайове от страх да не си изгуби репутацията.

— Изядохте ли достатъчно сладкиши, за да й направите удоволствие?

— Аз не можах. Гилбърт спечели сърцето й, като изяде — няма да ти кажа колко. Тя отбеляза, че не познава мъж, който не обича стомаха си повече от Библията. Знаеш ли, обичам госпожица Корнелия.

— Аз също — каза Лесли. — Тя е най-добрата ми приятелка на този свят.

Анн тайно се зачуди защо, ако е така, госпожица Корнелия никога не й беше споменавала за госпожа Мур. Госпожица Корнелия със сигурност беше говорила свободно за всеки друг в залива „Четирите вятъра“.

— Не е ли красиво? — каза Лесли след краткотрайно мълчание, като сочеше към прекрасния ефект от сноп светлина, който падаше през една цепнатина в скалата зад тях чак до дъното на тъмнозелен подмол.

— Ефектите от светлината и сенките по тези брегове са чудесни — съгласи се Анн. — Моята стая за шиене гледа към пристанището. Цветовете и сенките никога не остават същите дори за две минути.

— И никога не си самотна? — попита Лесли рязко.

— Не съм. Мисля, че никога през живота си не съм била самотна — отговори Анн. — Дори когато съм сама, имам истински добра компания — мечти, фантазии и представи. Обичам да съм сама понякога, просто да обмисля нещата и да ги вкуся. Но аз обичам приятелството. О, няма ли да идваш да ме виждаш често? Моля те. Вярвам — добави Анн през смях, — че ще ме харесаш, като ме опознаеш.

— Чудя се дали ти ще ме харесаш — каза Лесли сериозно.

Тя не си просеше комплимент. Погледна към вълните, които започваха да се обагрят с цветове от осветена от луната пяна и очите й потъмняха.

— Сигурна съм, че ще те харесам — каза Анн. — И моля те не мисли, че съм безкрайно безотговорна, защото ме видя да танцувам на брега по залез. Все още се чувствам като момиче и понякога като дете.

— Аз съм омъжена от дванайсет години — каза Лесли.

Звучеше невероятно.

— Защо, не може да си по-стара от мен! — възкликна Анн. — Трябва да си била дете, когато си се омъжила.

— Бях на шестнайсет — каза Лесли, стана и вдигна шапката и жакета, които лежаха до нея. — Сега съм на двайсет и осем. Е, трябва да се прибирам.

— Аз също. Гилбърт сигурно ще си е у дома. Но толкова съм щастлива, че тази вечер двете дойдохме на брега и се срещнахме.

Лесли не каза нищо и Анн беше леко попарена. Тя беше предложила приятелството си искрено, но то не беше прието много благосклонно, макар и да не бе напълно отхвърлено. Те изкачиха скалите в мълчание и тръгнаха през една ливада, дивите треви бяха като килим от млечно кадифе на лунната светлина. Когато стигнаха до крайбрежната пътека, Лесли се обърна.

— Аз ще вървя по този път, госпожо Блайт. Ще дойдете някой път да ме видите, нали?

Анн се почувства така, сякаш поканата не беше искрена. Тя остана с впечатлението, че Лесли Мур я отправи с нежелание.

— Ще дойда, ако наистина искаш да дойда — каза тя малко студено.

— О, да, разбира се, че искам — възкликна Лесли.

— Тогава ще дойда. Лека нощ… Лесли.

— Лека нощ, госпожо Блайт.

Анн си отиде у дома, потънала в размисъл, и разказа за срещата си на Гилбърт.

— Значи госпожа Мур не е сродна душа? — подразни я Гилбърт.

— Не-е-е, не точно. И все пак — мисля, че тя някога е била такава, но се е променила — каза Анн замислено. — Със сигурност тя много се различава от другите жени тук. Не можеш да говориш с нея за яйца и масло. Като си помисля, че си я представях като втора госпожа Рейчъл Линд! Виждал ли си някога съпруга й Дик Мур?

— Не. Виждал съм няколко мъже да работят на нивите във фермата, но не зная кой е Мур.

— Тя не го спомена. Зная, че не е щастлива.

— От това, което ми разказваш, предполагам, че тя е била омъжена, преди да порасне достатъчно, и е открила твърде късно, че е направила грешка. Това е доста често срещана трагедия, Анн.

— Не вярвам, че нейният случай е толкова обикновен — каза Анн. — Ще разбереш очарованието й, когато се запознаеш с нея, Гилбърт. То е нещо съвсем отделно от красотата й. Чувствам, че тя притежава богат характер, но поради някаква причина тя се огражда от всички и затваря възможностите си в себе си, така че те не могат да се развият и да разцъфтят. Ще разпитам госпожица Корнелия за нея.