Серия
Анн Шърли (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Anne’s House of Dreams, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 9 гласа)
Сканиране
Айра (2016)
Корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Луси М. Монтгомъри. Анн от дома на мечтите

ИК „Пан’96“ ООД, София, 2001

Редактор: Цанко Лалев

Коректор: Митка Костова

Илюстрации: Ран Манолов

ISBN: 954-657-406-6


I
На тавана в „Грийн Гейбълс“

— Слава богу, приключих с геометрията, и с изучаването, и с преподаването й — каза Анн Шърли, малко отмъстително, докато тикаше опърпания том на Евклид в голям сандък с книги. Хлопна триумфално капака му и седна върху него, като гледаше към Дайана Райт със сиви като утринно небе очи.

sanduk.png

Таванът на „Грийн Гейбълс“ беше сенчесто, прекрасно място, каквито трябва да бъдат всички тавани. През отворения прозорец, до който седеше Анн, духаше сладкият, ароматен въздух на августовския следобед. Отвън клоните на тополата шумоляха и се поклащаха на вятъра. Зад тях беше гората, където се извиваше Пътеката на влюбените и старата ябълкова градина, която все още щедро даряваше розовите си плодове. И над всичко се издигаше огромна планинска верига от снежни облаци. През другия прозорец се виждаше далечното, набраздено от бели вълнички синьо море — красивият залив Сейнт Лорънс, където се намира остров Принц Едуард.

Дайана Райт, с три години по-стара отколкото последния път, когато я видяхме, междувременно беше израснала някак си като матрона. Но очите й бяха пак така черни и блестящи, бузите й розови, трапчинките — толкова чаровни, колкото в отдавнашните дни, когато тя и Анн Шърли се бяха заклели във вечно приятелство в градината на Овощния хълм. В ръцете си тя държеше малко, спящо същество с черни къдрици, което от две щастливи години беше известно на обществото в Авонлий като малката Анн Корделия. Хората от Авонлий знаеха защо Дайана я е нарекла Анн, разбира се, но бяха озадачени от Корделия. Никога не беше имало Корделия в родовете Райт или Бари. Госпожа Хармън Андрюс предполагаше, че Дайана е открила името в някой евтин роман и се чудеше защо Фред е позволил това. Но Дайана и Анн си разменяха усмивки. Те знаеха защо на малката Анн Корделия беше дадено такова име.

— Ти винаги си мразела геометрията — каза Дайана с носталгична усмивка. — Мисля, че ще бъдеш наистина щастлива да се отървеш от преподаването.

— О, винаги съм харесвала да преподавам, освен геометрията. Тези три години в Съмърсайд бяха много приятни. Когато се върнах у дома, госпожа Хармън Андрюс ми каза, че брачният живот сигурно няма да ми хареса повече, отколкото преподаването. Очевидно госпожа Хармън е на Хамлетовското мнение, че е по-добре да понасяме бедите, които ни сполетяват, отколкото да се прехвърляме на други, които не познаваме.

Смехът на Анн, игрив и заразителен, както някога, проехтя в таванската стая. Долу в кухнята Марила, която майстореше конфитюр от сини сливи, го чу и се усмихна, после с въздишка си помисли колко рядко ехото от този мил смях ще оглася „Грийн Гейбълс“ в предстоящите години. Нищо в живота не беше радвало повече Марила от увереността, че Анн ще се омъжи за Гилбърт Блайт. Но всяка радост трябва да носи със себе си мъничко тъга. През трите години в Съмърсайд Анн често си беше идвала у дома за ваканциите и в края на седмицата, но в бъдеще Марила можеше да се надява на не повече от едно посещение на две години.

— Не трябва да позволяваш думите на госпожа Хармън да те разтревожат — каза Дайана със спокойната увереност на съпруга от четири години. — Брачният живот има своите плюсове и минуси, разбира се. Не трябва да очакваш, че всичко винаги ще върви гладко. Но мога да те уверя, Анн, че това е щастлив живот, когато си омъжена за подходящия човек.

Анн скри една усмивка. Претенциите на Дайана за голям опит винаги леко я разсмиваха.

— Решено ли е вече къде ще живеете? — попита Дайана, като люлееше на ръце малката Анн Корделия.

— Да. Това исках да ти кажа. Впрочем, изобщо не мога да повярвам, че вече наистина имаме телефони в Авонлий. Звучи толкова модерно за това спокойно старо местенце.

— За тях можем да сме благодарни на Обществото за подобряване на село Авонлий — каза Дайана. — Никога нямаше да бъдат прокарани, ако Обществото не беше поело инициативата и не бе я довело докрай. Ти направи прекрасно нещо за Авонлий, когато основа това общество, Анн. Колко весело беше на нашите събрания! Ще забравиш ли някога синята зала и плана на Джъдсън Паркър да изрисува оградата си с реклами за лекарства?

— Не зная дали да благодаря на ОПСА за прокарването на телефона — каза Анн. — О, знам, че е голямо удобство — по-добре е, отколкото да си сигнализираме със свещи! И, както казва госпожа Рейчъл, „Авонлий трябва да върви в крак с процесията, ето какво“. Но понякога се чувствам така, сякаш не искам Авонлий да бъде развален от онова, което господин Харисън нарича „модерни неудобства“, когато иска да е остроумен. Бих искала да се запази винаги такъв, какъвто беше в добрите стари времена. Това е глупаво и невъзможно. Така че трябва незабавно да стана мъдра и практична. Телефонът, както признава господин Харисън, е „страшно хубаво нещо“ — дори когато знаеш, че може би половин дузина заинтересовани хора слушат на линията.

— Това е най-лошото — въздъхна Дайана. — Толкова е притеснително да чуваш затварянето на слушалките, когато позвъниш на някого. Днес, когато ти ми позвъни, ясно чух как бие онзи странен часовник на семейство Пай. Не се съмнявам, че Джоузи или Гърти са ни слушали.

— О, ето защо ти каза: „Имате си нов часовник в «Грийн Гейбълс», нали?“. Не можах да се сетя какво имаше предвид. Чух злобно изтракване, щом ти проговори. Сигурно са затворили слушалката у семейство Пай с нечестиви помисли. Е, не обръщай внимание на тези Пай. Както казва госпожа Рейчъл: „Винаги са били Пай и винаги ще си останат Пай. Амин“. Искам да говорим за по-приятни неща. Всичко е уредено за новия ми дом.

— О, Анн, къде ще бъде той? Надявам се, че е някъде наблизо.

— Не-е-е, това е неудобството. Гилбърт ще се установи в пристанището на „Четирите вятъра“ — на шейсет мили оттук.

— Шейсет! Все едно, че са шестстотин — въздъхна Дайана. — Никога не съм била по-далеч от дома, отколкото в Шарлоттаун.

— Ще трябва да дойдеш в „Четирите вятъра“. Това е най-красивото пристанище на острова. В началото му има малко селце на име Глен Сейнт Мери и доктор Дейвид Блайт практикува там от петдесет години. Той е дядо на Гилбърт, знаеш ли. Той ще се оттегли и Гилбърт ще поеме практиката му. Обаче д-р Блайт ще запази къщата си, така че ще трябва да си намерим дом. Все още не знам какъв е и къде всъщност ще бъде, но имам малък дом на мечтите, целият обзаведен във въображението ми — мъничък, прекрасен замък в Испания.

— Къде ще ходите на сватбено пътешествие? — попита Дайана.

— Никъде. Не гледай така уплашено, Дайана. Приличаш на госпожа Хармън Андрюс. Искам да прекарам моя меден месец в „Четирите вятъра“ в моя собствен дом на мечтите.

— И си решила да нямаш никакви шаферки?

— Няма кого да взема. И ти, и Фил, и Присцила, и Джейн — всичките ме изпреварихте с женитбата, а Стела преподава във Ванкувър. Нямам друга „сродна душа“ и няма да взема шаферка, която не е такава.

— Но ще носиш воал, нали? — попита Дайана с безпокойство.

— Да, разбира се. Без него няма да се чувствам като булка. Спомням си как казах на Матю вечерта, когато ме доведе в „Грийн Гейбълс“, че никога няма да бъда булка, защото съм толкова грозна, че никой няма да иска да се ожени за мен — освен някой чуждестранен мисионер. Представях си, че чуждестранните мисионери не могат да си позволят да са придирчиви по въпроса за външния вид, щом искат момичето да рискува живота си сред канибалите. Трябваше да видиш за какъв чуждестранен мисионер се омъжи Присцила. Той беше красив и загадъчен като онези бленувани мъже, за които някога правехме планове да се омъжим, Дайана. Той беше най-добре облеченият мъж, когото някога съм срещала, и горещо възхваляваше „ефирната, златна красота“ на Присцила. Но, разбира се, в Япония няма канибали.

— Булчинската ти рокля е фантазия, във всеки случай — въздъхна Дайана с възхищение. — В нея си като същинска кралица — толкова си висока и стройна. Как се запазваш толкова слаба, Анн? Аз съм по-дебела от всякога — скоро изобщо няма да имам талия.

— Струва ми се, че пълнотата и слабостта са въпрос на предопределение — каза Анн. — Каквото и да става, госпожа Хармън Андрюс не може да ти каже това, което ми каза при завръщането ми от Съмърсайд: „Е, Анн, все така мършава си, както винаги“. Звучи много романтично да си „стройна“, но „мършава“ е съвсем различен нюанс.

— Госпожа Хармън разказва за твоя чеиз. Тя признава, че е по-хубав, отколкото на Джейн, обаче напомня, че Джейн се е омъжила за милионер, а ти ще се омъжиш само за някакъв беден млад доктор без пукнат цент.

Анн се засмя.

— Роклите ми са хубави. Обичам хубавите неща. Спомням си първата ми официална рокля в живота — божествената кафява, която Матю ми подари за училищния концерт. Преди това всичко, което носех, беше толкова грозно. Онази вечер ми се стори, че съм влязла в нов свят.

И двете млади жени се разсмяха, докато слизаха по таванските стълби.