Луси М. Монтгомъри
Анн от дома на мечтите (36)

XXXVI
Червени рози

Градината на малката къща беше любимо място на пчелите и червенееше от късните рози на този август. Обитателите на малката къща прекарваха много време в нея и имаха навика да правят вечерни пикници на тревистото ъгълче отвъд потока и седяха там във вечерите, когато огромните нощни пеперуди се носеха през кадифения мрак. Една вечер Оуън Форд завари Лесли сама в градината. Анн и Гилбърт ги нямаше, а Сюзън, която очакваха да се прибере тази вечер, още не беше дошла.

Небето на север беше кехлибарено и бледозелено над върховете на боровете. Въздухът беше хладен, защото август приближаваше към септември, а Лесли носеше тъмночервен шал върху бялата си рокля. Мълчаливо се разхождаха заедно из малките, дружелюбни, пълни с цветя алеи. Оуън трябваше скоро да си отиде. Ваканцията му почти беше свършила. Лесли усети, че сърцето й бие лудо.

— Странен аромат витае в тази градина през някои вечери — каза Оуън. — Никога не съм могъл да разбера от какво цвете е. Той е неуловим, тръпчив и в същото време страшно сладък. Тази градина е над шейсетгодишна и в цветята й е написана историята на хиляди надежди и радости. Някои от тези цветя всъщност са посадени от съпругата на учителя, а тя е мъртва от трийсет години. Но те продължават да цъфтят всяко лято. Погледни тези червени рози, Лесли — как царстват над всичко останало!

— Обичам червените рози — каза Лесли. — Анн най-много обича розовите, а Гилбърт — белите. Но аз харесвам тъмночервените.

— Тези рози са много късни — цъфтят, след като другите са увехнали — каза Оуън, като откъсна няколко лъскави, полуотворени пъпки. — Розата е цветето на любовта, светът я почита от векове.

— На тържеството на любовта — каза Лесли с нисък глас.

— Да. Лесли, ти знаеш всичко. Обикнах те от пръв поглед. И ти знаеш, че ме обичаш, не трябва да те питам. Но искам да те чуя да го казваш, мила моя!

Лесли каза нещо много тихо и с треперещ глас. Ръцете и устните им се срещнаха. Беше върховен момент в живота на двамата. Стояха в старата градина с нейните много години любов, радост, печал и величие.

Скоро Анн и Гилбърт се върнаха, придружени от капитан Джим. Анн запали няколко съчки в камината, понеже обичаше вълшебството на пламъците и те седнаха около нея за час приятен разговор.

— Когато седя и гледам огъня, лесно си представям, че отново съм млад — каза капитан Джим.

— Можете ли да предсказвате бъдещето по огъня, капитан Джим? — попита го Оуън.

Капитан Джим ги погледна с любов, после отново спря погледа си върху оживеното лице и искрящи очи на Лесли.

— Нямам нужда от огън, за да предскажа вашето бъдеще — каза той. — Виждам щастие за всички вас — за всички вас: за Лесли и за господин Форд, за доктора и за госпожа Блайт, и за малкия Джем — за всички още неродени деца, които ще се родят. Щастие за всички вас, макар че, знайте, ще имате своите мъки, тревоги и скърби, също. Те ще дойдат — никоя къща, независимо дали е палат или малък „Дом на мечтите“, не може да ги избегне. Но те няма да ви победят, ако се изправите срещу тях заедно с любов и вяра. Можете да се оправите във всяка буря с компас и щурвал.

Старият човек стана внезапно и сложи едната си ръка върху главата на Лесли, а другата върху главата на Анн.

— Две добри, любящи жени — каза той. — Вашите съпрузи ще се гордеят с вас, децата ви ще растат и ще ви благославят в предстоящите години.

Малката сцена стана странно тържествена. Анн и Лесли се почувстваха така, сякаш получиха благословия.

— Сега трябва да си вървя — каза бавно капитан Джим най-накрая. Взе шапката си и бавно огледа стаята.

— Лека нощ на всички — каза той и излезе.

Анн, пронизана от неочаквана мисъл, изтича до вратата след него.

— Елате пак скоро, капитан Джим — извика тя, докато той минаваше през малката портичка между двата бора.

— Хей, хей — отвърна й весело той.

Но капитан Джим беше седял до старата камина в „Дома на мечтите“ за последен път.

Анн бавно се върна при другите.

— Толкова ми е жал, като си помисля как отива сам на този самотен нос — каза тя. — А там няма кой да го посрещне.

— Капитан Джим е толкова добра компания за другите. Човек не може да си представи, че не е добра компания за себе си — каза Оуън. — Но той сигурно често е сам. Тази вечер беше като пророк — говореше, сякаш думите му са внушени свише. Е, и аз трябва да си вървя.

Анн и Гилбърт се оттеглиха дискретно. Но когато Оуън си отиде, Анн се върна и завари Лесли до огнището.

— О, Лесли… зная… и толкова се радвам, скъпа — каза тя и я прегърна.

— Анн, моето щастие ме плаши — прошепна Лесли. — Изглежда твърде голямо, за да е истинско, страх ме е да говоря за него — дори да си помисля за него. Сякаш това е просто още един сън в този „Дом на мечтите“ и той ще изчезне, когато го напусна.

— Е, ти няма да си тръгваш оттук, докато Оуън не те вземе. Ще стоиш при мен, докато настъпи този момент. Нима мислиш, че ще те оставя да отидеш пак в това самотно и тъжно място?

— Благодаря ти, скъпа. Исках да те попитам дали мога да остана при теб. Не исках да се връщам там. Щеше да е сякаш се завръщам отново в студа и пустотата на стария живот.

— Остани, Лесли! А сега трябва да заключа. Очаквах Сюзън тази вечер, но не дойде.

— О, тук съм, госпожо доктор — каза Сюзън, като влезе неочаквано от кухнята, — и пухтя като кокошка, която тегли железница! Доста голямо е разстоянието от Глен до тук.

— Радвам се да те видя пак, Сюзън. Как е сестра ти?

— Вече може да сяда, но, разбира се, още не може да ходи. Обаче много добре може да се справи без мен сега, когато дъщеря й се завърна у дома за ваканцията. И аз се радвам, че се върнах, госпожо доктор. Кракът на Матилда беше счупен, няма грешка, но езикът й не беше. На човек му се завива свят от приказките й, тъй де, скъпа госпожо доктор, макар да съжалявам, че казвам това за собствената си сестра. Винаги е била много приказлива и все пак беше първата в семейството, която се омъжи. Не й беше много по сърце да се омъжва за Джеймс Клоу, но не можеше да го разочарова. Джеймс е добър мъж. И като говорим за женитба, госпожо доктор, истина ли е, че Корнелия Брайънт ще се омъжва за Маршал Елиът?

— Да, истина е, Сюзън.

— Е, госпожо доктор, това не ми изглежда честно. Ето ме мен, аз, която никога не съм казвала и думичка срещу мъжете, а пък по никакъв начин не мога да се омъжа. А Корнелия Брайънт, която винаги ги е обиждала, просто трябва само да си протегне ръката и да си вземе един, така е. Светът е много странен, госпожо доктор.

— Няма друг свят, Сюзън.

— Да — каза Сюзън с тъжна усмивка, — но, госпожо доктор, в него нямам никакви изгледи за женитба.