Луси М. Монтгомъри
Анн от дома на мечтите (30)

XXX
Истината те прави свободен

Лесли, веднъж решила какво да прави, продължи да го прави с присъщата си решителност и бързина. Почистването на къщата трябваше да се свърши най-напред. Сивата къща горе, до потока, беше поставена в идеален ред и чистота, с активната помощ на госпожица Корнелия. Госпожица Корнелия, след като каза на Анн каквото имаше да казва, а по-късно и на Гилбърт и капитан Джим, като не им спести нищо, не продума нито веднъж по този въпрос на Лесли. Тя прие факта за операцията на Дик, говореше за нея в делови стил, но само когато се наложеше. Лесли никога не се опитваше да я обсъжда. Тя беше много вглъбена и тиха през онези красиви пролетни дни. Тя рядко посещаваше Анн и въпреки че беше неизменно любезна и дружелюбна, същата тази любезност беше ледена преграда между нея и хората от „Дома на мечтите“. Старите шеги, смях и единомислие за обикновените неща не достигаха до нея. Анн отказваше да се обижда. Тя знаеше, че Лесли беше сграбчена от ужасен страх — страх, който я отделяше от всички малки проблясъци на щастие и часове на удоволствие. Когато една голяма страст обхване душата, всички други чувства се изтласкват настрани. Никога през живота си Лесли Мур не беше треперела от бъдещето с такъв непоносим ужас. Но тя вървеше напред по пътя, който беше избрала, така неотклонно, както мъчениците в миналото бяха вървели към кладата.

Финансовият въпрос беше разрешен по-лесно, отколкото се беше страхувала Анн. Лесли зае необходимите пари от капитан Джим и по нейно настояване той взе като залог ипотеката на малката ферма.

— Едно нещо отпадна от грижите на горкото момиче — каза госпожица Корнелия на Анн. — И от моите също. Ако Дик се възстанови достатъчно, за да работи отново, ще може да спечели достатъчно, за да плати лихвите. Ако не може, зная, че капитан Джим ще изнамери някакъв начин Лесли да не плаща. Самият той ми го съобщи. „Остарявам, Корнелия, каза той. Лесли не би взела подарък от жив човек, но може би ще вземе от мъртъв.“ Така че всичко ще се нареди. Иска всичко останало да се уреди по задоволителен начин. А пък този нещастник Дик — беше нетърпим през последните няколко дни. Дяволът се беше вселил в него, повярвай ми! Лесли и аз не можехме да си свършим работата заради номерата, които правеше. Един ден гони всичките й гъски из двора, докато повечето от тях умряха. И не помогна нито веднъж. Понякога, знаеш, е доста услужлив, носи вода и дърва. Но тази седмица, щом го изпратехме на кладенеца, той се опитваше да скочи в него. Веднъж си помислих: „Ако го направи, всичко ще се подреди прекрасно“.

— О, госпожице Корнелия!

— Няма нужда да ме гледаш така, Анн. Всеки би си помислил същото. Ако докторите от Монреал успеят да направят мислещо същество от Дик Мур, тогава ще да са вълшебници.

Лесли отведе Дик в Монреал в началото на май. Гилбърт отиде с нея, за да й помогне и да направи необходимите приготовления. Той се върна у дома с вестта, че хирургът от Монреал, с когото се бяха консултирали, също мислел, че шансовете на Дик да се възстанови са добри.

— Много успокояващо — беше саркастичният коментар на госпожица Корнелия.

Анн само въздъхна. Лесли беше много сдържана, когато се сбогуваха. Но беше обещала да пише. Десет дни след завръщането на Гилбърт писмото пристигна. Лесли пишеше, че операцията е била успешна и че Дик бързо се възстановява.

— Какво разбира тя под „успешна“? — попита Анн. — Иска да каже, че паметта на Дик наистина е възстановена?

— Не вярвам, след като не пише нищо за това — каза Гилбърт. — Тя използва думата „успешна“ от хирургическа гледна точка. Операцията е била извършена и е протекла нормално. Но е твърде рано да се разбере дали способностите на Дик ще се възстановят изцяло или отчасти. Може би паметта му няма да се завърне веднага. Процесът ще протече постепенно, ако изобщо настъпи. Това ли е всичко, което казва тя?

— Да, ето писмото й. Много е кратко. Горкото момиче, сигурно е под страшно напрежение. Гилбърт Блайт, има цял куп неща, които желая да ти кажа, само че няма да бъдат достатъчно силни.

— Госпожица Корнелия ги казва вместо теб — каза Гилбърт с мрачна усмивка. — Тя ме подрежда добре всеки път, щом я срещна. Дава ми да разбера, че не ме смята за по-добър от убиец и че според нея е много жалко, че доктор Дейв ми е позволил да го наследя професионално. Дори ми каза, че методисткият доктор отвъд залива е за предпочитане пред мен. При госпожица Корнелия силата на порицанието стига най-далече.

— Ако Корнелия Брайънт е болна, няма да извика нито доктор Дейв, нито методисткия доктор — подсмърчаше Сюзън. — Тя би ви измъкнала от заслужената с тежък труд почивка посред нощ, скъпи докторе. Ако й е зле, така би направила. И после ще каже, че сметката ви е безбожна. Но не й обръщайте внимание, скъпи докторе. На света има всякакви хора.

Известно време нямаха никаква вест от Лесли. Майските дни се нижеха с приятна последователност и бреговете на пристанището „Четирите вятъра“ зеленееха, цъфтяха и червенееха. Един ден в края на май, когато се прибра, Гилбърт беше посрещнат от Сюзън в двора на обора.

— Страхувам се, че нещо е разстроило госпожа докторшата, скъпи докторе — каза тя тайнствено. — Следобед получи писмо и оттогава се разхожда в градината и си говори сама. Знаете, че за нея не е хубаво да е толкова дълго време на крака, скъпи докторе. Тя не сметна за нужно да ми каже какви са новините, а и аз не обичам да си пъхам носа, където не ми е работата, но е ясно, че е разстроена от нещо. А за нея не е добре да се разстройва.

Гилбърт забърза разтревожен към градината. Да не би да се беше случило нещо в „Грийн Гейбълс“? Но Анн, седяща на селската пейка край потока, не изглеждаше разтревожена, макар че със сигурност беше много развълнувана. Очите й бяха най-сиви, а на бузите й горяха алени петна.

— Какво се е случило, Анн?

Анн се изсмя странно.

— Мисля, че няма да повярваш, когато ти кажа, Гилбърт. Самата аз още не мога да повярвам. Както Сюзън каза оня ден: „Чувствам се като муха, излязла на слънце — зашеметена“. Толкова е невероятно. Прочетох писмото двайсет пъти и всеки път е същото — не мога да повярвам на собствените си очи. О, Гилбърт, ти беше прав — толкова прав. Сега разбирам добре и толкова се срамувам от себе си. Ще ми простиш ли някога?

— Анн, ще те разтърся, ако не дойдеш на себе си. „Редмънд“ би се срамувал от теб. Какво се е случило?

— Няма да повярваш, няма да повярваш…

— Ще се обадя по телефона на чичо Дейв — каза Гилбърт, като тръгна към къщата.

— Седни, Гилбърт. Ще се опитам да ти разкажа. Получих писмо и, Гилбърт, толкова е удивително… толкова невероятно удивително… никога не си го бяхме помислили… никой от нас дори не смееше да си го представи…

— Предполагам — каза Гилбърт, като седна примирено, — че единственото, което може да се направи в такъв случай, е да имаме търпение и да пристъпим към въпроса категорично. От кого е писмото?

— От Лесли… о, Гилбърт…

— От Лесли! Какво пише? Какви са новините за Дик?

Анн вдигна писмото и го задържа за момент, с драматична пауза.

— Дик не съществува! Мъжът, когото мислехме за Дик Мур — когото всички в „Четирите вятъра“ са мислели за Дик в продължение на дванайсет години — е неговият братовчед Джордж Мур от Нова Скотия, който, изглежда поразително прилича на него. Дик Мур е умрял в Куба от жълта треска преди тринайсет години.