Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анн Шърли (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Anne’s House of Dreams, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Айра (2016)
Корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Луси М. Монтгомъри. Анн от дома на мечтите

ИК „Пан’96“ ООД, София, 2001

Редактор: Цанко Лалев

Коректор: Митка Костова

Илюстрации: Ран Манолов

ISBN: 954-657-406-6

История

  1. — Добавяне

V
Капитан Джим

Старият доктор Дейв и госпожа докторшата Дейв бяха дошли в малката къщичка, за да поздравят булката и младоженеца. Доктор Дейв беше едър, весел възрастен мъж с побелели бакенбарди, а госпожа докторшата беше спретната, розовобузеста дребна дама с посребряла коса, която веднага хареса Анн.

— Толкова се радвам, че те виждам, скъпа. Сигурно си много уморена. Приготвили сме нещичко за вечеря, а капитан Джим донесе малко пъстърва за вас. Капитан Джим — къде си? О, сигурно е навън да нагледа коня. Качете се горе и оставете багажа си.

Анн се оглеждаше със светнал и преценяващ поглед, докато следваше госпожа Дейв нагоре по стълбите. Много харесваше обстановката в новия си дом. Сякаш той притежаваше атмосферата на къщата в „Грийн Гейбълс“ и вкуса на старите й традиции.

— Мисля, че бих определила госпожица Елизабет Ръсъл като „сродна душа“ — промърмори си тя, когато остана сама в стаята. В нея имаше два прозореца; капандурата гледаше към залива, пясъчната плитчина и фара на „Четирите вятъра“.

От прозореца на фронтона се откриваше гледка към малката долина с цвят на жито, през която течеше поток. Половин миля над потока беше единствената къща наоколо — стара и сива, заобиколена от огромни върби, през които надничаха прозорците й. Анн се зачуди кой живее там — това щяха да са най-близките й съседи и тя се надяваше, че ще са добри. Изведнъж се усети, че мисли за красивото момиче с белите гъски.

„Гилбърт смята, че тя е може би гостенка, разсъждаваше Анн, но аз съм сигурна, че е свързана с това място. Нещо в нея я прави част от морето, небето и залива. «Четирите вятъра» е в кръвта й.“

Когато Анн слезе долу, Гилбърт стоеше пред камината и разговаряше с един непознат. И двамата се обърнаха при влизането й.

— Анн, това е капитан Бойд. Капитан Бойд, това е моята съпруга.

За пръв път Гилбърт представяше своята съпруга на друг човек и просто щеше да се пръсне от гордост. Старият капитан протегна мускулестата си ръка към Анн. Те се усмихнаха един на друг и от този момент станаха приятели. Сродните души се разпознаха.

— Искрено се радвам да ви видя, скъпа госпожо Блайт, и се надявам да бъдете толкова щастлива, колкото първата булка, която дойде тук. Не мога да ви пожелая нищо по-хубаво от това. Но вашият съпруг не ме представя както му е редът. Капитан Джим е всекидневното ми име и определено винаги можете да ме наричате така.

Госпожа Дейв настоя капитан Джим да остане за вечеря с тях.

— Любезно благодаря. Нямам често удоволствието да седя с такива приятни дами.

Комплиментите на капитан Джим изглеждаха грубовати, но той ги произнасяше с такъв галантен и мил тон, съпроводени с такъв поглед, че жената, към която биваха отправяни, се чувстваше като кралица.

Капитан Джим беше възрастен мъж с висок дух и несложен ум, с вечна младост в очите и в сърцето. Имаше висока, доста тромава фигура, излъчваща голяма сила и издръжливост. Гладко избръснатото му лице беше дълбоко набраздено и с бронзов загар, гъста грива желязно сива коса се спускаше до раменете му. Поразително сините му дълбоки очи понякога блестяха, а понякога бяха замечтани, сякаш търсеха нещо скъпоценно и изгубено. Един ден Анн щеше да научи какво търсеше капитан Джим.

Не може да се отрече, че капитан Джим беше грозноват мъж. Той беше преживял много трудности и огорчения, които бяха оставили отпечатъка си върху тялото и душата му. Но въпреки че на пръв поглед той се стори простоват на Анн, тя никога повече не си помисли така за него — духът, който блестеше в това грубовато обиталище, го разкрасяваше изцяло.

Те весело наобиколиха сервираната за вечеря маса. Огънят от камината прогони студа на септемврийската вечер, но прозорецът на трапезарията беше отворен и морските ветрове влизаха по собствено желание. Гледката беше великолепна, като обхващаше залива и простиращите се отвъд него ниски пурпурни хълмове. Масата беше отрупана с деликатесите на госпожа докторшата, но центърът беше несъмнено голямото плато с пъстърва.

— Помислих си, че ще ви се усладят след пътуването — каза капитан Джим. — Пресни са, колкото могат да са пресни пъстървите, скъпа госпожо Блайт. Преди два часа още си плуваха в езерото на Глен.

— Кой наглежда фара тази вечер, капитан Джим? — попита доктор Дейв.

— Племенникът Алек. Той разбира колкото мене от тази работа. Ами, много се радвам, че ме поканихте да остана за вечеря. Страшно съм гладен — днес не съм ял кой знае какво.

— Май на този фар си седиш полугладен през повечето време — каза госпожа Дейв строго. — Не си правиш труда да сготвиш нещо свястно.

— О, не, госпожо докторке, правя го — възрази капитан Джим. — Общо взето живея като крал. Снощи бях горе в Глен и си взех за вкъщи два фунта[1] пържоли. Исках да си направя хубавичка вечеря днес.

— И какво стана с пържолите? — попита госпожа Дейв. — Загуби ли ги по пътя към дома?

— Не. — Капитан Джим погледна стеснително. — Като си лягах, едно нещастно, противно куче дойде и ме помоли да го подслоня за нощта. Май беше на някой рибар от брега. Не можех да изгоня бедния пес — кракът му беше наранен. Затова го затворих в коридора, постлах му да лежи на един стар чувал и си легнах. Но някак си не можех да заспя. Като си помисля, че кучето изглеждаше гладно.

— И стана и му даде всичките пържоли — всичките — каза госпожа Дейв с тържествуващ упрек.

— Е, нямах какво друго да му дам — каза капитан Джим неодобрително. — Нямах нищо друго за кучета, това е. Мисля, че беше гладно, защото изяде цялото месо. През останалата част от нощта спах чудесно, но вечерята ми беше оскъдна — картофи и хляб, както бихте казали. Кучето си тръгна тази сутрин.

— Като си помисля, че си гладувал заради едно нищо и никакво куче! — изсумтя госпожа докторшата.

— Вие не знаете, но то може да означава много за някого — възрази капитан Джим. — Не беше нищо особено на вид, но човек не може да съди за кучетата по вида им. Като мен, то сигурно е същински красавец отвътре. Първия помощник не го хареса, ще призная. Изрази силно недоволство. Но Първия помощник има предразсъдъци. Няма полза да се съобразяваш с мнението на котка за куче. Но така или иначе загубих вечерята си, така че както сега сме се разположили хубаво в тази прекрасна компания наистина е приятно. Чудесно е да имаш добри съседи.

— Кой живее в къщата сред върбите горе край потока? — попита Анн.

— Госпожа Дик Мур — каза капитан Джим — и съпругът й — добави той, сякаш се колебаеше.

Анн се усмихна и си представи втора госпожа Рейчъл Линд.

— Нямате много съседи, госпожо Блайт — продължи капитан Джим. — От тази страна заливът е извънредно слабо заселен. Повечето земя принадлежи на господин Хауърд и той я дава под аренда за пасище. А пък оттатък заливът е гъсто населен — особено с Макалистърови. Има цяла колония от Макалистърови — да хвърлиш яйце, ще удариш някого. Онзи ден говорих със стария Леон Блакиер. Цяло лято работи на залива. „Тук почти всички са Макалистърови, каза ми той. Туй са Нийл Макалистър и Сенди Макалистър, и Уилям Макалистър, и Алек Макалистър, и Ангъс Макалистър — вярвам, че там е и Дяволът Макалистър.“

— Има почти толкова Елиъти и Крауфорди — каза доктор Дейв, след като смехът беше утихнал. — Знаеш ли, Гилбърт, ние хората от отсамната страна на „Четирите вятъра“ имаме стара поговорка: „От самонадеяността на Елиът, от надменността на Макалистър и от самохвалството на Крауфорд да ни избави добрият Господ Бог“.

— Макар че сред тях има много добри хора — каза капитан Джим. — Много години плавах с капитан Уилям Крауфорд и по кураж, издръжливост и честност този мъж няма равен на себе си. Умни глави са от отсрещната страна на „Четирите вятъра“. Може би затова от тукашната страна ги гледат накриво. Не е ли странно как хората сякаш негодуват срещу всеки роден малко по-умен от тях.

Доктор Дейв, който беше имал четиридесетгодишна вражда с хората отвъд залива, се изсмя и притихна.

— Кой живее в онази бляскава смарагдова къща половин миля нагоре по пътя? — попита Гилбърт.

Капитан Джим се усмихна с възхищение.

— Госпожица Корнелия Брайънт. Вероятно тя скоро ще намине да ви види, като разбере, че сте презвитерианци. Ако бяхте методисти, тя нямаше да дойде изобщо. Корнелия изпитва свещен ужас от методистите.

— Тя е голям образ — изкиска се доктор Дейв. — Най-закоравялата мъжемразка!

— Заради „киселото грозде“ ли? — запита Гилбърт през смях.

— Не, не „гроздето е кисело“ — отговори капитан Джим сериозно. — Корнелия имаше избор, когато беше млада. Дори сега е достатъчна и една нейна дума, за да видите как скачат старите вдовци. Тя просто май е родена с някаква хронична злоба към мъжете и методистите. Тя има най-острия език и най-милото сърце в „Четирите вятъра“. Където има беда, тази жена е там и прави всичко възможно, за да помогне по най-деликатен начин. Тя никога не казва груба дума за други жени, а щом й харесва да злослови срещу мъжете, нека го прави.

— Тя винаги говори хубави неща за теб, капитан Джим — каза госпожа докторшата.

— Да, страхувам се, че е така. Не ми харесва. Кара ме да се чувствам като някакво чудовище.

Бележки

[1] Фунт — единица за тегло, приблизително равна на половин килограм. — Бел.пр.