Луси М. Монтгомъри
Анн от дома на мечтите (32)

XXXII
Лесли се завръща у дома

След две седмици Лесли Мур се завърна сама в старата къща, където беше прекарала толкова мъчителни години. В юнския здрач тя неочаквано се появи като призрак в градината, изпълнена с аромати.

— Лесли! — извика Анн от учудване. — Откъде изникна? Не знаехме, че се връщаш. Защо не ми писа? Щяхме да те посрещнем.

— Някак си не можех да ти пиша, Анн. Струваше ми се толкова безполезно да се опитвам да кажа нещо с писалка и мастило. Исках да се прибера без много шум и без да ме видят.

Анн прегърна Лесли и я целуна. Лесли върна целувката сърдечно. Изглеждаше бледа и уморена и въздъхна леко, когато се отпусна на тревата до голяма леха с нарциси, които блестяха в бледия, сребърен полумрак като златни звезди.

— И ти се завърна у дома сама, Лесли?

— Да. Сестрата на Джордж Мур дойде в Монреал и го отведе със себе си у дома. Горкият, беше му мъчно, че се разделя с мен — макар че за него бях чужда, когато си възвърна паметта. Той се беше вкопчил в мен през онези трудни първи дни, докато се опитваше да осъзнае, че смъртта на Дик не се беше случила вчера, както му се струваше. Всичко беше много трудно за него. Помогнах му, колкото можах. Когато дойде сестра му, за него беше по-лесно, защото му се струваше, че я беше видял за последен път едва предишния ден. За щастие, тя не се беше променила много и това също му помогна.

— Всичко е толкова странно и чудесно, Лесли. Мисля, че никой от нас не го осъзнава още.

— И аз не мога. Когато преди един час влязох в къщата, помислих, че е сън — че Дик сигурно е там, с детската си усмивка, както беше от много отдавна. Анн, сякаш все още съм смаяна. Нито се радвам, нито съжалявам… нито друго нещо. Чувствам се така, сякаш нещо от живота ми е било изтръгнато внезапно и е оставило огромна празнина. Чувствам се така, сякаш не съм аз — сякаш съм се превърнала в друг човек и не мога да свикна. О, Анн, боя се от всичко — от клюките, от учудването, от въпросите. Когато си помисля за това, ще ми се изобщо да не се бях връщала у дома. Доктор Дейв беше на гарата, когато слязох от влака — той ме доведе у дома. Горкият старец, чувства се много зле, защото преди години ми каза, че нищо не може да се направи за Дик.

— А Дик… искам да кажа Джордж? Напълно ли възстанови паметта си?

— На практика, да. Разбира се, има страшно много подробности, за които още не може да си спомни, но всеки ден си припомня все повече и повече. Отишъл на разходка вечерта след погребението на Дик. У себе си носел парите на Дик и часовника му. Имал намерение да ми ги донесе у дома, заедно с писмото ми. Признава, че отишъл на място, където отсядали моряците — спомня си, че пил, и нищо повече. Анн, никога няма да забравя мига, когато си спомни собственото име. Видях как ме гледа с разум, но с объркано изражение. Казах му: „Познаваш ли ме, Дик?“. Той ми отговори: „Никога не съм те виждал. Коя си ти? И не се казвам Дик. Аз съм Джордж Мур, а Дик умря вчера от жълта треска! Къде съм? Какво се е случило с мен?“. Аз… аз припаднах, Анн. И оттогава се чувствам така, сякаш съм в сън.

— Скоро ще се приспособиш към новото положение, Лесли. Ти си млада, животът е пред теб, ще имаш още много хубави години.

— Може би ще мога да гледам така на нещата след време, Анн. В момента се чувствам твърде уморена и безразлична, за да мисля за бъдещето. Аз съм… аз съм… Анн, аз съм самотна. Липсва ми Дик. Не е ли странно? Знаеш ли, наистина бях привързана към горкия Дик, макар че може би трябва да го наричам Джордж, също както щях да бъда привързана към безпомощно дете, което зависи от мен за всичко. Никога не бих го признала — срамувах се от това — защото, виждаш ли, толкова много бях мразила и презирала Дик, преди да тръгне на път. Когато чух, че капитан Джим го води у дома, очаквах, че ще изпитвам абсолютно същото към него. Но не стана така, въпреки че продължавах да го ненавиждам такъв, какъвто си го спомнях от преди. От момента, в който се завърна у дома, чувствах само съжаление към него — съжаление, което ме нараняваше и измъчваше. Предполагам, просто защото злополуката го беше направила толкова безпомощен и променен. Но сега смятам, че е било, защото той беше наистина друга личност.

— Не мисли повече за това, Лесли. Всичко свърши.

И Лесли положи прекрасната си златна глава върху коляното на Анн.