Серия
Анн Шърли (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Anne’s House of Dreams, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 9 гласа)
Сканиране
Айра (2016)
Корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Луси М. Монтгомъри. Анн от дома на мечтите

ИК „Пан’96“ ООД, София, 2001

Редактор: Цанко Лалев

Коректор: Митка Костова

Илюстрации: Ран Манолов

ISBN: 954-657-406-6


VIII
Вечер на нос „Четирите вятъра“

Едва в края на септември Анн и Гилбърт успяха да направят обещаното посещение на „Четирите вятъра“. Често бяха решавали да отидат, но винаги се случваше нещо, което да им попречи. Капитан Джим беше отскачал няколко пъти в малката къща.

— Не държа на условностите, скъпа госпожо Блайт — каза той на Анн. — Ще идвам, когато мога, и вие ще идвате, когато можете, и докато си имаме за какво да си побъбрим, няма никакво значение под чий покрив сме.

— Направили сте тази малка къща направо съвършена — каза той на Анн. — Никога не е била толкова хубава. Госпожа Селуин притежаваше вашия вкус и правеше чудеса. Но хората по онова време нямаха хубавите перденца, картини и джунджурии, които имате вие. А пък Елизабет — тя живееше в миналото. Щях да бъда напълно щастлив, дори ако изобщо не можехме да разговаряме, когато идвам тук — за мен щеше да е достатъчно само да си седя и да гледам вас и картините ви. Красиво е, красиво.

Капитан Джим беше пламенен поклонник на красотата. Всичко хубаво, което чуваше или виждаше му даваше дълбока, изтънчена вътрешна радост, която беше светлина в живота му. Той напълно осъзнаваше собствената си липса на външна привлекателност и се измъчваше от това.

— Хората казват, че съм добър — отбеляза той с почуда веднъж, — но понякога ми се иска Бог да ме беше направил само наполовина толкова добър и да беше вложил останалото във външния ми вид. Но пък смятам, че Той е знаел какво прави, както един добър капитан трябва да знае какво прави. Някои от нас трябва да са грозновати, иначе красивите — като госпожа Блайт — нямаше да могат да изпъкват така добре.

Една вечер Анн и Гилбърт най-после слязоха до фара на „Четирите вятъра“. Денят беше започнал тъжно в сива мъгла и облаци, но беше завършил в алено и златно великолепие.

На север небето беше с пухести, огнено златисти облачета. Червената светлина пламтеше върху белите платна на кораб, който се носеше надолу по канала, отправил се към южни брегове в земята на палмите. Тя обагряше в кървавочервено прозорците на старата къща сред върбите.

— Онази стара къща нагоре до потока ми изглежда толкова самотна — каза Анн. — Никога не виждам посетители там. Разбира се, алеята й излиза на горния път, но не мисля, че там влизат и излизат много хора. Изглежда странно, че още не сме срещнали никого от семейство Мур, а те живеят на петнайсет минути път пеш от нас. Може да съм ги виждала в църквата, разбира се, но ако е така, не съм ги познала. Съжалявам, че са толкова необщителни, макар да са единствените ни близки съседи.

— Очевидно не са сродни души — засмя се Гилбърт. — Разбра ли кое е момичето, което ти се стори толкова красиво?

— Не. Все не се сещам да питам за нея. Но не съм я виждала втори път, затова предполагам, че наистина е била гостенка. О, слънцето се скри.

Докато мракът се сгъстяваше, големият фар я прорязваше с откоси светлина, като очертаваше кръг над полето и пристанището, пясъчния насип и залива.

— Чувствам се така, сякаш би могъл да ме хване и да ме отнесе навътре в морето — каза Анн, докато един от лъчите ги обливаше със сияние. Тя почувства голямо облекчение, когато стигнаха толкова близо до носа, че бяха под обхвата на тези заслепяващи, повтарящи се проблясъци.

Докато завиваха по малката пътека, която водеше през нивите към носа, те срещнаха един мъж, който излизаше от него — човек, който изглеждаше толкова необичайно, че за момент те направо зяпнаха. Той определено изглеждаше добре — висок, широкоплещест, с правилни черти, римски нос и искрени сиви очи. Той беше облечен в най-хубавите неделни дрехи на преуспяващ фермер. Можеше да е който и да е обитател на „Четирите вятъра“ или на Глен. Но на гърдите му почти до коленете се спускаше река от къдрава кестенява брада, а надолу по гърба му, под шапката му беше съответстващият водопад от гъста, вълниста кестенява коса.

— Анн — промърмори Гилбърт, когато вече не можеше да ги чуе, — да не би да си сложила уиски в лимонадата, която ми даде точно преди да тръгнем от къщи?

— Не съм — каза Анн, като заглуши смеха си, за да не би оттеглящата се загадка да я чуе. — Кой, за бога, може да е той?

— Не зная, но ако капитан Джим държи такива привидения долу във фара си, ще си нося хладно оръжие, когато идвам тук. Това не беше моряк, иначе човек би могъл да извини ексцентричния му външен вид. Сигурно е от клановете отвъд залива. Чичо Дейв казва, че там имало няколко чудаци.

— Чичо Дейв има някои предразсъдъци, мисля. Всички хора отвъд залива, които ходят в църквата на Глен, изглеждат много добри. О, Гилбърт, това не е ли красиво?

Фарът на „Четирите вятъра“ беше построен върху една издатина на скала от червен пясъчник, стърчаща над залива. От едната страна, покрай канала, се простираше сребристият пясъчен бряг на насипа; от другата се виеше дълга редица червени скали, издигащи се стръмно от осеяните с камъчета дъна на вировете. Този бряг познаваше тайната магия на бури и звезди. Такива брегове са много уединени. Горите никога не са самотни — те са пълни с нашепващ, зовящ, приветлив живот. Но морето е горда душа, вечно стенеща от някаква голяма, несподелима тъга, която го затваря в себе си завинаги. Никога не можем да проникнем в безкрайните му загадки — можем само да се скитаме, възхитени и омаяни, върху неспокойната му повърхност. Горите ни се обаждат със стотици гласове, но морето има само един — гордият глас, който потапя душите ни във вълшебната му музика. Горите са като хората, а морето е побратим на архангелите.

Анн и Гилбърт свариха капитан Джим да седи на пейка пред фара, като довършваше чудесна, напълно екипирана шхуна играчка. Той стана и ги покани в дома си с несъзнателна любезност, която толкова му подхождаше.

— Това беше хубав ден, госпожо Блайт, а сега, точно накрая, дойде най-хубавото. Искате ли да поседите малко тук отвън, докато има светлина? Тъкмо направих тази играчка за малкия ми правнук Джо от Глен. След като му обещах да я направя, съжалих, защото майка му се разсърди. Тя се страхува, че той ще иска да отиде в морето след време и тя не иска да го окуражава с нищо. Но какво можех да направя, госпожо Блайт? Бях му обещал и мисля, че е наистина подло да нарушиш обещанието си към дете. Елате, седнете.

Вятърът духаше навътре в открито море и нарушаваше само равността на неговата повърхност в дълги сребристи къдри. Здрачът спускаше виолетова завеса над пясъчните дюни и носовете, където се сгушваха чайки. Армади от облаци стояха закотвени на хоризонта. Вечерницата беше изгряла.

— Не си ли заслужава да видиш тази гледка? — каза капитан Джим с горда собственическа любов. — Хубаво и лишено от суета, нали? Никакви покупко-продажби и печалби. Не трябва да плащате нищо — цялото това море и небе безплатно. Много скоро ще изгрее и луната — никога не ми омръзва да гледам изгрева на луната над тези скали.

Те си получиха изгрева на луната и наблюдаваха магията й с безмълвие. После се качиха в кулата и капитан Джим им показа и обясни механизма на великолепната светлина на фара. Накрая се озоваха в трапезарията, където гореше огън в откритото огнище.

— Аз сам изградих това огнище — отбеляза капитан Джим. — Правителството не осигурява на пазачите на фарове такъв лукс. Ако искате малко дърва за вашия огън, госпожо Блайт, някой ден ще ви докарам една кола. Седнете. Ще ви направя чаша чай.

Капитан Джим постави стол за Анн, като първо премести оттам огромна оранжева котка и вестник.

— Слез долу, Матей. Мястото ти е на дивана. Трябва да прибера този вестник цял, докато намеря време да прочета романа в него. Казва се „Безумна любов“. Не ми е любимото четиво, но го чета, само за да видя колко дълго ще го увъртат. На шейсет и втората глава е сега и сватбата не е по-близо, отколкото беше в началото, доколкото мога да съдя. Когато идва малкият Джо, трябва да му чета пиратски истории. Не е ли странно как невинните малки същества като децата обичат най-кървавите истории?

Оказа се, че чаят на капитан Джим е истинска амброзия. Той се радваше на комплиментите на Анн като дете, но се преструваше на безразличен.

— Тайната е, че не пестя сметаната — подхвърли той самодоволно.

— Срещнахме една странна персона, когато излизахме от алеята ви — каза Гилбърт. — Кой е този мъж?

Капитан Джим се усмихна широко.

— Това е Маршал Елиът — много хубав човек само с една жилка глупост в себе си. Предполагам, забелязали сте, че целта му е била да се превърне в някакво долнопробно музейно чучело.

— Да не е назаретски или юдейски пророк, останал от древни времена? — попита Анн.

— Нито едно от двете. В дъното на лудостта му е политиката. Всичките Елиътовци, Крауфордовци и Макалистъровци са заклети политици. Те се раждат виги или тори[1], както се случи, и живеят като виги или тори, и умират като виги или тори; това ще правят и в рая, където вероятно няма политика. Този Маршал Елиът е роден виг. Самият аз съм умерен виг, но при Маршал няма умереност. Преди петнайсет години имаше особено тежки общи избори. Маршал се бореше със зъби и нокти за партията си. Той се кълнеше, че ще спечелят либералите — бе толкова сигурен, че свика публично събрание и се закле, че няма да се бръсне и да стриже косата си, докато вигите не дойдат на власт. Е, те не спечелиха — и досега не са спечелили — и тази вечер самите вие видяхте резултата. Маршал си удържа на думата.

— Какво мисли за това съпругата му? — попита Анн.

— Той е ерген. Но ако имаше съпруга, смятам, че тя не би могла да го накара да наруши тази клетва. В семейство Елиът винаги са били по-упорити, отколкото реалисти. Братът на Маршал Алекзандър имаше куче, над което трепереше, и когато то умря, човекът решително настояваше да го погребат в гробището „до останалите християни“, така казваше. Разбира се, не му позволиха. И така, той го погреба точно отвън до оградата на гробището и никога повече не пристъпи прага на църквата. Но в неделя закарваше семейството си до църквата, сядаше до гроба на това куче и четеше Библията през цялото време, докато траеше службата. Казват, че преди да умре, помолил жена си да го погребе до кучето. Тя беше мека душа, но избухна при тези думи. Тя каза, че не желае да бъде погребвана до куче и че ако той предпочита в последния си покой да бъде до кучето вместо до нея, просто да й го каже. Алекзандър Елиът беше упорит като муле, но обичаше жена си, затова отстъпи и каза: „Добре, по дяволите, погребете ме където искате. Но когато засвири тръбата на архангел Гавраил, очаквам моето куче да възкръсне, както всички останали, защото то имаше повече душа, отколкото който и да е проклет Елиът, Крауфорд или Макалистър“. Това бяха прощалните му думи. А пък що се отнася до Маршал, ние всички сме свикнали с него, но сигурно стряска непознатите с особения си вид. Познавам го от времето, когато беше на десет години — сега е на петдесет — и аз го харесвам. Днес той и аз ходихме да ловим треска. Сега само за това ме бива — от време на време да ловя по някоя пъстърва и треска. Но невинаги е било така — поне що се отнася до възможностите. Правех и други неща, както ще признаете, ако видите моята „Книга на живота“.

Анн тъкмо щеше да попита каква е книгата на живота му, когато Първия помощник отклони вниманието им, като скочи на коляното на капитан Джим. Той беше огромно животно с лице кръгло като луна, живи зелени очи и с два чифта грамадни бели лапи. Капитан Джим нежно го погали по гърба.

kotka.png

— Не обичах котките, преди да намеря Първия помощник — отбеляза той под съпровода на звучното мъркане на Помощника. — Спасих му живота и когато си спасил живота на някое същество, ти си длъжен да го обичаш. Това е второ по важност след даването на живот. Има ужасно безразсъдни хора на този свят, госпожо Блайт. Някои от онези градски хора, които имат летни къщи отвъд залива, са безразсъдни до жестокост. Това е най-лошият вид жестокост — безразсъдството. Не можем да се примиряваме с него. Те гледат котки тук през лятото, хранят ги и ги глезят, кичат ги с панделки и якички. После през есента те си отиват и ги оставят да умрат от глад и от студ. Това ме вбесява, госпожо Блайт. Един ден миналата зима намерих мъртва на брега една нещастна котка, която лежеше до телата на трите си малки котенца. Беше умряла, опитвайки се да ги топли. Беше ги покрила с вкочанените си лапи. Господи, разплаках се. После започнах да ругая. После занесох бедните котенца вкъщи, нахраних ги и им намерих добри домове. Познавах жената, която беше изоставила котката и когато тя се върна това лято, аз просто отидох отвъд залива и й казах мнението си за нея. Това беше смесване на класите, но аз обичам да се намесвам в името на добра кауза.

— Как го прие тя? — попита Гилбърт.

— Разплака се и каза, че „не била помислила“. Казвам й: „Смятате ли, че това ще се приеме като добро извинение в деня на Страшния съд, когато ще трябва да дадете сметка за живота на тази нещастна майка? Господ ще ви попита за какво ви е дал ум, ако не мислите с него, така смятам“. Мисля, че тя друг път няма да оставя котки да умрат от глад.

— Беше ли Първия помощник един от изоставените? — попита Анн.

— Да. Открих го в един страшно студен ден през зимата, оплетен в клоните на едно дърво с глупавата си якичка с панделка. Беше почти умрял от глад. Ако можехте да видите очите му, госпожо Блайт! Той беше само едно малко котенце и беше оживял някак си, след като го бяха изоставили. Когато го освободих, той жално близна ръката ми. Не беше могъщият моряк, когото виждате сега. Беше кротък и плах. Това стана преди девет години. За котка животът му е доста дълъг. Той е добър стар приятел.

— Очаквах, че имате куче — каза Гилбърт.

Капитан Джим поклати глава.

— Някога имах куче. Толкова се бях привързал към него, че когато умря, не можах да понеса мисълта да си взема друго на негово място. То беше истински приятел — разбирате ли, госпожо Блайт? Матей е просто приятел. Привързан съм към Матей — още повече като знам какъв дявол е той — като всички котки. Но аз обичах кучето си. Винаги съм изпитвал някакво необяснимо съчувствие към Алекзандър Елиът заради кучето му. В едно добро куче няма нищо дяволско. Затова повече ги обичат, отколкото котките, мисля. Но проклет да съм, не са толкова интересни. Ето ме, говоря твърде много. Защо не ме прекъснете? Когато ми дадат възможност да говоря с някого, направо се забравям. Ако сте свършили с чая, имам няколко нещица, които можете да погледнете. Събрах ги из странните ъгълчета, където имах навика да си пъхам носа.

„Няколкото нещица“ на капитан Джим се оказаха най-интересната сбирка от любопитни, грозни, причудливи и красиви предмети. И почти всеки един от тях беше свързан с някоя удивителна история.

Анн никога не забрави с какво удоволствие ги слушаше през онази осветена от лунна светлина вечер пред буйния огън.

Капитан Джим никога не се хвалеше, но беше невъзможно да не се види какъв герой е бил — смел, верен, съобразителен, безкористен. Той седеше в малката си стаичка и караше миналите приключения да оживеят отново за слушателите му.

Някои от приключенията на капитан Джим имаха такъв прекрасен завършек, че Анн и Гилбърт тайно се чудеха дали той не ги доукрасява малко. Но, както разбраха по-късно, не бяха прави за това. Разказите му бяха истински до буквалност. Капитан Джим притежаваше дарбата на роден разказвач.

— Само ако можех да уцеля точните думи — каза капитан Джим — и да ги нанижа хубавичко една след друга на хартия, щях да направя велика книга. Би надминала „Луда любов“ и вярвам, че Джо би я харесал както пиратските истории. Да, преживял съм някои приключения, когато ми беше времето; и, знаете ли, госпожо Блайт, аз още копнея за тях. Да, може да съм стар и непотребен, но понякога ме връхлита неудържимото желание да отплувам.

— Като Одисей — каза Анн замечтано.

— Одисей ли? Чел съм за него. Да, точно тъй се чувствам — точно тъй се чувстваме всички стари моряци, мисля. Но ще умра на земята в края на краищата, предполагам. Е, каквото е писано, ще стане. Имаше един стар Уилям Форд в Глен, който никога през живота си не беше пътувал по вода, защото се страхувал да не би да се удави. Някаква врачка му предсказала това. Един хубав ден той изгубил съзнание и паднал по лице в коритото за добитъка в обора и се удавил. Трябва ли да си тръгвате? Е, елате скоро пак и въобще идвайте често. Следващия път докторът ще говори. Той знае цял куп неща, които искам да науча. Понякога ми е самотно тук. Стана още по-лошо, откакто умря Елизабет Ръсъл. Двамата бяхме такива приятели.

Капитан Джим говореше с патоса на възрастните, които виждат как старите им приятели ги напускат един по един — приятели, чиито места никога не можеха да бъдат напълно заети от по-младо поколение, дори да бяха сродни души. Анн и Гилбърт обещаха да дойдат пак скоро и да идват често.

— Той е рядък екземпляр, нали? — каза Гилбърт, докато вървяха към дома.

— Някак си не мога да примиря простодушния му, любезен характер с дивия, пълен с приключения живот, който е водел — разсъждаваше Анн.

— Нямаше да ти се струва толкова трудно, ако го беше видяла онзи ден долу в рибарското селце. Един от мъжете в лодката на Питър Готие направи някаква грозна забележка за някакво момиче край брега. Капитан Джим направо изпепели с поглед нещастника. Той сякаш се преобрази. Не каза много — но по какъв начин го каза! Сякаш дереше кожата. Разбирам, че капитан Джим никога не би позволил да се каже нито една лоша дума срещу която и да е жена в негово присъствие.

— Чудно защо никога не се е оженил — каза Анн. — Сега трябваше да има синове, които да плават с корабите си в морето и внуци, които да се катерят върху него, за да чуят историите му — той е от този вид. Вместо това той има само една великолепна котка.

Но Анн грешеше. Капитан Джим имаше повече от това. Имаше спомени.

Бележки

[1] Виги и тори — английски политически партии, от които произлизат днешните Либерална и Консервативна партия. — Бел.пр.