Луси М. Монтгомъри
Анн от дома на мечтите (16)

XVI
Зима в „Четирите вятъра“

Зимата настъпи мощно след новогодишните празници. Големи бели преспи се трупаха около малката къща, палми от скреж покриваха прозорците й. Ледът на пристанището стана по-твърд и по-дебел, докато хората от „Четирите вятъра“ започнаха обичайните си зимни пътешествия върху него. В лунни нощи Анн чуваше от своята къща звънчетата на шейните. Заливът също замръзна и фарът на „Четирите вятъра“ вече не светеше. През месеците, когато корабоплаването беше затворено, капитан Джим нямаше никаква работа.

— Първия помощник и аз нямаме какво да правим до пролетта, освен да се топлим и да се забавляваме. Предишният пазач на фара винаги се прибираше в Глен за зимата, но аз предпочитам да остана на носа. Първия помощник може да се отрови или да го изядат кучетата в Глен. Малко е самотно, наистина, без фара и водата за компания, но ако нашите приятели често идват да ни видят, ще издържим някак си.

Капитан Джим имаше платноходка на колела за пътуване по леда и Гилбърт, Анн и Лесли много пъти правеха буйни разходки с нея по гладкия лед на пристанището. Анн и Лесли излизаха заедно на дълги преходи със снегоходки по полето, през залива или през горите от другата страна на Глен. Те станаха много добри приятелки. Имаха много да си дадат една на друга — всяка от тях усещаше живота си по-богат от приятелската размяна на мисли и приятелското мълчание; всяка от тях гледаше през белите полета между домовете им с приятното съзнание за приятелка от другата страна. Но въпреки всичко това Анн чувстваше, че между Лесли и нея винаги има преграда — стеснителност, която никога не изчезваше напълно.

— Не зная защо не мога да се приближа до нея — каза Анн една вечер на капитан Джим. — Толкова много я харесвам и й се възхищавам, но никога не ме допуска до сърцето си.

— Била си твърде щастлива през целия си живот, скъпа госпожо Блайт — каза замислено капитан Джим. — Струва ми се, че заради това ти и Лесли не можете да сближите душите си.

— Детството ми, преди да отида в „Грийн Гейбълс“ не беше много щастливо — каза Анн, втренчила сериозен поглед през прозореца.

— Може и да не е било щастливо, но животът на горката Лесли е трагедия. Тя чувства, че има огромна част от живота й, в която не можеш нито да влезеш, нито да я разбереш и затова трябва да те държи далече от нея. Да те спре, тъй да се каже, преди да я нараниш. Душата на Лесли е като кървяща рана — нищо чудно, че я крие.

— Ако това беше всичко, нямаше да имам нищо против, капитан Джим. Бих разбрала. Но понякога почти съм склонна да повярвам, че Лесли не… не ме харесва. Понякога ме изненадва погледът й, който сякаш показва презрение и неприязън. И това ме обижда, капитан Джим. Не съм свикнала да не ме харесват — направих толкова усилия да спечеля приятелството на Лесли.

— Ти си го спечелила, скъпа госпожо Блайт. Не си въобразявай разни глупости, че Лесли не те харесва. Ако не те харесваше, щеше да дружи много по малко с теб, отколкото сега. Познавам Лесли много добре и съм сигурен в това.

— Първия път, когато я видях, тя подкарваше гъските надолу по склона. Тогава тя ме погледна със същото изражение — упорстваше Анн. — Почувствах го, дори когато се възхищавах от красотата й. Тя ме гледаше с възмущение, капитан Джим.

— Възмущението сигурно е било заради нещо друго, скъпа госпожо Блайт, ти просто си получила дял от него, защото си била наблизо. Понякога Лесли се цупи, бедното момиче. Не мога да я обвинявам, когато зная с какво трябва да се примирява. В живота има много неразбираеми неща, нали, скъпа госпожо Блайт? Понякога нещата вървят както трябва, като при тебе с доктора. Но друг път сякаш всичко отива по дяволите. Ето я Лесли, толкова умна и хубава, ще помислите, че е родена за кралица, вместо това тя е поставена в клетка тук, лишена от всички женски ценности, без друга перспектива, освен да прислужва на Дик Мур през целия си живот. Макар че, забележи, скъпа госпожо Блайт, смея да кажа, че тя би предпочела сегашния си живот такъв, какъвто е, отколкото живота с Дик преди той да отпътува. Но ти много помогна на Лесли — тя е друго същество, откакто ти дойде в „Четирите вятъра“. Онзи ден си говорихме за това с госпожица Корнелия. Затова хвърли през борда всяка мисъл, че тя не те харесва.

Анн трудно можеше да отхвърли напълно тази мисъл, защото имаше моменти, когато чувстваше, че Лесли таеше странна, неясна неприязън към нея. Тя изпита острото му жило един ден, когато й каза, че очаква дете през пролетта. Лесли й хвърли тежък, жесток, враждебен поглед.

— Значи ще имаш и това — каза тя с приглушен глас. И без нито дума повече тя се обърна и тръгна през полето към къщи.

Анн беше дълбоко засегната. В момента мислеше, че е намразила Лесли завинаги. Но когато Лесли дойде след няколко вечери, тя беше толкова приятна, дружелюбна, искрена, остроумна и очарователна, че Анн й прости и забрави. Само че повече не спомена за скъпата си надежда пред Лесли. Но една вечер, когато зимата бе към края си, тя дойде в малката къща да си побъбри по здрач. Преди да си отиде, остави на масата малка бяла кутия. Анн я намери и я отвори с любопитство. В нея имаше мъничка бяла рокля с превъзходна изработка — нежна бродерия, чудни бастички, направо прелест. Върху нея лежеше картичка — „От Лесли с обич“.

— Колко ли часове е работила над нея — каза Анн. — А платът сигурно е струвал повече, отколкото може да си позволи. Много мило от нейна страна.

Но Лесли беше безцеремонна и рязка, когато Анн й благодари — Анн отново се почувства отхвърлена.

Подаръкът на Лесли не беше единствен в малката къща. Госпожица Корнелия се беше отказала за момента от шиенето на дрехи за нежелани осми бебета и беше се впуснала в шиене за едно много желано първо дете. Филипа Блейк и Дайана Райт изпратиха чудесни дрехи; и госпожа Рейчъл Линд изпрати няколко, в които хубавият плат и здравите шевове заместваха бродериите и наборите. Самата Анн уши много неща, като прекара над тях най-щастливите часове от тази щастлива зима.

Капитан Джим беше най-честият гост в малката къща и никой не беше по-добре приет от него. Всеки ден Анн заобичваше все повече простодушния, искрен стар моряк. Капитан Джим беше от онези редки и интересни хора, които „винаги казват нещо, когато говорят“.

Сякаш нищо не можеше да разстрои или да обезсърчи капитан Джим.

— Май съм придобил навика да се радвам на нещата — каза той веднъж, когато Анн спомена за неизменната му бодрост. — Той е станал толкова хроничен, че май се радвам и на неприятните неща.

Една вечер на светлината от огнището Анн видя „Книгата на живота“ на капитан Джим. Нямаше нужда да го убеждава да я покаже и той с гордост й я даде да я чете.

— Написах я, за да я оставя на малкия Джо — каза той. — Не ми харесва мисълта всичко, което съм направил и видял, да бъде забравено, след като се отправя на последното си плаване. Джо ще си спомня и ще разказва историите на децата си.

Беше стара книга, подвързана с кожа, в която бяха описани неговите пътешествия и приключения. Анн си помисли каква скъпоценна находка би било това за някой писател. Всяко изречение беше златно зърно. Самата книга нямаше литературни достойнства. Очарованието на разказвач изоставяше капитан Джим, когато стигнеше до писалка и мастило. Той можеше само да нахвърля грубо скелета на прочутите си разкази, обаче и правописът, и граматиката куцаха безнадеждно. Но Анн усети, че ако някой, притежаващ дарба, можеше да вземе това просто описание на смелия живот, пълен с приключения, от него можеше да стане чудесен роман.

Анн разказа за това на Гилбърт, докато вървяха към дома.

— Анн, защо не опиташ самата ти?

Анн поклати глава.

— Не. Бих искала да мога. Но това не е по силите на таланта ми. Ти знаеш в какво съм най-силна, Гилбърт — фантастичното, фееричното, красивото. За да се опише животът на капитан Джим както трябва, е необходима рядка комбинация от дарби. Пол би могъл да го направи, ако беше по-възрастен. Във всеки случай ще го помоля да дойде през лятото и да се запознае с капитан Джим.

„Ела ни на гости — писа Анн на Пол. — Страхувам се, че тук не можеш да откриеш Нора, Златната дама или Близнаците моряци; но ще намериш един стар моряк, който може да ти разкаже чудесни истории.“

Пол обаче отговори, че за съжаление тази година не може да дойде. Заминавал за две години да учи в чужбина.

„Когато се върна, ще дойда в «Четирите вятъра», скъпа учителко“, пишеше той.

— Но междувременно капитан Джим остарява — каза Анн тъжно — и няма кой да напише неговата книга на живота.