Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анн Шърли (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Anne’s House of Dreams, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Айра (2016)
Корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Луси М. Монтгомъри. Анн от дома на мечтите

ИК „Пан’96“ ООД, София, 2001

Редактор: Цанко Лалев

Коректор: Митка Костова

Илюстрации: Ран Манолов

ISBN: 954-657-406-6

История

  1. — Добавяне

XXVI
На пясъчната плитчина

На другата сутрин Оуън Форд си тръгна от „Четирите вятъра“. Вечерта Анн отиде да види Лесли, но не намери никого. Къщата беше заключена и нямаше светлина в нито един прозорец. Приличаше на изоставен дом. Лесли не се появи на другата сутрин и Анн сметна това за лош знак.

Вечерта Гилбърт имаше работа в рибарското заливче, Анн отиде с него на носа, като имаше намерение да постои с капитан Джим. Но за големия фар, чиято светлина преминаваше на откоси през мъглата на есенната вечер, се грижеше Алек Бойд, а капитан Джим отсъстваше.

— Какво ще правиш? — попита Гилбърт. — Ще дойдеш ли с мен?

— Не искам да ходя в заливчето, но ще дойда на канала с теб и ще се поразходя по брега, докато се върнеш. Каменистият бряг е твърде хлъзгав и мрачен тази вечер.

Сама на пясъчната плитчина, Анн се отдаде на тайнственото очарование на вечерта. Беше топло за септември, макар че късният следобед беше много мъглив. Пълната луна беше превърнала пристанището, залива и заобикалящите ги брегове в странен, фантастичен свят от бледосива мъгла, през която всичко изглеждаше призрачно. Дори черната шхуна на капитан Джозая Крауфорд, която плаваше надолу по канала, натоварена с картофи за пристанищата на Нова Скотия, изглеждаше като призрачен кораб. Анн с удоволствие се отдаде на фантазии. Беше прекрасно и романтично, загадъчно да се скита тук сама на този омагьосан бряг.

briag.png

Но беше ли сама? Нещо се мержелееше в мъглата пред нея, придоби очертания и форми и внезапно се втурна към нея през набраздения от вълните пясък.

— Лесли! — възкликна Анн от удивление. — Какво правиш тук?

— Ако става дума за това, ти какво правиш тук? — каза Лесли, като се опита да се усмихне. Усилието й пропадна. Тя изглеждаше много бледа и уморена; но къдриците под алената й шапка се извиваха около лицето и очите й като малки кръгчета искрящо злато.

— Чакам Гилбърт, той е на заливчето. Исках да остана на фара, но капитан Джим го няма.

— Дойдох тук, защото исках да повървя — да вървя — и да вървя — каза Лесли неспокойно. — Не можех да го направя на каменистия бряг — приливът беше твърде висок и скалите ме заграждаха. Трябваше да дойда тук, иначе щях да полудея, струва ми се. Доплавах с лодката по канала в дома на капитан Джим. Бях там цял час. Ела, ела, нека да повървим. Не мога да стоя на едно място. О, Анн!

— Лесли, какво има? — попита Анн, макар че вече знаеше много добре.

— Не мога да ти кажа, не ме питай. Не бих имала нищо против да знаеш. Бих искала да знаеш, но не мога да ти кажа, не мога да кажа на никого. Бях такава глупачка, Анн, такава глупачка.

Тя се засмя с горчивина. Анн я прегърна.

— Лесли, да не би да си се научила да обичаш господин Форд?

Лесли се обърна поривисто.

— Как разбра? — извика тя. — Анн, как разбра? О, написано ли е на лицето ми, за да го видят всички? Толкова ли си личи?

— Не, не. Не мога да ти кажа как разбрах. Просто ми хрумна, ей така. Лесли, не ме гледай така!

— Презираш ли ме? — запита Лесли със заплашителен, нисък глас. — Мислиш ли, че съм порочна… недостойна? Или мислиш, че просто съм глупачка?

— Мисля, че не си нито едно от тези неща. Ела, скъпа, нека да го обсъдим разумно, както бихме обсъдили която и да е друга голяма криза в живота. Ти си размишлявала над нея и си се оставила да изпаднеш в ужас. Знаеш, че не си склонна да извършиш нещо нередно, и ми обеща, че ще се бориш срещу това.

— Но… ох… толкова е срамно — промърмори Лесли. — Да го обичам, при положение, че съм омъжена.

— Няма нищо срамно. Но много съжалявам, че си се научила да обичаш Оуън, защото, както стоят нещата, това само ще те направи още по-нещастна.

— Не съм се научила да го обичам — каза Лесли, като вървеше и говореше отривисто. — Ако беше така, щях да го предотвратя. Не бях и сънувала за такова нещо, до онзи ден, преди една седмица, когато той ми каза, че е завършил книгата си и че скоро трябва да си тръгва. После… после разбрах. Почувствах се така, сякаш някой ми беше нанесъл страшен удар. Не казах нищо, не можех да говоря, не зная как съм изглеждала. Толкова се страхувам, че лицето ми ме е издало. О, бих умряла от срам, ако смятах, че знае или подозира.

Анн беше страшно мълчалива, пречеха й заключенията от разговора с Оуън. Лесли продължи трескаво, сякаш намираше успокоение в разговора.

— Бях толкова щастлива цяло лято, Анн — по-щастлива отколкото съм била някога през целия си живот. Мислех, че е защото изяснихме всичко помежду си и поради приятелството ни. Така и беше отчасти, но не напълно. Сега зная защо беше толкова различно. А сега всичко свърши — той си отиде. Как мога да живея, Анн? Когато влязох обратно в къщата тази сутрин, след като Оуън си тръгна, самотата ме удари в лицето.

— След време няма да ти изглежда толкова тежко, скъпа — каза Анн, която винаги чувстваше болката на приятелите си толкова остро, че не можеше лесно да изрече подходящи утешителни думи. Освен това тя си спомняше как добронамерените изказвания я бяха наранявали в собствената й мъка и не смееше да ги произнася.

— О, струва ми се, че с времето ще става по-тежко — каза Лесли отчаяно. — Когато си тръгваше вчера сутринта, беше толкова студен и безразличен. Каза само: „Сбогом, госпожо Мур“ с най-студения тон на света, сякаш дори не сме били приятели, сякаш не означавам нищо за него. Зная, че не означавам нищо, не исках да ме обича, но можеше да е малко по-любезен.

„О, иска ми се Гилбърт вече да дойде“, мислеше си Анн. Тя знаеше защо Оуън се беше сбогувал толкова студено, защо не беше сърдечен, както изискваше доброто им приятелство, но не можеше да каже на Лесли.

— Не исках да стане така, Анн, не исках — каза горката Лесли.

— Зная.

— Обвиняваш ли ме?

— Изобщо не те обвинявам.

— И няма… няма да кажеш на Гилбърт?

— Лесли! Мислиш ли, че бих могла да направя такова нещо?

— О, не зная. Вие с Гилбърт сте такива приятели. Не виждам как би могла да не му казваш всичко.

— Всичко за собствените ми грижи — да. Но не и тайните на приятелите ми. А ето го и самият Гилбърт. Ти ще се прибереш заедно с нас — каза Анн, която нямаше намерение да остави Лесли да се скита сама по пясъчната плитчина в такава нощ и в такова настроение. — В нашата лодка има достатъчно място за трима, ще завържем отзад твоята плоскодънка.

— О, предполагам, че отново ще трябва да се примиря с мисълта, че съм излишна — каза горката Лесли и пак се засмя горчиво. — Прости ми, Анн, това беше отвратително. Трябва да съм благодарна, че имам двама добри приятели. Не обръщайте внимание на отвратителните ми приказки. Просто ми се струва, че съм голям товар за всички и че всичко ме наранява.

— Лесли изглеждаше много мълчалива тази вечер, нали? — каза Гилбърт, когато той и Анн се прибраха у дома. — Какво правеше тя, за бога, сама на плитчината?

— Знаеш, че обича да отива на брега след някой от лошите дни на Дик.

— Колко жалко, че не е срещнала и не се е омъжила за човек като Форд навремето — размишляваше Гилбърт. — Щяха да бъдат идеална двойка, нали?

— За бога, Гилбърт, не ставай сватовник — извика Анн доста силно, като се страхуваше, че Гилбърт ще открие истината, ако продължи тази линия на разсъждения.

— Опазил ме бог, малка Анн, не съм сватовник — възрази Гилбърт, доста изненадан от тона й. — Само си мислех какво ли би станало, ако Оуън и Лесли се бяха запознали преди години.

— Добре, не си мисли. Това е загуба на време — каза Анн. После добави неочаквано: — О, Гилбърт, иска ми се всички да бяха така щастливи като нас.