Луси М. Монтгомъри
Анн от дома на мечтите (33)

XXXIII
Сбъднати мечти

Една сутрин, когато ветровитият златен изгрев се вдигаше над залива, едно бебе проплака в „Дома на мечтите“.

Половин час по-късно Гилбърт изтича в хола и почука на вратата на стаята за гости. Един сънлив глас му отговори и след миг бледото изплашено лице на Марила надникна зад вратата.

— Марила, Анн ме изпрати да ти кажа, че е пристигнал един млад господин. Не носи много багаж със себе си, но очевидно иска да остане.

— За бога! — каза Марила уплашено. — Не искаш да ми кажеш, че всичко е свършило. Защо не ме извикахте?

— Анн не ми позволи да те безпокоя без нужда. Никого не повикахме до преди два часа. Този път всичко бе наред.

— Гилбърт… това бебе ще живее ли?

— Със сигурност. Тежи десет фунта и… чуй го. Нищо му няма на дробовете, нали? Сестрата казва, че косата му ще е червена. Анн й е страшно ядосана, а аз ще се пръсна от радост.

Това беше един чудесен ден в малкия „Дом на мечтите“.

— Слава богу! — каза Анн, бледа и възторжена. — О, Марила, не смея да го повярвам, след онзи ужасен ден миналото лято. Оттогава все ме болеше сърцето.

— Това бебе ще заеме мястото на Джой — каза Марила.

— О, не, не, не, Марила. Не може, нищо не може да го заеме. Той си има собствено място, скъпото ми, малко момченце. О, Марила, погледни тези мили, сладки пръстчета! Не е ли странно, че са толкова съвършени?

— Щеше да бъде странно, ако не бяха — каза Марила.

Сега, когато всичко беше минало благополучно, Марила беше дошла на себе си.

— О, зная, но ми се струва, че не биха могли да бъдат напълно завършени, знаеш, а те са, чак до мъничките нокти. А ръцете му — само погледни ръцете му, Марила.

— Изглеждат като истински ръце — съгласи се Марила.

— Виж как се държи за пръста ми. Сигурна съм, че вече ме познава. Плаче, когато сестрата го вземе. О, Марила, мислиш ли… нали не мислиш, че косата му ще бъде червена?

— Не виждам много коса с какъвто и да било цвят — каза Марила. — На твое място не бих се безпокоила за това, докато не си проличи.

— Марила, той има коса — погледни този красив пух по цялата му глава. Във всеки случай сестрата казва, че очите му ще са лешникови и челото му ще е точно като на Гилбърт.

— Има и най-хубавите малки ушички, скъпа госпожо доктор — каза Сюзън. — Първото нещо, което направих, беше да погледна ушите му. Косата лъже, а носовете и очите се променят, не можеш да кажеш какви ще станат, но ушите са си уши от начало до край и човек винаги е наясно с тях. Само погледнете формата им — поставени са точно отстрани на главичката. Никога няма да се срамувате от ушите му, скъпа госпожо.

Възстановяването на Анн беше бързо и щастливо. Хората идваха да видят бебето и поздравяваха щастливите родители. Лесли и госпожица Корнелия помагаха с каквото могат. Капитан Джим държеше малкото същество в големите си мургави ръце и го гледаше като някакво чудо.

— Как ще го наречете? — попита госпожица Корнелия.

— Анн е определила името му — отговори Гилбърт.

— Джеймс Матю — на двамата най-добри господа, които някога съм познавала, включително и от присъстващите — обясни Анн и хвърли жизнерадостен поглед към Гилбърт.

Гилбърт се усмихна.

— Никога не съм познавал добре Матю. Той беше толкова стеснителен, че ние, момчетата, не можехме да се запознаем с него. Но напълно съм съгласен с теб, че капитан Джим е една от най-редките и най-добрите души, които Господ някога е създавал от кал. Той е толкова възхитен, че сме дали неговото име на нашето малко момче. Изглежда няма друг съименник.

— Е, Джеймс Матю е достойно име — каза госпожица Корнелия. — Радвам се, че не го натоварихте с някое надуто, романтично име, от което ще се срамува, когато стане дядо. Госпожа Уилям Дрю в Глен е нарекла бебето си Бърти Шекспир. Какво съчетание, нали? Радвам се и че изборът не ви е затруднил. Някои хора много се мъчат с това. Когато се роди първото момче на Станли Флагс, имаше такова съперничество на кого да нарекат детето, че горката малка душа остана без име две години. После дойде и братчето му и за известно време бяха голямото бебе и малкото бебе. Накрая ги нарекоха, голямото бебе — Питър, и малкото бебе — Айзък, на двамата им дядовци и ги кръстиха заедно. Всеки от двамата се опитваше да надвика другия. А познавате ли онова шотландско семейство от планините Макнаб в Глен? Имат дванайсет момчета и най-голямото и най-малкото се наричат Нийл — големият Нийл и малкият Нийл, в едно и също семейство. Предполагам, че са им свършили имената.

— Чела съм някъде — смееше се Анн, — че първото дете е поезия, но десетото е най-прозаичната проза. Може би госпожа Макнаб е мислела, че дванайсетото е просто преразказана стара приказка.

— Е, и аз мога да кажа нещо за големите семейства — каза госпожица Корнелия с въздишка. — Бях дете на осем години и мечтаех за брат или сестра. Мама ми каза да се моля — и се молих, повярвай ми. Един ден леля Нели дойде при мен и каза: „Корнелия, има едно малко братче за теб горе в стаята на майка ти. Можеш да се качиш и да го видиш“. Бях толкова развълнувана и възхитена, че просто летях нагоре. А старата госпожа Флаг вдигна бебето, за да го видя. Господи, скъпа Анн, никога през живота си не съм била толкова разочарована. Виждаш ли, бях се молила за братче, две години по-голямо от мене.

— Колко време ти трябваше, за да преодолееш разочарованието си? — попита Анн, като се заливаше от смях.

— Напук на съдбата седмици наред дори не исках да погледна бебето. Никой не знаеше защо, защото не им казах. После то започна да се разхубавява, протягаше ръчички към мен и аз започнах да се привързвам към него. Но не се примирих истински с него, докато един ден моя съученичка дойде да го види и каза, че според нея е страшно малък за възрастта си. Тогава полудях от гняв, нахвърлих се върху нея, казах й, че не е способна да познае едно хубаво бебе, когато го види, а нашето е най-хубавото бебе на света. След това просто го боготворях. Мама умря, преди то да навърши три години и аз му бях и сестра, и майка.

Госпожица Корнелия въздъхна. Гилбърт беше слязъл долу и Лесли, която тананикаше на малкия Джеймс Матю при таванския прозорец, го остави заспал в кошчето му и си отиде. След като вече не можеше да ги чуе, госпожица Корнелия се наведе напред и каза със заговорнически шепот:

— Анн, вчера получих писмо от Оуън Форд. Сега е във Ванкувър, но ме пита дали след време мога да го приема като квартирант за месец. Ти знаеш какво означава това. Е, надявам се, че постъпваме правилно.

— Нищо не можем да направим. Не можем да му попречим да дойде в „Четирите вятъра“, щом иска — каза бързо Анн.

Не й харесваше чувството за сватосване, което й даваше шепотът на госпожица Корнелия. После тя леко отстъпи.

— Не казвай на Лесли, че той ще дойде, докато не пристигне — каза тя. — Ако тя разбере, сигурна съм, че веднага ще си отиде. И без това има намерение да си върви през есента — така ми каза онзи ден. Ще отиде в Монреал, за да стане медицинска сестра и да се опита да започне нов живот.

— Добре си го намислила, Анн — каза госпожица Корнелия, като кимаше мъдро. — Това е всичко, което може да се направи. Ти и аз изиграхме ролята си и трябва да оставим другото в ръцете на по-висши сили.