Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анн Шърли (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Anne’s House of Dreams, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Айра (2016)
Корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Луси М. Монтгомъри. Анн от дома на мечтите

ИК „Пан’96“ ООД, София, 2001

Редактор: Цанко Лалев

Коректор: Митка Костова

Илюстрации: Ран Манолов

ISBN: 954-657-406-6

История

  1. — Добавяне

X
Историята на Лесли Мур

— Да, осмото бебе се роди преди две седмици — обади се госпожица Корнелия от люлеещия се стол пред огъня на малката къща в един мразовит октомврийски следобед. — Момиче е. Фред крещеше като луд — каза, че искал момче — а истината е, че изобщо не го е искал. Ако беше момче, той щеше да крещи защо не е момиче. Преди това им се родиха четири момичета и три момчета, затова не виждам дали има значение какво е това бебе. Бебето наистина е хубаво. Има черни очи и най-сладките, мънички ръчички.

— Трябва да отида да го видя. Обичам бебета — каза Анн, като се усмихваше.

— Много са сладки — призна госпожица Корнелия. — Но изглежда някои хора имат повече, отколкото всъщност се нуждаят, повярвай ми. Горката ми братовчедка Флора роди единайсет, и каква робиня е! Съпругът й се самоуби преди три години.

— Защо го е направил? — попита Анн, доста смутена.

— Не могъл да се наложи за нещо, затова скочил в кладенеца. Щастливо избавление! Той беше роден тиранин. Но, разбира се, развали кладенеца. Флора никога не можа да свикне с мисълта да го използва отново, горката! Затова накара да изкопаят друг и й излезе ужасно скъпо. Щом е искал да се удави, има достатъчно вода в залива, нали? Не мога да търпя такива мъже. Доколкото си спомням, в „Четирите вятъра“ сме имали само двама самоубийци. Другият беше Франк Уест — бащата на Лесли Мур. Впрочем, Лесли вече намина ли да те види?

— Не, но преди няколко вечери я срещнах на брега и случайно се запознахме — каза Анн и наостри уши.

Госпожица Корнелия кимна.

— Радвам се, скъпа. Надявах се, че ще се видите. Какво мислиш за нея?

— Помислих си, че е много красива.

— О, разбира се. Никой в „Четирите вятъра“ не може да й придиря за външния вид. Видя ли косата й? Когато я пусне, стига до петите й. Но аз имах предвид да те питам как ти се стори?

— Мисля, че бих могла да я харесвам много, ако тя ми позволи — каза бавно Анн.

— Но тя не ти позволи — отблъсна те и те задържа на една ръка разстояние. Горката Лесли! Нямаше да си много изненадана, ако знаеше какъв е животът й. Трагедия — трагедия! — повтори натъртено госпожица Корнелия.

— Бих искала да ми разкажете за нея — каза внимателно Анн.

— Господи, скъпа, всички в „Четирите вятъра“ знаят историята на горката Лесли. Не е тайна какво й се е случило. Никой обаче, освен самата Лесли, не знае какво й е отвътре и тя не се доверява на хората. Аз съм най-добрата й приятелка на земята, мисля, и тя никога не ми се е оплаквала. Виждала ли си Дик Мур?

— Не.

— Е, мога и да започна отначало и направо да ти разкажа всичко, така ще го разбереш. Както казах, бащата на Лесли беше Франк Уест. Той беше умен и мързелив — точно като мъж. О, той имаше купища акъл — и го използваше добре! Тръгна в колеж, учи две години, после му се влоши здравето. Всички от фамилия Уест бяха склонни към туберкулоза. И така, Франк се завърна у дома и започна да се занимава със земеделие. Ожени се за Роуз Елиът отвъд залива. Роуз я смятаха за красавицата на „Четирите вятъра“ — Лесли е наследила красотата от майка си, но тя има десет пъти повече дух и целеустременост, отколкото Роуз, и много по-хубава фигура. Сега знаеш, Анн, винаги съм била на мнение, че ние жените трябва да се поддържаме. Достатъчно сме принудени да търпим от мъжете. Господ ни е свидетел, затова смятам, че не трябва да се дразним взаимно, а и рядко ще ме видиш да презирам жена. Но никога не съм имала високо мнение за Роуз Елиът. Първо, тя беше разглезена, повярвай ми, не беше нищо друго, освен едно мързеливо, егоистично, хленчещо същество. Франк не беше пригоден за работа, затова бяха бедни като църковни мишки. Горките! Преживяваха с картофи и хляб, вярвай ми. Имаха две деца — Лесли и Кенет. Лесли има външността на майка си и ума на баща си, и нещо, което не е взела от тях. Тя го е наследила от баба си Уест — великолепна възрастна дама. Лесли беше най-ведрото, най-приветливото, най-веселото създание като дете, Анн. Всички я харесваха. Тя беше любимка на баща си и страшно беше привързана към него. Бяха приятели, както казваше тя. Тя не виждаше нито един от недостатъците му — а той беше очарователен посвоему.

— Когато Лесли беше на дванайсет години, се случи първото ужасно нещо. Тя боготвореше малкия Кенет. Той беше с четири години по-малък от нея и беше много мило детенце. Един ден се уби — паднал от голяма купа сено, точно когато каруцата влизала в плевника и колелото й минало през малкото му телце, като му взело живота. Да знаеш, Анн, Лесли го видяла. Тя гледала надолу от горната част на плевника. Изпищяла веднъж пронизително — ратаят каза, че никога през живота си не бил чувал такъв звук — каза, че ще му звъни в ушите, докато тръбата на архангел Гавраил го заглуши. Но тя повече не изпискала и не заплакала. Скочила от горния етаж на плевника върху купата сено и от купата сено на пода, после повдигнала малкото телце. Трябвало да го изтръгнат от нея, защото тя не го пускала. Изпратили да повикат мен — не мога да говоря за това.

Госпожица Корнелия избърса сълзите си и продължи да шие в горчиво безмълвие за няколко минути.

— Е — започна отново тя, — свърши се, погребаха малкия Кенет в онова гробище отвъд залива и не след дълго Лесли се завърна в училище и при уроците си. Тя никога не спомена името на Кенет — не съм го чувала от устата й оттогава до ден-днешен. Мисля, че тази стара болка още я изгаря понякога. Но тя беше само дете, а времето наистина е снизходително към децата. Скоро тя започна отново да се смее — смехът й е най-хубавото нещо. Сега рядко го чуваме.

— Онази вечер го чух веднъж — каза Анн. — Красив смях е.

— Франк Уест започна да пада духом след смъртта на Кенет. Не беше силен и това беше шок за него, защото наистина обичаше детето, макар че, както казах, Лесли му беше любимка. Той стана унил и меланхоличен и не можеше или не искаше да работи. И един ден, когато Лесли беше на четиринайсет години, той се обеси — и то, да знаеш, Анн, в гостната, точно в средата, на лампата, която висеше от тавана. Беше и годишнина от сватбата му. Хубаво, подходящо време беше избрал за това, нали? И, разбира се, горката Лесли беше тази, която го намери. Тази сутрин тя влязла в гостната, пеейки, с букет свежи цветя за вазите, и видяла там баща си да виси от тавана, с почерняло лице като въглища. Било нещо ужасно, повярвай ми!

— О, колко страшно! — каза Анн и изтръпна. — Горкото, горкото дете!

— Лесли не плака на погребението на баща си повече, отколкото беше плакала на погребението на Кенет. Роуз крещеше и виеше за двама, обаче Лесли правеше всичко, за да успокои майка си. Бях отвратена от Роуз, както всички останали, но Лесли никога не губеше търпение. Тя обичаше майка си. Лесли е привързана към рода си — близките й никога не можеха да грешат според нея. Е, погребаха Франк Уест до Кенет и Роуз му направи голям паметник. По-голям от него, повярвай ми! Във всеки случай, беше по-голям, отколкото можеше да си позволи Роуз, защото фермата беше ипотекирана за повече от стойността й. Но скоро умря старата баба Уест и остави на Лесли малко пари — достатъчно, за да учи година в академията „Куинс“. Лесли беше решила да се изучи за учителка, ако можеше, и после да спечели достатъчно, за да завърши колежа „Редмънд“. Това беше мечтата на баща й — искаше тя да получи това, което той беше загубил. Лесли беше изпълнена с амбиция, а главата й беше пълна с ум. Тя отиде в „Куинс“, взе две години за една и получи първата си образователна степен. Когато се завърна у дома, получи училището в Глен. Тя беше толкова щастлива, изпълнена с надежди, живот и въодушевление. Като си помисля какво беше тя тогава и какво е сега, си казвам — по дяволите тези мъже!

Госпожица Корнелия откъсна конеца си толкова свирепо, сякаш отсичаше главата на целия мъжки род с един удар.

— Онова лято Дик Мур влезе в живота й. Баща му, Абнър Мур, държеше магазин в Глен, но Дик беше наследил от майка си склонността да ходи в морето. Той плаваше през лятото и продаваше в магазина на баща си през зимата. Беше едър, красив мъж с дребна грозна душа. Винаги искаше нещо, а когато го получеше, спираше да го иска — точно като мъж. През повечето време беше наистина приятен и любезен, особено когато всичко вървеше добре. Но пиеше здравата, разказваха и някои неприятни истории за него и някакво момиче долу в рибарското село. Той не беше достоен дори да бърше прахта от краката на Лесли, накратко, това е. Той беше методист! Но беше направо полудял по Лесли — заради красотата й, на първо място, и понеже тя дори не би разговаряла с него, на второ. Той се закле, че ще я има — и я получи!

— Как го постигна?

— О, това беше долно нещо! Никога няма да простя на Роуз Уест. Виждаш ли, скъпа, Абнър Мур държеше ипотеката на фермата на Уест, лихвата беше просрочена от няколко години, и Дик просто отиде и каза на госпожа Уест, че ако Лесли не се омъжи за него, той ще накара баща си да обяви ипотеката за просрочена. Роуз го прие ужасно — припадна и плака и умоляваше Лесли да не допуска да я изгонят от дома й. Каза, че сърцето й ще бъде разбито, ако напусне дома, в който е родила децата си. Не бих я обвинявала, че се чувства ужасно — но ти не би повярвала, че е такава егоистка и заради това ще пожертва собствената си плът и кръв, нали? Е, Роуз беше такава. И Лесли се подчини — тя обичаше майка си толкова много, че би направила всичко, за да й спести болката. Тя се омъжи за Дик Мур. Тогава никой от нас не знаеше защо. Не след дълго аз открих, че майка й я беше накарала. Бях сигурна, че има нещо нередно, защото знаех как Лесли му се беше присмивала, а не беше в характера на Лесли така да се извърта. Освен това знаех, че Дик Мур не беше от този тип мъже, за когото Лесли някога би си мечтала, въпреки хубавата му външност и смелост. Разбира се, нямаше сватбено тържество, но Роуз ме помоли да отида на сватбената им церемония. Отидох, но съжалявах, че го направих. Бях виждала лицето на Лесли на погребенията на брат й и баща й — сега сякаш я виждах на собственото й погребение. Но Роуз сияеше от щастие, повярвай ми!

Лесли и Дик се установиха в дома на Уест — Роуз не би понесла да се раздели със скъпата си дъщеря! — и живяха там през зимата. През пролетта Роуз хвана пневмония и една година по-късно умря! Лесли беше страшно съсипана. Не е ли ужасно как някои недостойни хора са обичани, докато други, които го заслужават много повече, както би си помислила, никога не получават много обич? А пък Дик се беше наситил на тихия семеен живот — точно като мъж. Пътуваше нагоре-надолу. Отиде до Нова Скотия да посети роднините си — баща му беше дошъл от Нова Скотия — и писа на Лесли, че неговият братовчед, Джордж Мур, тръгва на пътешествие до Хавана и че той ще го придружи. Името на кораба беше „Четирите сестри“ и щяха да отплават след девет седмици.

Това сигурно е било облекчение за Лесли. Но тя не каза нищо. От деня на сватбата й тя е такава, каквато е сега — студена и горда, и държаща на разстояние всички, освен мен. Аз не мога да бъда държана на разстояние, повярвай ми! Бях се залепила за Лесли както аз си знаех, въпреки всичко.

— Тя ми каза, че сте най-добрата й приятелка — каза Анн.

— Така ли? — възкликна госпожица Корнелия с възторг. — Е, благодарна съм да го чуя. Понякога се чудех дали изобщо ме иска край себе си. Сигурно си я накарала да се отпусне повече, отколкото си мислиш, иначе тя нямаше да ти каже толкова много. О, бедното момиче с разбито сърце! Никога не виждам Дик Мур, но бих искала да го пробода с нож.

Госпожица Корнелия отново изтри очите си и като успокои своята кръвожадност, продължи разказа си.

— Лесли остана сама. Дик беше засадил нивите, преди да замине и старият Абнър ги наглеждаше. Лятото отмина, а „Четирите сестри“ не се завърна. Семейство Мур от Нова Скотия разследва случая и откри, че корабът беше стигнал до Хавана и беше разтоварил стоката си. Беше натоварил друга и беше потеглил за дома; това беше всичко, което разбраха за него. Постепенно хората започнаха да говорят за Дик Мур като за мъртъв. Почти всички вярваха, че е загинал, макар че никой не беше сигурен, защото хора се бяха появявали в залива, след като бяха отсъствали дълги години. Лесли не мислеше, че е мъртъв — и беше права. Много жалко! Следващото лято капитан Джим беше в Хавана — преди да се откаже от морето, разбира се. Мислеше да подуши наоколо — капитан Джим обичаше да се рови в нещата, точно като мъж — отиде да разпитва в пансионите за моряци и подобни места, за да види дали не може да разбере нещо за екипажа на „Четирите сестри“. По-добре да не беше разлайвал кучетата, така мисля! Е, той отишъл в някакво затънтено място и там намерил един мъж. От пръв поглед познал, че това е Дик Мур, макар че имал дълга брада. Капитан Джим поръчал да я обръснат и тогава вече нямало съмнение — това бил Дик Мур — поне тялото му. Умът му не бил там — а пък душа, така мисля, той никога не е имал!

— Какво се е случило с него?

— Никой не знае точно. Всичко, което могли да кажат собствениците на пансиона, било, че преди една година го открили да лежи на прага им в ужасно състояние — главата му била почти размазана. Помислили, че са го ранили в някаква пиянска свада и може би това е истината. Прибрали го, като не мислели, че ще оживее. Но той оживял — и бил като дете, когато се оправил. Нямал нито памет, нито ум, нито разум. Опитали се да разберат кой е, но не успели. Той дори не могъл да им каже името си — проронил само няколко кратки думи. У себе си имал писмо с обръщение „Скъпи Дик“ и подписано „Лесли“, но на него нямало адрес, пликът бил изчезнал. Оставили го в пансиона — работел каквото му падне — и там го намерил капитан Джим. Довел го у дома — и аз винаги съм казвала, че това е черен ден, макар че сигурно не е могъл да направи друго. Може би си е помислил, че когато Дик се върне у дома и види старата обстановка и познатите лица, паметта му ще се събуди. Но нямаше никаква полза. Оттогава е в къщата горе до потока. Той е като дете, нито повече, нито по-малко. Понякога става раздразнителен, но през повечето време седи бездеен, добродушен и безвреден. Склонен е към бягство, ако не го наблюдават. Това е бремето, което Лесли е принудена да носи от единайсет години — и то сама. Старият Абнър Мур умря скоро след като доведоха Дик у дома и след като разбра, че е разорен. Когато направиха равносметка, за Лесли и Дик не остана нищо, освен старата ферма на семейство Уест. Лесли я даде под аренда на Джон Уорд и живее само от арендата. Понякога през лятото взема наемател, за да си помогне. Но повечето посетители предпочитат другата страна на залива, където са хотелите и летните вили. Къщата на Лесли е твърде далече от брега за къпане. Тя се грижи за Дик и не го е напускала от единайсет години — завързана е за този идиот за цял живот. И то след всичките мечти и надежди, които някога имаше! Можеш да си представиш какво е това за нея, Анн — с нейната красота, дух, гордост и ум. Тя е направо жив труп.

— Горкото, горкото момиче! — каза Анн отново. Сякаш собственото й щастие я упрекваше. Какво право имаше тя да е толкова щастлива, когато друга човешка душа беше толкова злочеста?

— Ще ми кажеш ли какво точно каза Лесли и как се държеше вечерта, когато я срещна на брега? — попита госпожица Корнелия.

Тя изслуша всичко внимателно и кимна удовлетворено.

— Ти си я помислила за груба и студена, но мога да ти кажа, че тя се е отпуснала и това е чудесно. Сигурно си й направила силно впечатление. Толкова се радвам. Анн, ти можеш да й помогнеш много. Бях благодарна, когато чух, че двойка младоженци идват в тази къща. Ти ще бъдеш нейна приятелка, нали, Анн?

— Наистина ще бъда, ако тя ми позволи — отвърна Анн с цялата си искреност.

— Не, ти трябва да си нейна приятелка, независимо дали ще ти позволи, или не — каза госпожица Корнелия решително. — Не й обръщай внимание, ако понякога е груба — не го забелязвай. Помни какъв е бил животът й — и какъв е — и какъв ще бъде винаги, предполагам, защото същества като Дик Мур живеят вечно. Трябва да видиш колко е надебелял, откакто се завърна у дома. Беше доста слаб. Просто я накарай да станете приятелки. Ти можеш да го направиш. Ти си една от онези, които имат подобна дарба.