Серия
Анн Шърли (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Anne’s House of Dreams, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 9 гласа)
Сканиране
Айра (2016)
Корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Луси М. Монтгомъри. Анн от дома на мечтите

ИК „Пан’96“ ООД, София, 2001

Редактор: Цанко Лалев

Коректор: Митка Костова

Илюстрации: Ран Манолов

ISBN: 954-657-406-6


XVII
Пролетни дни

Ледът на пристанището стана черен и разяден от мартенското слънце. През април морето в залива беше синьо и ветровито, с бели вълнички, а фарът на „Четирите вятъра“ отново красеше здрача.

— Толкова се радвам да го видя пак — каза Анн в първата вечер, когато той светна отново. — Толкова ми липсваше цяла зима. Без него северозападното небе изглеждаше празно и самотно.

Земята беше мека с новите, златистозелени новородени листа. Над горите отвъд Глен имаше смарагдова мараня. Призори долините откъм морето се изпълваха с феерични мъгли.

Трептящи ветрове идваха и си отиваха със солена пяна в дъха си. Херингата се събираше на пасажи и рибарското село се събуди за живот. Пристанището гъмжеше от бели платна, отправили се към канала. Корабите отново започнаха да влизат и излизат от пристанището.

korab.png

— В пролетен ден като този — каза Анн — зная точно как ще се чувства душата ми в утринта на възкресението.

— Понякога през пролетта чувствам, че можех да стана поет, ако ме бяха хванали на младини — отбеляза капитан Джим. — Сещам се за стари стихове и поеми, които съм чувал учителят да рецитира преди шейсет години.

Капитан Джим беше дошъл този следобед, за да донесе на Анн раковини за украса на градината й и малък букет росица, която беше набрал на дюните по време на разходка.

— Все по-рядко се намира вече на този бряг — каза той. — Когато бях малко момче, имаше страшно много. Но сега само случайно можеш да намериш някой участък с нея. Обичам миризмата на росица. Винаги ме кара да се сещам за майка си.

Анн не беше ентусиазирана от идеята да огради цветните лехи с раковини — като украса те не съответстваха на първоначалната й представа. Но тя за нищо на света не би обидила капитан Джим, затова му благодари от сърце. А когато капитан Джим гордо огради всички лехи с ръб от големи снежнобели черупки, Анн за своя изненада откри, че резултатът й харесва. Върху някоя градска морава или тревна площ дори в Глен те щяха да бъдат неподходящи, но тук, в старомодната, заобиколена от морето градина на малката къща, те бяха съвсем на мястото си.

— Наистина изглеждат красиви — каза тя искрено.

— Булката на учителя винаги слагаше миди около лехите си — каза капитан Джим. — Тя беше майсторка с цветята. Поглеждаше ги, докосваше ги и те започваха да растат като луди. Някои хора имат тази дарба — мисля, че я имаш и ти, скъпа госпожо Блайт.

— О, не знам, но обичам моята градина и обичам да работя в нея. Чувствам се така, сякаш участвам в създаването на света.

Поради напредналата си бременност Анн вече не можеше да изминава дългия път до фара или нагоре до Глен. Но госпожица Корнелия и капитан Джим идваха много често в малката къща. Анн и Гилбърт се радваха на госпожица Корнелия. Те се смееха гръмогласно след всяко нейно посещение. Когато се случеше капитан Джим и тя да дойдат в дома им по едно и също време, имаше много шеги за слушане. Те водеха словесна война, тя атакуваше, той се защитаваше. Веднъж Анн упрекна капитана, че се подиграва с госпожица Корнелия.

— О, обичам да я дразня, скъпа госпожо Блайт — изкиска се непокаялият се грешник. — Това е най-голямото ми забавление в живота. Този неин език може да накара и камък да се изприщи.

Няколко вечери след това капитан Джим намина, за да донесе омайничета на Анн. Градината беше изпълнена с влажния, ароматен въздух на крайморска пролетна вечер. По края на морето имаше млечнобяла мъгла и сребърно веселие от звезди над Глен. Камбаната на църквата отвъд пристанището звънеше сънливо приятно. Напевната мелодия се носеше през здрача, за да се смеси с лекото пролетно стенание на морето. Омайничетата на капитан Джим допълниха очарованието на вечерта.

— Тази пролет още не съм ги виждала и ми липсваха — каза Анн и зарови лицето си в цветята.

— Не могат да се намерят около „Четирите вятъра“, само ей там в пустошта зад Глен. Днес си направих малка разходка до Земята-където-няма-какво-да-правиш и ги намерих за теб. Май ще са последните, които виждат тази пролет, защото са почти преминали.

— Колко мил и досетлив сте, капитан Джим. Никой друг, дори Гилбърт — тя поклати глава — не си спомня, че пролетно време жадувам за омайничета.

— Е, имах и друга поръчка. Исках да занеса на господин Хауърд малко прясна пъстърва. Останах цял следобед при него да разговаряме. Той обича да говори с мен, макар че е много образован човек, а аз съм само един стар моряк. Той е от онези хора, които трябва да говорят, иначе се чувства зле, а тук няма много слушатели. Хората от Глен странят от него, защото го смятат за неверник. Бедата на господин Хауърд е, че е малко по-умен, отколкото трябва.

— Господин Хауърд е методист, първо на първо — каза госпожица Корнелия, сякаш смяташе, че той е езичник.

— Знаеш ли, Корнелия — отвърна капитан Джим сериозно, — често си мисля, че ако не бях презвитерианец, щях да съм методист.

— О, добре — отстъпи госпожица Корнелия, — ако не беше презвитерианец, нямаше да има голямо значение какъв си. Докторе — обърна се тя към домакина, — донесох книгата, която ми беше заел — „Природният закон в духовния свят“. Прочетох едва една трета от нея. Мога да чета умни мисли, мога да чета и глупости, но тази книга не е нито едно от двете.

— В някои кръгове я смятат за доста еретична — призна Гилбърт, — но аз ви казах това, преди да я вземете, госпожице Корнелия.

— О, нямаше да имам нищо против, че е еретична. Мога да устоя на греха, но не мога да търпя глупостта — каза госпожица Корнелия спокойно.

— Като говорим за книги, „Безумна любов“ завърши най-накрая преди две седмици — отбеляза капитан Джим замислено. — Стигна до сто и три глави. Когато се ожениха, книгата веднага спря. Рекох си — край на бедите им.

— Никога не чета романи — каза госпожица Корнелия. — Разбра ли как е днес Джорди Ръсъл, капитан Джим?

— Да, отбих се да го видя по пътя към дома. Той се поправя бързо, но е затънал в куп неприятности, горкият, както обикновено. Повечето сам си ги забърква, но смятам, че това не ги прави по-поносими.

— Той е страшен песимист — каза госпожица Корнелия.

— Не, не точно песимист, Корнелия. Просто никога не намира нищо, което да му е угодно.

— А това не е ли песимизъм?

— Не, не. Песимист е този, който никога не очаква да намери нещо, което да му е по вкуса. Джорди още не е стигнал дотам.

— Би намерил добра дума и за самия дявол, Джим Бойд.

— Не, Корнелия, не мога да кажа нищо добро за дявола.

— Вярваш ли изобщо в него? — попита госпожица Корнелия сериозно.

— Как можеш да питаш, като знаеш какъв добър презвитерианец съм, Корнелия? Как може един презвитерианец да мине без дявол?

— Вярваш ли? — настояваше госпожица Корнелия.

Капитан Джим изведнъж се натъжи.

— Вярвам в онова, което веднъж чух един свещеник да нарича „мощна и интелигентна зла сила, която действа във вселената“ — каза той тържествено. — Вярвам в това, Корнелия. Можеш да го наречеш Дявола или Законът на злото, или Рогатия, или каквото име ти харесва. То е тук и всички неверници и еретици на света не могат да го отрекат, както не могат да отрекат Бог. То е тук и действа. Но, забележи, Корнелия, вярвам, че в бъдеще ще му се случи най-лошото.

— И аз се надявам на това — каза госпожица Корнелия. — Но като говорим за дявола, с положителност смятам, че Били Бут е обсебен от него в момента. Чувал ли си за последното представление на Били Бут?

— Не, какво е направил?

— Отишъл и изгорил новия кафяв костюм на жена си от сукно, за който тя била платила двайсет и пет долара в Шарлоттаун, защото твърди, че мъжете я гледали с прекалено възхищение, когато го носела в църквата за първи път. Не е ли това съвсем по мъжки?

— Госпожа Бут е много хубава и кафявото е нейният цвят — каза капитан Джим замислено.

— А това достатъчна причина ли е да хвърля новия й костюм в кухненската печка? Били Бут е ревнив глупак и прави живота на съпругата си отвратителен. Тя плака цяла седмица за костюма си. О, Анн, ако можех да пиша като теб. Щях добре да наредя някои от тукашните мъже.

— Тези Бут са малко странни — каза капитан Джим. — Били изглеждаше най-здравомислещият, докато не се ожени и след това тази ревнива жилка избуя в него. А пък брат му Даниел винаги си е бил особняк.

— На всеки няколко дни имаше пристъпи на гняв и не искаше да става от леглото — каза госпожица Корнелия оживено. — Жена му трябваше да върши цялата работа в обора, докато му минеше пристъпът. Когато умря, хората й изпратиха съболезнователни писма; аз бих й изпратила поздравления. Баща им, старият Ейбръм Бут, беше противен стар пияница. Беше пиян на погребението на жена си, клатушкаше се и хълцаше „Не съм п… и… и… л много, но се чувствам у… у… жасно н… не… раз… по… ложен“. Хубавичко го мушнах в гърба с чадъра си, когато приближи до мен, и това го отрезви, докато изнесоха ковчега от къщата. Младият Джони Бут трябваше да се ожени вчера, но не можа, защото хвана заушка. Не е ли това по мъжки?

— Но какво е виновен, горкият?

— Щеше да ми стане на горкичък, ако аз бях Кейт Стърнс. Не зная дали е виновен, че се е разболял от заушка, но зная как цялата сватбена вечеря беше готова и всичко пропадна. Такава загуба! Трябвало е да хване заушка, когато е бил малък.

— Хайде, хайде, Корнелия, не мислиш ли, че си малко крайна?

Госпожица Корнелия сметна, че е под достойнството й да отговори и вместо това се обърна към Сюзън Бейкър, стара мома от Глен с мрачно лице и мило сърце, която беше назначена като домашна помощница в малката къща за няколко седмици. Сюзън беше ходила при болен в Глен и току-що се беше върнала.

— Как е бедната леля Манди тази вечер? — попита госпожица Корнелия.

Сюзън въздъхна.

— Много зле, много зле, Корнелия. Страхувам се, че скоро ще бъде на небето, бедничката!

— Е, това не е толкова зле! — възкликна госпожица Корнелия със съчувствие.

Капитан Джим и Гилбърт се спогледаха. После внезапно станаха и излязоха.

— Понякога — каза капитан Джим, като се превиваше — е грях да не се смееш. Ах, тези жени!