Луси М. Монтгомъри
Анн от дома на мечтите (23)

XXIII
Книгата на живота на капитан Джим

— Хрумна ми странна идея — каза Анн на Гилбърт, когато се прибра у дома.

Той се беше върнал по-рано, отколкото очакваше тя, и се наслаждаваше на черешовия сладкиш на Сюзън. Самата Сюзън се суетеше наоколо като дух пазител и наблюдаваше с удоволствие как Гилбърт яде сладкиша.

— Каква идея? — попита той.

— Още не бива да ти казвам, не и докато не се уверя, че ще мога да я осъществя.

— Какво представлява Форд?

— О, много е добър и изглежда много добре.

— Толкова красиви уши, скъпи докторе — подхвърли Сюзън пламенно.

— Той е около трийсет и пет годишен и обмисля да напише роман. Гласът му е приятен и усмивката му е очарователна, знае как да се облича. Някак си изглежда така, сякаш животът му изобщо не е бил лесен.

Оуън Форд дойде вечерта на другия ден с бележка за Анн от Лесли. Те прекараха времето до залез-слънце в градината и после отидоха на разходка на луна в залива с малката лодка, която Гилбърт беше приготвил за летните излети. Те харесаха Оуън извънредно много и имаха онова чувство, че го познават от много години.

— Той е толкова хубав, колкото ушите си, скъпа госпожо доктор — каза Сюзан, след като гостът си отиде.

Той беше казал на Сюзан, че никога не е вкусвал нищо подобно на нейния ягодов сладкиш и чувствителното сърце на Сюзън стана негово завинаги.

— Той има стил — размишляваше тя, докато разчистваше остатъците от вечерята. — Наистина е странно, че не е женен, мъж като него може да има която си поиска. Е, може би е като мен, още не е срещнал подходящата.

Сюзън изпадна в романтично настроение в хода на мислите си, докато миеше съдовете от вечерята.

След две вечери Анн заведе Оуън Форд на носа на „Четирите вятъра“, за да го представи на капитан Джим. Поляните с детелина на брега се белееха от западния вятър, а капитан Джим можеше да се похвали с един от най-хубавите залези. Самият той се беше завърнал току-що от обиколка на залива.

— Трябваше да прескоча от другата страна и да кажа на Хенри Ролък, че умира. Всички останали се страхуваха да му го кажат. Очакваха, че страшно ще се ядоса, защото е твърдо решен да живее и не преставаше да крои планове за есента. Жена му смяташе, че трябва да му се каже и че аз съм най-подходящ да му съобщя, че не може да се оправи. Хенри и аз сме стари приятели — години наред сме плавали заедно на „Сивия залив“. Отидох, седнах до леглото на Хенри и му го казах открито и просто, защото ако нещо трябва да се каже, то трябва да стане веднага и веднъж завинаги, та казвам му аз: „Помощник, мисля, че този път получи заповед за отплаване“. Отвътре треперех, защото е ужасно да кажеш на умиращ човек, който си няма представа, че умира. Но, о, чудо! Госпожо Блайт, Хенри ме поглежда с тези негови светли, стари, черни очи на сбръчканото си лице и казва: „Кажи ми нещо, което не знам, Джим Бойд, ако искаш да ми дадеш информация. Зная го от една седмица“. Бях твърде изненадан, за да говоря, а Хенри захихика. „Като те видях да идваш тук, казва, с лице, сериозно като надгробен камък, сядаш тук с ръце, скръстени на корема и ми пробутваш плесенясала стара новина като тази! Щях да се пукна от смях, Джим Бойд“ казва. „Кой ти каза?“ недоумявам аз, глупакът. „Никой, казва той. Преди една седмица, през нощта във вторник, лежах тук буден и го разбрах. Преди бях подозирал за това, но тогава го разбрах. Държа се заради жената. И ми се ще да бях построил онзи хамбар, защото Ибън никога няма да го направи както трябва. Но както и да е, сега, след като ти олекна на душата, Джим, усмихни се и ми разкажи нещо интересно.“ Е, така стана. Толкова се бяха страхували да му го кажат, а той го знаел през цялото време. Странно е как природата ни наблюдава, нали, и ни казва онова, което трябва да знаем, когато му дойде времето? Разказвал ли съм ти историята как Хенри надянал рибарска кука на носа си, госпожо Блайт?

— Не.

— Днес с него се смяхме на историята. Случи се преди близо трийсет години. Един ден той, аз и още няколко души отидохме да ловим скумрия. Беше прекрасен ден — никога не бях виждал толкова пасажи скумрия в залива — и сред всеобщото вълнение Хенри подивя и така замахна с въдицата си, че заби рибарската кука право в едната си ноздра. Стоеше си там; от единия й край стърчеше острието, а от другия голямо парче олово, така че не можеха да я изтеглят. Искахме веднага да го откараме на брега, но Хенри беше пощурял. Каза, проклет да е, ако остави такъв пасаж заради някакъв си тетанус; после продължи да си ловува, теглеше куката с ръка и от време на време пъшкаше. Накрая пасажът отмина и ние се завърнахме с пълен товар. Аз взех една пила и се опитах да изпиля тази кука. Опитвах се да бъда колкото може по-внимателен, но трябваше да чуете Хенри — не, не трябваше. Беше добре, че наоколо нямаше дами. Хенри обикновено не ругаеше, но беше чувал някои неща по брега на времето и си ги спомни всичките.

Накрая заяви, че повече не издържа и че съм безсърдечен тип. И така, впрегнахме колата и аз го откарах при доктор в Шарлоттаун, на трийсет и пет мили — по онова време нямаше доктори по-близо — с проклетата кука, която още му висеше от носа. Когато пристигнахме, старият доктор Краб просто взе една пила и разряза куката точно по същия начин, както аз се бях опитвал, само че ни най-малко не се стараеше да го направи внимателно.

Посещението на капитан Джим при стария му приятел беше съживило много случки в паметта му и сега той се носеше по течението на спомените.

— Днес Хенри ме питаше дали си спомням времето, когато старият отец Чиникуи благослови лодката на Алекзандър Макалистър. Друга странна история — чиста истина. Самият аз бях в лодката. Излязохме, той и аз, в лодката на Алекзандър Макалистър една сутрин по изгрев. Имаше и едно момче от Франция в лодката — католик, разбира се. Знаете, че старият отец Чиникуи беше станал протестант, така че католиците не му бяха от полза. Седяхме в залива, слънцето ни пече до обед, но не бяхме хванали нищо. Когато отидохме на брега, старият отец Чиникуи трябваше да си тръгва, затова каза с неговия си учтив тон: „Много съжалявам, че не мога да изляза с вас следобед, господин Макалистър, но ви оставям своята благословия. Ще хванете хиляда риби днес следобед“. Е, не хванахме хиляда, а точно деветстотин деветдесет и девет — най-големият улов за малка лодка по целия северен бряг онова лято. Любопитно, нали? Алекзандър Макалистър казва на Андрю Питърс: „Е, какво мислиш сега за отец Чиникуи?“. „Ами, изръмжа Андрю, мисля, че старият дявол има още благословии.“ Господи, колко се смя Хенри този ден!

— Знаете ли кой е господин Форд, капитан Джим? — попита Анн, като видя, че фонтанът от спомени на капитан Джим за момента беше спрял. — Можете ли да отгатнете?

Капитан Джим поклати глава.

— Никога не съм бил добър в гатанките, госпожо Блайт, и все пак, къде ли съм виждал преди тези очи, защото съм ги виждал?

— Помислете си за една септемврийска утрин преди много години — каза тихо Анн. — Помислете си за един кораб, който отплава нагоре към пристанището — кораб, очакван дълго и отчаяно. Помислете си за деня, когато пристигна „Крал Уилям“ и когато за първи път видяхте съпругата на учителя.

Капитан Джим скочи.

— Това са очите на Пърсис Селуин — почти изкрещя той. — Не може да сте неин син — трябва да сте неин…

— Внук; да, аз съм синът на Алис Селуин.

Капитан Джим сграбчи Оуън Форд и отново поклати глава.

— Синът на Алис Селуин! За бога, добре дошъл! Много пъти съм се чудил къде ли живеят наследниците на учителя. Знаех, че не са на острова. Алис, Алис — първото бебе, родено в тази малка къща. Никое бебе не беше носило толкова радост! Дундуркал съм я стотици пъти. От моето коляно направи първите си стъпки сама. Като днес виждам лицето на майка й, която я гледа — а беше преди почти шейсет години. Тя жива ли е?

— Не, умря, когато бях малко момче.

— Не е честно, че съм жив, за да чуя това — въздъхна капитан Джим. — Но се радвам от сърце, че ви виждам. За малко се върнах към младостта. Още не знаете каква благодат е това. Госпожа Блайт умее този фокус — често го прави за мен.

Капитан Джим се развълнува още повече, когато разбра, че Оуън Форд е писател. Гледаше го като някакво висше същество. Капитан Джим знаеше, че Анн пише, но никога не беше приемал факта твърде сериозно. Капитан Джим смяташе, че жените са прекрасни същества, които трябва да получат правото да гласуват и всичко останало, което искаха, бог да ги поживи; но не вярваше, че могат да пишат.

— Само погледнете „Безумна любов“ — протестираше той. — Писано е от жена и само го погледнете — сто и три глави, когато всичко би могло да се разкаже в десет. Пишещата жена никога не знае кога да спре, това е проблемът. Същността на доброто писане е да знаеш къде да спреш.

— Господин Форд иска да чуе някоя от вашите истории, капитан Джим — каза Анн. — Разкажете му онази за капитана, който полудял и си представял, че е Летящия холандец.

Това беше най-добрата история на капитан Джим. Беше смес от ужас и хумор и въпреки че Анн я беше чувала няколко пъти, тя се смееше от сърце и трепереше от страх. Последваха други приказки, защото капитан Джим имаше публика, която му беше по сърце. Разказа как корабът му бил блъснат от параход; как е бил взет на абордаж от малайски пирати; как корабът му се подпалил; как помагал на политически затворници да избягат от Южноафриканската република; как една есен претърпял корабокрушение и заседнал на остров цялата зима; как един тигър се отвързал на палубата на кораба; как екипажът му се разбунтувал и го изоставил на пуст остров — тези и много други истории, трагични, хумористични или гротескни, всичките ги разказа капитан Джим. Загадките на морето, очарованието на далечните земи, примамливите приключения, смехът на света — слушателите му чуваха и виждаха всичко. Оуън Форд слушаше с глава, подпряна на ръката му, а Първия помощник предеше в краката му, втренчил блестящите си очи в грубоватото, сладкодумно лице на капитан Джим.

— Ще позволите ли на господин Форд да види вашия дневник, капитан Джим? — попита Анн, когато капитан Джим заяви окончателно, че не може да разкаже нито една история повече.

— О, той не иска да го безпокоя с това — възрази капитан Джим.

— Най-много от всичко бих желал да видя дневника ви, капитан Бойд — каза Оуън. — Ако е и наполовина толкова интересен, както вашите истории, си заслужава да се види.

С привидна неохота капитан Джим изрови книгата на живота си от стария си скрин и я подаде на Оуън.

— Мисля, че няма дълго да си правите труда да се борите с почерка на старата ми ръка. Не съм учил много — отбеляза той небрежно. — Писах го, за да забавлявам племенника ми Джо. Той все иска истории.

Докато говореше, капитан Джим наблюдаваше Оуън Форд с ъгълчето на окото си как последният разгръща книгата на живота му. Като видя, че гостът му се зачете, той се обърна с усмивка към шкафа и продължи да запарва чая. Оуън Форд остави книгата с такова нежелание, с каквото скъперникът се откъсва от златото си, само докато изпи чая си, после отново се обърна към нея жадно.

— О, можете да вземете това нещо със себе си у дома, ако искате — каза капитан Джим, сякаш „нещото“ не беше най-скъпото му притежание. — Трябва да сляза и да изтегля лодката. Задава се буря. Забелязахте ли небето тази вечер?

По пътя към дома Анн му разказа историята за изгубената Маргарет.

— Този капитан е чудесен старец — каза той. — Какъв живот! Човекът е имал повече приключения за една седмица, колкото повечето от нас имат за цял живот. Мислите ли, че историите му са истински?

— Да, несъмнено. Сигурна съм, че капитан Джим не може да лъже; освен това има много свидетели на приключенията му. Живи са много негови стари другари от морето, които могат да потвърдят. Той е един от последните морски капитани на остров Принц Едуард от този вид. Сега са почти изчезнали.