Луси М. Монтгомъри
Анн от дома на мечтите (7)

VII
Госпожица Корнелия Брайънт идва на посещение

Този септември беше месец на златни мъгли и пурпурна омара в залива на „Четирите вятъра“. Не го нараняваха бури, не духаха сурови ветрове. Анн и Гилбърт подреждаха дома си, разхождаха се по бреговете, плаваха към пристанището, ходеха с двуколката в „Четирите вятъра“ и в Глен. Или поемаха през обраслите с папрат, уединени пътища в горите около носа на залива; накратко — имаха такъв меден месец, че всички влюбени на света можеха да им завидят.

— Ако точно сега спре животът, все пак ще си е заслужавало да бъде живян, само заради последните четири седмици, нали? — каза Анн. — Дори нямаше нито един дъждовен ден, откакто дойдохме тук.

— И не сме се карали нито веднъж — подразни я Гилбърт.

В атмосферата на новия им дом имаше някакъв романтичен и авантюристичен нюанс, какъвто Анн никога не беше намирала в Авонлий. Там, въпреки че беше живяла с изглед към морето, то не беше навлязло интимно в живота й. В „Четирите вятъра“ то я заобикаляше и предизвикваше непрекъснато. От всеки прозорец на новия си дом тя виждаше все по-различна негова страна. Обсебващото му нашепване непрестанно звучеше в ушите й. Всеки ден плавателни съдове се отправяха през залива към пристана на Глен или излизаха от него на фона на залязващото слънце, отправени към далечни пристанища. Рибарските лодки тръгваха с опънати бели платна надолу по канала сутрин и се завръщаха натоварени вечер. Моряците и рибарите вървяха по червеникавите, извиващи пътища край залива безгрижни и доволни.

— Сега разбирам защо някои хора трябва да отидат в морето — каза Анн. — Не съм учудена, че капитан Джим е избягал от дома си заради него. Всеки път, когато видя кораб да плава по канала, ми се иска да съм на палубата.

— Ще си стоиш тук с мен, моето момиче — каза Гилбърт мързеливо. — Няма да те пусна да отплаваш от мен в сърцата на ураганите.

Те седяха на прага си от червен пясъчник в късния следобед. Около тях всичко беше в покой — земята, морето, небето. Над тях кръжаха сребърни чайки. Хоризонтът беше извезан с дълги следи от крехки, розови облаци. Притихналият въздух беше пронизан от ромолящия напев на ветрове и вълни. Между тях и залива бледи богородички се поклащаха в изсъхналите и облачни ливади.

— Лекарите, които трябва да бодърстват по цели нощи край болните, не се чувстват готови за приключения — каза Анн снизходително. — Ако се беше наспал добре през нощта, Гилбърт, щеше да си готов като мен за полет на въображението.

— Свърших добра работа миналата нощ — каза тихо Гилбърт. — По божия милост спасих живот. За пръв път мога да твърдя това. В други случаи сигурно бих се предал; но, Анн, ако снощи не бях останал в Алонби и не се бях борил очи в очи със смъртта, тази жена щеше да умре още преди разсъмване. Опитах един метод, който със сигурност никога не е бил правен в „Четирите вятъра“. Миналата зима това беше новост дори в болницата в Кингспорт. Никога не бих се осмелил да го опитам тук, ако не бях напълно сигурен, че няма друга възможност. Рискувах — и успях. Резултатът е, че една съпруга и майка е спасена, за да бъде щастлива и полезна дълги години. Докато карах към къщи тази сутрин, а през това време слънцето изгряваше над залива, благодарих на Бога, че съм избрал тази професия. Сражавах се в достойна битка и спечелих — помисли си за това, Анн, спечелих срещу Великия рушител. Това мечтаех да направя, когато си говорехме двамата какво искаме да постигнем в живота. Тази мечта се осъществи сутринта.

— Тази ли беше единствената от мечтите ти, която се осъществи? — попита Анн, която отлично знаеше какъв ще бъде отговорът му, но искаше да го чуе отново.

— Ти знаеш, Анн — каза Гилбърт и я погледна с усмивка в очите.

В този миг несъмнено имаше двама напълно щастливи съпрузи, които седяха на прага на малка бяла къща на брега на залива „Четирите вятъра“.

Внезапно Гилбърт каза с променен тон:

— Сънувам ли, или наистина виждам един кораб, разперил платна, да плава нагоре по нашата алея?

Анн погледна и подскочи.

— Това е или госпожица Корнелия Брайънт, или госпожа Мур, която идва на посещение — каза тя.

— Отивам в кабинета и ако е госпожица Корнелия, предупреждавам те, че ще подслушвам — каза Гилбърт. — От всичко, което съм чувал относно госпожица Корнелия, си вадя заключение, че разговорът с нея няма да е скучен, най-общо казано.

— Може да е госпожа Мур.

— Мисля, че госпожа Мур не е замесена от същото тесто. Не изглежда много склонна да общува, защото все още не те е посетила, макар че е най-близката ти съседка.

— Тази гостенка е, мисля, госпожица Корнелия.

Това наистина беше госпожица Корнелия и не беше дошла да направи кратко светско посещение на младоженци. В едно големичко вързопче тя носеше ръкоделието си и когато Анн я поздрави, тя изведнъж свали обемистата си шапка за слънце, която наистина приличаше на малък кораб с издути платна. Шапката я предпазваше от непочтителните септемврийски ветрове с помощта на стегнат ластик. Никакви игли за шапка не признаваше госпожица Корнелия, и туй то! Щом ластиците са били достатъчно добри за майка й, те бяха добри и за нея. Тя имаше свежо, кръгло, розово лице и весели кафяви очи. Ни най-малко не изглеждаше като традиционна стара мома и нещо в изражението й веднага спечели Анн. Със старата си инстинктивна бързина да разпознава сродни души тя разбра, че ще хареса госпожица Корнелия, въпреки някои странности в облеклото й.

Никой, освен госпожица Корнелия, не би дошъл да направи посещение, издокаран в престилка на сини и бели райета и роба от шоколадова на цвят басма, с огромни розови рози, пръснати върху нея. И никой, освен госпожица Корнелия, не би могъл да изглежда по-изпълнен с достойнство и по-подходящо облечен в нея.

— Донесох си ръкоделието, госпожо Блайт, скъпа — отбеляза тя, като развиваше някакъв ефирен плат. — Бързам да го завърша, нямам никакво време за губене.

Анн погледна с известно учудване бялата одежда, простряна върху пищния скут на госпожица Корнелия. Това със сигурност беше бебешка рокля, ушита възможно най-красиво, с мънички волани и бастички. Госпожица Корнелия нагласи очилата си и се залови да бродира с изящни бодове.

— Това е за госпожа Фред Проктър горе в Глен — обяви тя. — Очаква осмото си бебе всеки ден и няма нито шев готов за него. Останалите седем са износили всичко шито за първото и тя никога нямаше време, сили и дух да ушие нещо повече. Тази жена е мъченик, госпожо Блайт, повярвайте ми. Когато се омъжи за Фред Проктър, знаех какво ще стане. Той беше един от онези проклети очарователни мъже. След като се ожени, престана да бъде очарователен и продължи да бъде проклет. Пие и пренебрегва семейството си. Това ли е мъж? Не зная как госпожа Проктър изобщо щеше да поддържа децата си прилично облечени, ако съседите не й помагаха.

Както разбра по-късно Анн, госпожица Корнелия беше единствената съседка, която се безпокоеше за приличието на младите Проктърови.

— Когато чух, че това осмо бебе е на път, реших да му ушия някои неща — продължи госпожица Корнелия. — Това е последното и искам да го завърша днес.

— Наистина е много хубаво — каза Анн. — Ще си взема ръкоделието и ще си направим малко празненство с напръстници за двама. Вие сте прекрасна шивачка, госпожице Брайънт.

— Да, аз съм най-добрата шивачка по тези места — каза госпожица Корнелия сдържано. — Трябва да съм! Боже, шила съм за много повече деца, отколкото ако имах сто собствени, повярвайте! Сигурно съм глупачка, та да слагам ръчна бродерия на тази рокля за осмото бебе. Но, за бога, госпожо Блайт, то не е виновно, че е осмо, и аз искам то да има поне една хубава рокля. Никой не иска горкото дребосъче — затова си направих труда да сложа някои допълнителни украси върху дрешките му.

— Всяко бебе би се гордяло с тази рокля — каза Анн, като чувстваше още по-силно, че ще хареса госпожица Корнелия.

— Сигурно сте си помислили, че никога няма да дойда да ви посетя — започна отново госпожица Корнелия. — Но този месец се прибира реколтата, знаете, и бях заета — и много допълнителни гърла имаше наоколо, ядяха повече, отколкото работеха, също както мъжете. Щях да дойда вчера, но бях на погребението на госпожа Родерик Макалистър. Тя беше на сто години.

— Как мина церемонията? — попита Анн, като забеляза, че вратата на кабинета беше отворена.

— Кое? О, да, беше огромно погребение. Родът й е много голям. В процесията имаше над сто и двайсет файтона. Случиха се едно-две странни неща. Мислех си, че ще умра, преди да видя този неверник Джо Брадшоу, чиято сянка никога не е падала върху прага на църквата, да пее с толкова силно увлечение. Той се гордее с пеенето си — затова никога не пропуска погребение. Горката госпожа Брадшоу не изглеждаше склонна да пее, изтощена е от робуване. Старият Джо отива от време на време да й купува подарък и донася вкъщи някакъв нов вид земеделска машинария. Но какво друго можете да очаквате от мъж, който никога не влиза в църква, дори в методистка? Наистина бях благодарна да ви видя с младия доктор в презвитерианската църква в първата неделя след пристигането ви. За мен не е доктор онзи, който не е презвитерианец.

— Миналата неделя вечер бяхме в методистката църква — каза Анн лукаво.

— О, предполагам, че доктор Блайт трябва да ходи понякога в методистката църква, иначе няма да практикува сред методистите.

— Службата много ни хареса — заяви смело Анн. — Помислих си, че молитвата на методисткия свещеник е най-хубавата, която някога съм чувала.

— О, не се съмнявам, че може да чете молитви. Не съм чувала някого да съчинява по-красиви молитви от стария Саймън Бентли, който вечно беше пиян, и колкото по-пиян беше, толкова по-добре се молеше.

— Методисткият свещеник изглежда много добре — каза Анн заради открехнатата врата на кабинета.

— Да, доста е гиздав — съгласи се госпожица Корнелия. — О, и много запален по жените. И си мисли, че всяко момиче, което го погледне, се влюбва в него — сякаш един методистки свещеник, който се скита насам-натам като евреин, е такава награда! Ако вие и младият доктор послушате съвета ми, няма много да се занимавате с методистите. Мотото ми е — ако си презвитерианец, остани си презвитерианец.

— Не мислите ли, че методистите също така отиват на небесата, както презвитерианците? — попита Анн без усмивка.

— Не е наша работа да го решаваме. Това е в ръцете на по-висша сила от нас — каза госпожица Корнелия тържествено. — Но аз няма да имам вземане-даване с тях на земята, каквото и да правя в небесата. Този методистки свещеник не е женен. Съпругата на предишния беше най-глупавото, най-вятърничавото малко същество, което някога съм виждала. Веднъж казах на съпруга й, че е трябвало да я изчака да порасне, преди да се ожени за нея.

— Доста е трудно да се вземат решения, когато човек не е пораснал — разсмя се Анн.

— Това е вярно, скъпа. Някои са пораснали по рождение, а други не са пораснали дори на осемдесет, повярвайте ми. Същата тази госпожа Родерик, за която говорех, никога не порасна. Тя беше толкова глупава на сто години, колкото е била и на десет.

— Може би затова е живяла толкова дълго — предположи Анн.

— Може би затуй. Аз по-скоро бих живяла петдесет разумни години, отколкото сто глупави.

— Но аз мисля колко скучен щеше да е светът, ако всички бяха разумни — застъпи се Анн.

Госпожица Корнелия не оцени тази остроумна мисъл.

— Госпожа Родерик беше от рода Милгрейв, а Милгрейв никога не са имали много разум. Братовчед й, Ибънизър Милгрейв, дълги години беше невменяем. Мислеше се за мъртъв и се гневеше на жена си, защото не искаше да го погребе. Аз бих го направила.

Госпожица Корнелия гледаше с такава мрачна решителност, че Анн почти си я представяше с лопата в ръка.

— Не познавате ли никакви добри съпрузи, госпожице Брайънт?

— О, да, познавам мнозина — ей там — каза госпожица Корнелия и махна с ръка през отворения прозорец към малкото гробище на църквата отвъд залива.

— А живи — които се разхождат от плът и кръв? — настояваше Анн.

— О, има неколцина, само за да покажат, че с божията помощ всичко е възможно — призна неохотно госпожица Корнелия. — Не отричам, че някой случаен мъж, ако е хванат от млад и подходящо обучен, и ако преди това майка му го е пляскала достатъчно, би могъл да стане приличен човек. Вашият съпруг, да речем, не е толкова лош, както повечето мъже. Предполагам — госпожица Корнелия изгледа Анн изпитателно над очилата си — вие смятате, че няма друг като него на света.

— Няма — отвърна Анн веднага.

— Е, чувала съм и друга младоженка да казва това веднъж — въздъхна госпожица Корнелия. — Джени Дийн си мислеше, когато се омъжи, че няма друг на света като съпруга й. И беше права — нямаше! Нямаше и нищо добро у него, повярвайте! Той й направи живота черен — ухажваше втората си съпруга, докато Джени умираше. Не е ли това съвсем по мъжки? Все пак, надявам се вашето доверие да бъде по-добре оправдано, скъпа. Младият доктор наистина се справя добре. Отначало се страхувах, че няма да успее, защото тукашните хора винаги са смятали стария доктор Дейв за единствения лекар на света. Доктор Дейв не беше много тактичен, но хората забравяха наранените си чувства, когато ги заболяваха стомасите. Ако беше свещеник, а не доктор, те никога нямаше да му простят. Душевната болка не тревожи хората толкова, колкото болките в стомаха. Като виждам, че и двете сме презвитерианки и наоколо не се виждат методисти, ще ми кажете ли откровеното си мнение за нашия свещеник?

— Защо… наистина… аз… добре — поколеба се Анн.

Госпожица Корнелия кимна.

— Точно така. Съгласна съм с теб, скъпа. Лицето му изглежда точно като един от онези дълги тесни камъни в гробището, нали? Никога няма да забравя първата му проповед, след като пристигна. Темата беше как всички трябва да правят това, за което са най-пригодни — много хубава тема, разбира се; обаче какви примери само използваше! Той каза: „Ако имате крава и ябълково дърво, и ако завържете ябълковото си дърво в обора и засадите кравата в овощната си градина с краката нагоре, колко мляко ще издоите от ябълковото дърво или колко ябълки от кравата?“. Чувала ли си нещо подобно, откакто се помниш, скъпа? Но най-много мразя навика му да се съгласява с всички, независимо какво казват. Ако му кажете: „Ти си негодник“, той ще каже с онази негова лъскава усмивка: „Да, така е“. Един свещеник трябва да е по-твърд. Накратко, смятам го за преподобно магаре. Но, разбира се, това да си остане между нас. Когато ме слушат методисти, аз го възхвалявам до небесата. Някои смятат, че съпругата му се облича в твърде ярки дрехи, но бих казала, че щом е принудена да живее с физиономия като неговата, тя има нужда от нещо ободряващо. Никога няма да ме чуеш да упреквам жена заради роклята й. Бих се ядосала, само ако съпругът й е достатъчно подъл и свидлив, за да не й разрешава да я носи. Не че самата аз много се безпокоя за облеклото. Жените се обличат за удоволствие на мъжете, а аз никога няма да падна толкова ниско. Животът ми винаги е бил спокоен и удобен, скъпа, и това е само защото за мен мнението на мъжете не струва и пукната пара.

— Защо мразите толкова мъжете, госпожице Брайънт?

— За бога, скъпа, не ги мразя. Те не го заслужават. Аз просто ги презирам. Мисля, че ще харесам твоя съпруг, ако и занапред продължава така, както е започнал. Но освен него, смятам, че старият доктор и капитан Джим са единствените мъже на света, от които има полза.

— Наистина, капитан Джим е великолепен — съгласи се Анн приветливо.

— Капитан Джим е добър човек, но някак си ме ядосва. Никога не можеш да го разсърдиш. Опитвам се от двайсет години, а той продължава да бъде спокоен. Това ме дразни. Предполагам, че жената, за която трябваше да се ожени, си е взела мъж, който избухва по два пъти на ден.

— Коя беше тя?

— О, не зная, скъпа. Не си спомням капитан Джим някога да е ухажвал някого. Той старее, откакто се помня. На седемдесет и шест години е, знаеш ли. Не съм чувала да има някаква причина, за да остане ерген, но трябва да има, повярвай ми. Той е плавал през целия си живот, допреди пет години, и няма кътче на света, където да не му е стъпвал кракът. Той и Елизабет Ръсъл бяха големи приятели, през целия си живот, но никога не са имали намерение да се влюбват. Елизабет не се омъжи, макар че имаше много възможности. Беше голяма красавица като млада. В годината, когато Уелският принц дойде на острова, тя беше на гости при чичо си в Шарлоттаун, а пък той беше правителствен чиновник, така че я поканиха на големия бал. Тя беше най-хубавото момиче там и принцът танцува с нея, а всички останали жени, с които не танцува, бяха бесни, защото общественото им положение беше по-високо от нейното и казаха, че той не е трябвало да ги пропуска. Елизабет много се гордееше с този танц. Злите езици твърдяха, че тя не се е омъжила заради това — не можела да се примири с обикновен мъж, след като е танцувала с принц. Но не беше така. Веднъж тя ми каза причината — станало така, защото имала такъв характер, че се страхувала, че не би могла да живее мирно и тихо с никой мъж. Тя наистина имаше ужасен характер — имаше навика да се качва на горния етаж и буквално захапваше масата, за да се овладее. Но аз й казах, че това не е причина да не се омъжи, щом иска. Няма причина да оставя мъжете да се разпореждат с характера й, нали, госпожо Блайт, скъпа?

— И аз самата имам малко особен характер — въздъхна Анн.

— Добре е, че го имаш, скъпа. И наполовина няма да позволяваш да те тъпчат, повярвай ми! Ах, как цъфти този твой златен пламък! Градината ти изглежда прекрасно. Бедната Елизабет, винаги толкова се е грижела за нея.

— Обичам я — каза Анн. — Радвам се, че е пълна с толкова старомодни цветя. Като говорим за градинарство, искаме да наемем човек да прекопае онова малко парче отвъд елховата горичка и да го засади с ягоди за нас. Гилбърт е толкова зает, че няма да има време за това през есента. Познавате ли някого, когото можем да наемем?

— Ами, Хенри Хамънд от Глен се занимава с такива работи. Той е подходящ, може би. Той винаги се интересува много повече от надницата си, отколкото от работата, точно като мъж, и схваща толкова бавно, че стои пет минути, преди да се сети, че е спрял. Баща му хвърлил по него един пън, когато бил малък. Разбира се, момчето никога не можа да го преодолее. Но той е единственият, когото мога изобщо да препоръчам. Миналата пролет боядиса къщата ми. Сега наистина изглежда добре, не мислиш ли?

Анн беше спасена от часовника, който удари пет.

— Господи, толкова ли е късно! — възкликна госпожица Корнелия. — Как лети времето, когато ти е приятно! Е, трябва да си вървя у дома.

— Съвсем не! Ще останете за чая с нас — каза Анн настойчиво.

— Каниш ме, защото смяташ, че така трябва или защото наистина искаш? — попита госпожица Корнелия.

— Защото наистина искам.

— Тогава ще остана.

— Зная, че ще станем приятелки — каза Анн с усмивка, каквато само най-близките й домашни бяха виждали.

— Да, ще станем, скъпа. Слава богу, че можем да избираме приятелите си. Трябва да приемаме роднините си такива, каквито са и да сме благодарни, че между тях няма престъпници. Не че аз имам много роднини и то не по-близки от втори братовчеди. Аз съм от типа на самотниците, госпожо Блайт.

В гласа на госпожица Корнелия имаше тъжна нотка.

— Бих искала да ме наричате Анн — възкликна Анн импулсивно. — Всички в „Четирите вятъра“, освен съпруга ми, ме наричат госпожа Блайт, и това ме кара да се чувствам като чужда. Знаете ли, че вашето име е много близко до онова, за което копнеех като дете? Мразех Анн и във въображението си се наричах Корделия.

— Харесва ми Анн. Така се казваше майка ми. По мое мнение старомодните имена са най-добрите и най-благозвучните. Ако отиваш да донесеш чая, можеш да изпратиш младия доктор да си поговори с мен. Той лежи на дивана в онзи кабинет откакто съм дошла и думите ми го карат да се превива от смях.

— Как разбрахте? — извика Анн, твърде ужасена от необичайната проницателност на госпожица Корнелия, за да отрече учтиво.

— Видях, че седи до теб, когато идвах нагоре по алеята, и зная хитрините на мъжете — отвърна госпожица Корнелия. — Ето, завърших моята малка рокличка, скъпа, и осмото бебе може да дойде когато си поиска.