Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анн Шърли (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Anne’s House of Dreams, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Айра (2016)
Корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Луси М. Монтгомъри. Анн от дома на мечтите

ИК „Пан’96“ ООД, София, 2001

Редактор: Цанко Лалев

Коректор: Митка Костова

Илюстрации: Ран Манолов

ISBN: 954-657-406-6

История

  1. — Добавяне

IV
Пристигането у дома

Анн и Гилбърт се ожениха в слънчевата светлина на старата овощна градина, обградени от любящите и мили лица на дългогодишни приятели. Господин Алан ги венча, а преподобният Джо произнесе това, което по-късно госпожа Рейчъл Линд обяви за „най-красивата сватбена молитва“, която някога беше чувала. Птиците не пеят често през септември, но една пееше сладко от някое скрито клонче, докато Гилбърт и Анн повтаряха своята вечна клетва за вярност. Старата сиво-зелена къща сред обгръщащите я овощни градини никога не беше преживявала по-жизнерадостен и по-весел следобед. Всички стари закачки и задевки, които се полагаха на сватби още от библейски времена, бяха изпълнени, и изглеждаха толкова нови, остроумни и смешни, сякаш никога по-рано не бяха произнасяни. Смехът и радостта господстваха. И когато Анн и Гилбърт потеглиха, за да хванат влака за Кармъди, като кочияш им беше Пол, близнаците бяха приготвили ориз и стари обуща, в хвърлянето на които сърцато участваха Шарлота Четвърта и господин Харисън. Марила стоеше на портата и гледаше как файтонът изчезва от погледа надолу по дългата алея със златник от двете страни. В края й Анн се обърна, за да махне за последен път. Тя си беше отишла — „Грийн Гейбълс“ повече не беше неин дом. Лицето на Марила изглеждаше много мрачно и старо, когато се обърна към къщата, която Анн четиринайсет години беше изпълвала със светлина и живот.

Доктор Дейвид Блайт беше изпратил коня и двуколката си да ги посрещнат. Хлапакът, който я беше докарал, се оттегли с отзивчива усмивка, като ги остави да изпитат удоволствието сами да стигнат до новия си дом през лъчезарната вечер.

Анн никога не забрави красотата на гледката, която се разкри пред тях, когато излязоха на хълма зад селото. Нейният нов дом още не се виждаше, но пред нея се простираше пристанището „Четирите вятъра“ като огромно искрящо огледало от розово сребро. Далече долу тя видя входа му между плитчината при пясъчните дюни от едната страна и стръмната, мрачна скала от червен пясъчник от другата. Зад плитчината морето спокойно сънуваше във вечерната заря. Малкото рибарско селце бе сгушено в скалистото заливче. Въздухът беше свеж, с дъх на море. Няколко мачти с платна се поклащаха край тъмнеещите, покрити с борове брегове на залива. От кулата на малката бяла църква една камбана звънеше със сочна и сънлива сладост. Голямата въртяща се светлина на фара проблясваше с топли и златисти лъчи на чистото северно небе. Далече на хоризонта се виеше сивата панделка от дима на преминаващ параход.

— О, красиво, красиво — промърмори Анн. — „Четирите вятъра“ ще ми харесат, Гилбърт. Къде е нашата къща?

— Още не се вижда — поясът брези, който се простира нагоре от онова малко заливче, я скрива. На две мили е от Глен Сейнт Мери, а от нея до фара има още една миля. Няма да имаме много съседи, Анн. Има само една къща близо до нас и не зная кой живее в нея. Ще бъдеш самотна, когато ме няма.

— Не и с тази светлина и тази красота за компания. Кой живее в тази къща, Гилбърт?

— Не знам. Не изглежда обитателите й да са сродни души.

Къщата беше голяма и солидно построена, боядисана в толкова яркозелено, че в сравнение с нея пейзажът изглеждаше избелял. Зад нея имаше овощна градина, а пред нея добре поддържана морава.

— Не изглежда вероятно някой с такъв вкус за боите да е сродна душа — призна Анн, — освен ако цветовете не са плод на някакво недоразумение, както нашата синя стая. Чувствам със сигурност, че там няма деца.

Не бяха срещнали никого на мокрия червен път, който се извиваше по брега на залива. Но тъкмо преди да стигнат пояса брези, който скриваше дома им, Анн видя едно момиче, което гонеше стадо снежнобели гъски по билото на кадифения хълм отдясно. По него растяха големи, разпръснати борове. Между стволовете им се виждаха жълти ожънати поля, проблясваха златисти дюни и парчета синьо море. Момичето беше високо и носеше рокля от бледосиня басма. Тя вървеше с пъргава стъпка и изправена снага. Тя и гъските й излизаха от портата в подножието на хълма, когато Анн и Гилбърт минаха оттам. Момичето стоеше с ръка на резето на портата и ги гледаше изпитателно, с изражение, което трудно би могло да се нарече заинтригувано, но не беше просто любопитство. За миг на Анн й се стори, че в погледа й проблясва враждебност. Но красотата на момичето накара Анн да ахне — толкова ясно изразена красота, че би привлякла вниманието навсякъде. Момичето не носеше шапка, но имаше тежки плитки лъскава коса с цвят на зряла пшеница, които бяха увити около главата й като диадема. Очите й бяха сини и като звезди, фигурата й в обикновената басмена рокля беше великолепна. Устните й бяха алени като китката кървавочервени макове, които носеше на колана си.

momiche.png

— Гилбърт, кое е момичето, което отминахме току-що? — попита Анн с нисък глас.

— Не забелязах никакво момиче — каза Гилбърт, който виждаше само своята съпруга.

— То стоеше на онази порта — не, не се обръщай. Още ни гледа. Никога не съм виждала такова красиво лице.

— Не си спомням да съм виждал хубави момичета, докато бях тук. Има някои приятни момичета в Глен, но едва ли биха могли да се нарекат красиви.

— Това момиче е. Не може да си я виждал, иначе щеше да си спомняш за нея. Никой не би могъл да я забрави. Никога не съм виждала такова лице, освен на картина. А и косата й е великолепна!

— Може би е гостенка в „Четирите вятъра“.

— Тя беше с бяла престилка и пасеше гъски.

— Може да го прави за забавление. Виж, Анн — ето там е нашата къща.

Анн погледна и забрави за известно време момичето с прекрасните презрителни очи. Първият поглед към новия й дом беше наслада за окото и душата — толкова приличаше на голяма, накъдрена раковина, заседнала на брега на залива. Редовете високи ломбардски тополи надолу по алеята се извисяваха с внушителните си пурпурни силуети на небесния фон. Зад тях, пазейки градината от твърде напористия дъх на морските ветрове, беше потъналата в облаци борова гора. Както всички гори, тя сякаш бе пълна с тайни.

Нощните ветрове започваха дивите си танци отвъд плитчината и рибарското селище от другата страна на залива беше отрупано със светлини, докато Анн и Гилбърт караха по алеята с тополите. Вратата на малката къща се отвори и топлият пламък на огъня проблесна в здрача. Гилбърт поведе Анн към градината, през портичката между боровете с румени върхове, нагоре по чистата червена пътека към стъпалата от пясъчник.

— Добре дошла у дома — прошепна той и хванати за ръка, те пристъпиха прага на своя дом на мечтите.