Серия
Анн Шърли (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Anne’s House of Dreams, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 9 гласа)
Сканиране
Айра (2016)
Корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Луси М. Монтгомъри. Анн от дома на мечтите

ИК „Пан’96“ ООД, София, 2001

Редактор: Цанко Лалев

Коректор: Митка Костова

Илюстрации: Ран Манолов

ISBN: 954-657-406-6


XIX
Изгубената Маргарет

Анн откри, че би могла да продължи да живее. Дойде и денят, когато тя се усмихна отново на една от речите на госпожица Корнелия. Но имаше нещо, което не се беше появявало преди в усмивката на Анн.

Първия ден тя успя да отиде на разходка с двуколка до носа на „Четирите вятъра“, където я заведе Гилбърт. Той я остави там, докато преплава канала, за да посети пациент в рибарското селище. Безгрижен вятър се плъзгаше по залива и дюните, като разбиваше водата на бяла пяна и плискаше пясъка на брега с дълги линии сребристи разбиващи се вълни.

— Наистина съм щастлив, че те виждам тук отново, скъпа госпожо Блайт — каза капитан Джим. — Седни, седни. Страхувам се, че днес тук е доста прашно. Но няма защо да гледаш прахта, когато можеш да гледаш такъв пейзаж, нали?

— Не ми пречи прахта — каза Анн. — Но Гилбърт казва, че трябва да стоя на чист въздух. Мисля да отида да седна там долу на скалите.

— Искаш ли компания, или предпочиташ да си сама?

— Ако под компания разбираш твоята, предпочитам я много повече, отколкото да съм сама — каза Анн и се усмихна. После въздъхна. Преди никога не бе имала нищо против да бъде сама. Сега това я плашеше. Сега, когато оставаше сама, се чувстваше страшно самотна.

— Ето едно хубаво местенце, където вятърът не може да те достигне — каза капитан Джим, когато стигнаха до скалите. — Често седя там. Чудесно място е да си седиш и да си мечтаеш.

— Ох… мечти — въздъхна Анн. — Сега не мога да мечтая, капитан Джим, приключих с мечтите.

— О, не си приключила, госпожо Блайт — о не, не си — каза капитан Джим замислено. — Зная как се чувстваш сега. Но ако продължиш да живееш, отново ще си щастлива и първото нещо, по което ще познаеш това, ще са твоите възвърнати мечти. Ако не са мечтите ни, все едно сме мъртви. Как бихме понасяли живота, ако не бяха мечтите ни за безсмъртие? А това е мечта, която непременно ще се сбъдне, скъпа госпожо Блайт. Някой ден отново ще видиш малката си Джой.

— Но тя няма да бъде мое бебе — каза Анн с треперещи устни. — О, тя може да е, както казва Лонгфелоу, „красива девойка, нагиздена с небесна благодат“, но за мен ще е чужда.

— Господ ще се справи по-добре, вярвам — каза капитан Джим.

За момент и двамата замълчаха. После капитан Джим каза много внимателно:

— Госпожо Блайт, може ли да ти разкажа за изгубената Маргарет?

— Разбира се — отвърна Анн кротко.

Тя не знаеше коя е тази „изгубена Маргарет“, но почувства, че ще чуе романтичната история от живота на капитан Джим.

— Много пъти съм искал да ти разкажа за нея — продължи капитан Джим. — Знаеш ли защо, госпожо Блайт? Защото искам някой да я помни и да мисли за нея, след като си отида. Не бих понесъл името й да бъде забравено от живите. А сега никой, освен мен не си спомня за изгубената Маргарет.

После капитан Джим разказа историята — стара, забравена история. Преди повече от петдесет години Маргарет беше заспала един ден в рибарската лодка на баща си, която я беше отнесла — или така предполагаха, защото не се знаеше нищо със сигурност за съдбата й — по канала, отвъд насипа, за да намери гибелта си в черната буря, която се беше извила толкова неочаквано през онзи далечен летен следобед. Но за капитан Джим случилото се преди петдесет години сякаш бяха вчера.

— После месеци наред се скитах по брега — каза той тъжно, — за да търся тялото й, но морето никога не ми го върна. Но някой ден ще я намеря, госпожо Блайт, ще я намеря някой ден. Тя ме чака. Ще ми се да ти кажа сега как изглеждаше тя, но не мога. Виждах прозрачната, сребриста мъгла над насипа при изгрева на слънцето, която приличаше на нея; после пък виждах бялата бреза в гората ей там отзад, която ме караше да мисля за нея. Тя имаше светлокафява коса и малко бяло нежно лице, дълги пръсти като твоите, госпожо Блайт, само че по-мургави, защото беше момиче от брега. Понякога се събуждам през нощта и чувам морето да ме зове както някога, сякаш е гласът на Маргарет. А когато има буря и вълните ридаят и стенат, чувам нейните вопли сред тях. А когато се смеят във весел ден, това е нейният смях. Морето ми я отне, но някой ден ще я намеря, госпожо Блайт. То не може да ни разделя завинаги.

— Радвам се, че ми разказа за нея — каза Анн. — Често съм се чудела защо си прекарал сам целия си живот.

— Не можех да обичам никоя друга. Изгубената Маргарет отнесе сърцето ми със себе си — каза старият влюбен, който вече петдесет години беше верен на удавената си любима. — Няма да ми се сърдиш, ако поговоря повечко за нея, нали, госпожо Блайт? За мене е удоволствие, защото цялата болка от спомена за нея отдавна е изчезнала и е останала само нейната благодат. Зная, че никога няма да я забравиш, госпожо Блайт. А ако следващите години, както се надявам, донесат други малки същества на дома ти, искам да ми обещаеш, че ще им разкажеш историята на изгубената Маргарет, за да не бъде забравено името й сред човешкия род.