Луси М. Монтгомъри
Анн от дома на мечтите (29)

XXIX
Лесли решава

Заради внезапно избухналата епидемия от грип в Глен и в рибарското селце, Гилбърт беше толкова зает през следващите две седмици, че нямаше време да направи обещаното посещение при капитан Джим. Анн от все сърце се надяваше, че е изоставил идеята си за Дик Мур, и решена да не разлайва кучетата, тя не каза повече нито дума по въпроса. Но непрестанно мислеше за това.

„Чудя се дали ще е редно да му кажа, че Лесли обича Оуън, мислеше си тя. Може би това ще го убеди да остави Дик Мур на мира. Не, в края на краищата нямам право да издавам тайната на Лесли. Но никога през живота си не съм се безпокоила толкова за нещо, както за това. Разваля ми пролетта, всичко разваля.“

Една вечер Гилбърт рязко предложи да слязат до фара и да видят капитан Джим. Анн се съгласи със свито сърце и те тръгнаха. Двете седмици благотворна слънчева светлина бяха направили чудо с мрачния пейзаж, над който беше летял гарванът на Гилбърт. Хълмовете и полята бяха сухи, кафяви и топли, готови да разцъфнат в цветове; пристанището отново се разтърсваше от вълни. Долу, на дюните, една тълпа момчета, които бяха излезли да ловят риба, горяха дебелата трева на дюните от предишното лято. Пламъците се носеха над дюните в розово, като хвърляха основните си сили срещу тъмния залив и осветяваха канала и рибарското село. Беше живописна сцена, която в друго време би възхитила Анн, но тази разходка не й беше приятна. Нито на Гилбърт. След разговора за Дик в отношенията им имаше напрежение. Неодобрението на Анн се изразяваше във високомерно вдигнатата й глава и в заучената учтивост на забележките й. Устните на Гилбърт бяха присвити с цялата упоритост на рода Блайт, но в очите му имаше безпокойство. Той възнамеряваше да направи това, което смяташе за свой дълг, но да бъде скаран с Анн беше високата цена, която плащаше. И двамата се зарадваха, когато стигнаха до фара.

Капитан Джим остави настрана рибарската мрежа, над която се трудеше, и сърдечно ги поздрави. В силната светлина на пролетната вечер той изглеждаше по-стар, отколкото някога Анн го беше виждала. Косата му беше посивяла още повече, а силните стари ръце леко трепереха. Но сините му очи бяха ясни и спокойни, непоколебимата му душа гледаше през тях галантно и безстрашно.

Капитан Джим изслуша с изумление разказа на Гилбърт. Анн, която знаеше как старият човек боготвори Лесли, беше сигурна, че той ще застане на нейна страна. Затова беше извънредно изненадана, когато капитан Джим без колебание изрази мнението си, че трябва да кажат на Лесли.

— О, капитан Джим, не мислех, че ще кажете това — възкликна тя с укор. — Смятах, че няма да искате да й причинявате повече неприятности.

Капитан Джим поклати глава.

— Не искам. Зная как се чувстваш, госпожо Блайт — точно както самият аз. Но в живота не трябва да се водим от нашите чувства. Не, не, щяхме да попадаме в корабокрушения твърде често. Само компасът е сигурен и ние трябва да държим курс според него — това е правилното. Съгласен съм с доктора. Ако има някакъв шанс за Дик, Лесли трябва да знае. Няма две мнения по този въпрос.

— Добре — каза Анн, като се предаде напълно, — почакайте госпожица Корнелия да узнае за тази идея.

— Корнелия ще ни захапе здраво, няма спор — съгласи се капитан Джим. — Вие, жените, сте очарователни същества, госпожо Блайт, но сте мъничко нелогични. Ти си високообразована дама, а Корнелия не е, но сте като две капки вода, когато се стигне до такива положения. Логиката е трудно и безмилостно нещо, мисля. Сега ще направя по чаша чай, ще пийнем и ще си поприказваме за приятни неща, просто да успокоим малко умовете си.

Чаят и разговорът с капитан Джим успокоиха ума на Анн поне до такава степен, че тя не накара Гилбърт да страда толкова силно по пътя към дома, както съзнателно беше решила. Тя изобщо не спомена парливия въпрос, а приятелски бърбореше за други неща. Гилбърт разбра, че му беше простено, макар и с нежелание.

— Капитан Джим изглежда много болнав тази пролет. Остарял е през зимата — каза тъжно Анн. — Страхувам се, че скоро ще отиде при Маргарет. Не мога да понеса тази мисъл.

Следващата вечер Гилбърт отиде в къщата до потока. Анн не я свърташе, докато той не се завърна.

— Е, какво каза Лесли? — запита тя, когато той влезе.

— Много малко. Мисля, че беше зашеметена.

— Ще направи ли операцията?

— Ще помисли и ще реши много скоро.

Гилбърт се хвърли изтощен в креслото пред огъня. Изглеждаше уморен. Не беше лесно за него да каже на Лесли. И не му беше приятно да си спомня за ужаса, който видя в очите й, когато тя осъзна какво й казва. Сега, когато заровете бяха хвърлени, той беше обхванат от съмнения за собствената си мъдрост.

Анн седна на килимчето до него и положи лъскавата си червена глава на ръката му.

— Гилбърт, бях отвратителна. Моля те да ми простиш!

Някакъв инстинкт накара Анн да стои далече от Лесли през следващите три дни. На третата вечер Лесли дойде в малката къща и каза на Гилбърт, че е решила. Щеше да отведе Дик в Монреал и да направи операцията.

Тя беше много бледа и сякаш беше върнала предишната си надменност. Очите й бяха студени и светли. Тя продължи да обсъжда подробностите с него в сух, делови стил. Трябваше да се състави план и да се уточнят много неща. Когато Лесли получи нужната информация, тя си отиде. Ан поиска да повърви до средата на пътя с нея.

— По-добре не — каза Лесли рязко. — Днес е доста кално от дъжда. Лека нощ.

— Изгубих приятелката си — каза Анн и въздъхна. — Ако операцията е успешна и Дик Мур отново открие себе си, Лесли ще се оттегли в някоя отдалечена крепост на душата си, където никой от нас няма да може да я намери.

— Може би тя ще го напусне — каза Гилбърт.

— Лесли никога не би направила това. Веднъж ми каза, че баба й Уест винаги й внушавала, че когато е поела някаква отговорност, тя не бива да се изплъзва от нея, независимо от последствията. Това е едно от основните й правила. Мисля, че е много старомодно.

Седмица по-късно госпожица Корнелия се стовари като лавина върху малката къща. Гилбърт го нямаше и Анн беше принудена да отрази удара сама.

Госпожица Корнелия не издържа поне да свали шапката си, преди да започне.

— Анн, нима искаш да кажеш, че е истина това, което чух. Доктор Блайт бил казал на Лесли, че Дик можел да се излекува, а тя щяла да го заведе в Монреал да го оперират?

— Да, истина е, госпожице Корнелия — отвърна Анн смело.

— Е, това е нечовешка жестокост, ето какво е — каза госпожица Корнелия, силно развълнувана. — Смятах доктор Блайт за почтен човек. Не бих си помислила, че той е виновен за това.

— Доктор Блайт сметна за свой дълг да каже на Лесли, че има шанс за Дик — каза Анн храбро, — и аз съм съгласна с него.

— О, не, не си, скъпа — каза госпожица Корнелия. — Никой човек с мъничко съчувствие не би бил съгласен.

— Капитан Джим е съгласен.

— Не ми цитирай този стар глупак — извика госпожица Корнелия. — И не ме е грижа кой е съгласен с него. Помисли, помисли си какво означава това за горкото измъчено момиче.

— Ние мислим за това. Но Гилбърт смята, че един лекар трябва преди всичко да се грижи за болните.

— Това е точно по мъжки. Но аз очаквах нещо по-добро от теб, Анн — каза госпожица Корнелия, по-скоро натъжена, отколкото разгневена. После продължи да бомбардира Анн с досущ същите доводи, с които последната беше атакувала Гилбърт преди това. Анн доблестно защитаваше съпруга си с оръжията, които той беше използвал за собствена защита. Свадата продължи дълго, но накрая госпожица Корнелия се отказа.

— Това е долно безобразие! — заяви тя, почти разплакана. — Точно това е, долно безобразие! Горката, горката Лесли!

— Не мислиш ли, че би трябвало да се вземе пред вид и мнението на Дик? — умоляваше я Анн.

— Дик! Дик Мур! Той е достатъчно щастлив. Той е по-благовъзпитан и по-достоен член на обществото сега, отколкото преди. Ами че той беше пияница и може би нещо по-лошо. Ще го освободите ли пак, за да буйства пиян по кръчмите?

— Той може да се поправи — каза бедната Анн.

— Как ли не! — отвърна госпожица Корнелия. — Дик Мур получи нараняванията, които го доведоха до това състояние, в пиянска свада. Той заслужава съдбата си. Тя го сполетя за наказание. Не мисля, че на доктора му е работа да се бърка в божието наказание.

— Никой не знае как е бил ранен Дик, госпожице Корнелия. Може изобщо да не е било в пиянска свада. Може да е попаднал в засада и да са го ограбили.

— Ще го повярвам на куково лято — каза госпожица Корнелия. — Добре, същността на това, което ми казваш, е, че всичко е решено и няма смисъл да се говори. Ако е така, ще си държа езика зад зъбите. Нямам намерение повече да предъвквам нещата. Когато е писано нещо да стане, аз съм безпомощна. Но бих искала да се уверя, че наистина трябва да стане. Сега ще посветя силите си да утешавам и да подкрепям Лесли. И в крайна сметка — добави госпожица Корнелия, озарена от надежда — може би нищо не може да се направи за Дик.